Не й бе трудно да влезе в ресторанта на Джоуни. Какво можеше да загуби? Пък и по време на терапията бе научила колко важно е да решаваш проблемите си и да поемаш отговорността.

Каза си, че срамът е ниска цена за психическото й здраве. А приемането на срама можеше да й върне работата.

Дневният й хороскоп също я съветваше да понесе бремето си. Без съмнение добър знак.

За всеки случай влезе през задната врата десетина минути преди отварянето. Нямаше смисъл да се излага пред клиентите, похапващи бекон и яйца, ако не се налагаше.

Джоуни, застанала права в удобните си обувки, бъркаше тесто в гигантска купа. Въздухът ухаеше на кафе и топли палачинки.

— Закъсня — рязко каза Джоуни. — И не мисли, че няма да ти удържа парите от чека, ако нямаш бележка от доктора.

— Но…

— Не искам извинения, а отговорност. Нуждая се от лук, чушки и домати, нарязани за салата. Остави си нещата и се залавяй за работа.

— Добре.

По-засрамена, отколкото ако Джоуни й бе показала вратата, Рийс влезе в кабинета и остави чантата и якето си. Върна се в кухнята и грабна престилка.

— Искам да ти се извиня за вчера.

— Извини се, докато работиш. Не ти плащам да говориш.

Рийс застана до плота.

— Съжалявам, че се държах като проклетница вчера. Нямах право да те обиждам, въпреки че пресните подправки биха подобрили менюто ти.

Рийс забеляза как Джоуни повдига вежди и устните й потрепват в лека усмивка.

— Май това е достатъчно — кимна шефката.

— Добре.

— Но не копърът те накара да побеснееш.

— Не. Просто стана повод да се нахвърля върху теб.

— Веднъж ми се наложи да се разправям с труп.

— Какво?

— Бях дала под наем една от вилите си на тип от Атланта. Две години поред. Идваше за две седмици през лятото заедно със семейството си. Беше преди около десетина години. Но едно лято дойде сам. Жена му поискала развод. Започвай да пържиш надениците. Линт ще е първи тази сутрин, а той обича наденици с яйца.

Рийс послушно извади кутията с наденици от хладилника и започна да ги приготвя.

— Та този тип от Атланта не се появи в града, за да ми върне ключовете, и ми се наложи да отида до вилата. А и бездруго тогава сама си чистех къщите под наем. Понесох се натам с препаратите за чистене. Колата му беше пред къщата. Потропах на вратата и ужасно се раздразних, тъй като трябваше да си е заминал преди десет часа. В три щеше да пристигне новият наемател. Но не ми отвори и…

Тя замълча колкото да отпие от кафето си и продължи:

— Влязох вътре. Очаквах, че ще го намеря потънал в пиянски сън. Типът, който притежаваше магазина за алкохол тогава, казваше се Франк, ми бе казал как доброто момче от Атланта си купило две шишета „Уайлд търки“ предишния ден. Но намерих само останките му на пода пред камината. Предполагам, че е шофирал от Атланта до тук с пушка в пикапа си. Но си бе донесъл пушката не за да ходи на лов, а просто да си пръсне черепа.

— О, Господи!

— И се беше справил доста добре. Навсякъде имаше кръв и мозък. Беше се прострелял в главата.

— Ужасно! Сигурно си обезумяла, когато си го на мерила.

— Е, не ми напомни за разходка по плажа. След като ченгетата си свършиха работата, трябваше да се върна във вилата и да почистя проклетото място.

— Сама?

— Съвсем сама, мамка му. Търках като луда и проклинах. Вижте какво направи на горката ми вила това гнусно копеле. Шофира хиляда мили, за да си пръсне черепа в дома ми. Изсипах десетки кофи с кървава вода и изхвърлих чудесен килим, който ми струваше петдесет долара. И се нахвърлях върху всички, притекли ми се на помощ. Едва не одрах Уилям жив, когато се опита да ми помогне.

— Разбирам — кимна Рийс.

— Направо бях откачила. Беснеех и дори напердаших сина си, защото искаше да ми помогне. Но ако не го бях направила, просто нямаше да мога да понеса ужаса.

Джоуни отиде до мивката и изля кафето си, което бе изстинало.

— Тази вила вече не я давам под наем на непознати. Само на местни хора, които отиват на лов или риболов.

Наля си ново кафе и продължи:

— Така че разбирам какво ти беше вчера. Вярно е, че не знаеше тази история, но би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Джоуни…

— Наясно съм, че имаше нужда да побеснееш малко, но е глупаво и обидно за мен да смяташ, че бих се настроила срещу теб заради това.

— Абсолютно си права. Би трябвало да те познавам по-добре — кимна Рийс, като хвърли бърз поглед към шефката си, която тъкмо вадеше бисквитите от фурната. — Беснях най-много срещу теб и Броуди, защото сте ми най-близки. На вас двамата се доверявам най-много.

— Това е сериозен комплимент.

— Ло дойде ли в ресторанта след срещата ни в бакалията?

— Дойде. Линда-Гейл, отваряй вече! Но тъй като не приемам заповеди от теб, ще си получиш чека в деня за заплати, също като всички други.

— Съжалявам, наругах и него, и горкия Мак Дръбър.

— Зрелите мъже трябва да могат да се справят с женски изблици от време на време.

Линда-Гейл изсумтя и Джоуни я стрелна с поглед.

— Но някои така и не узряват. Цял живот си остават разглезени момченца. Единственият начин да нараниш чувствата на Ло, Рийс, е да го стиснеш за топките му. Те са единственото, което го вълнува.

— Ло може да е всякакъв, Линда-Гейл — меко каза Джоуни, — но все пак е мой син.

Келнерката почервеня и сви рамене.

— Не мога да си променя чувствата към него. Но, ако се тревожиш, че се е обидил, Рийс, спомена ми колко си била разстроена и дори ти съчувстваше.

Вратата на ресторанта се отвори широко.

— Здрасти, докторе. Здрасти, Мак — извика Линда-Гейл и грабна каната с кафе. — Доста сте подранили тази сутрин.

Рийс се притесни, но побърза да извади яйцата и бекона.

— Не мисля, че и Мак ти е сърдит — успокои я Джоуни, като я потупа нежно по рамото. — Вземи си почивката по-късно и от кабинета ми се обади на доставчика на продукти. Ще ти отпусна бюджет от петдесет долара, нито цент повече, за да поръчаш някои от луксозните подправки, за които вечно хленчиш.

— Мога да направя доста неща с петдесет долара.

Поне като начало, помисли си Рийс доволно.

— Е, сега определено изглеждаш по-добре — промърмори Джоуни.



В сепарето доктор Уолъс се нахвърли енергично върху палачинките си. Днес не бе денят му за богата закуска, но му бе трудно да се въздържи, след като Мак го бе поканил на сутрешна среща. А ако изпиеше втора чаша истинско кафе, вместо безкофеиново, нямаше да умре.

— Мак, знаеш, че не мога да обсъждам медицинските проблеми на Рийс. Работата на лекаря е поверителна.

— Не те моля да ги обсъждаш, а да ми кажеш какво мислиш. Смятам, че момичето си има неприятности. Не я видя вчера — каза Мак, като размаха вилицата си. — Аз обаче я видях.

— Чух достатъчно по въпроса.

— Не бях сигурен, че ще я заваря тук — замислено отбеляза Мак. — Всъщност смятах, че вече е потеглила на път.

— Може би има причина да остане.

— Не знам, докторе — загрижено се намръщи Мак.

— Само като си спомня начина, по който нахлу в магазина… Беше бясна, разбира се, но и не изглеждаше добре. Разтревожих се за нея и отидох да проверя как е, след като затворих. Но апартаментът й бе заключен, а колата й бе изчезнала. Реших, че е напуснала града.

Мак започна яйцата си.

— Реших да поговоря с теб по въпроса. И си призна вам, че страхотно се учудих, когато я видях в кухнята тази сутрин. Почувствах и известно облекчение, разбира се. Не ми се нравеше мисълта, че е потеглила на път в това състояние.

— Хората изпадат в подобни състояния, Мак — увери го докторът, като се засмя на угриженото му лице.

— Някои по-често от други. Явно Рийс е преживяла тежък ден вчера.

— Това е другият проблем.

Мак хвърли бърз поглед към бара, за да се увери, че Линда-Гейл не се приближава към тях, за да допълни чашите им. Джубоксът мълчеше — до десет сутринта Джоуни не разрешаваше музика, но шумът от разговорите на околните бе достатъчен да заглуши гласа му.

— Първо, смятам, че не беше разумно от страна на Рик да я кара да отиде сама при него и да гледа онези ужасни снимки. Господи, докторе, повечето жени не биха могли да понесат подобна гледка. А Рийс е преживяла зловещи неща. Рик трябваше да покани и теб в участъка.

— Мак, не мисля, че шерифът е трябвало да ме вика. Аз съм семеен лекар, а не психиатър.

— Трябваше да си там — упорито повтори Мак. — Второ, вчера Рийс спомена, че убитата не е същата жена, която е видяла край реката. Въпреки че би трябвало да е тя, нали? Не сме в Ню Йорк. Тук не убиват хората безразборно.

— Не разбирам накъде биеш.

— Чудя се дали Рийс просто не иска това да е друга.

Докторът се усмихна.

— Кой си играе на психиатър?

— Обслужването на хората в магазина в продължение на десетки години те превръща в нещо като психиатър. Не всички повярваха на Рийс, когато съобщи за убийството край реката — изтъкна Мак, като размаха вилицата си. — Но аз й повярвах. Също както съм сигурен, че същата нещастна жена се е озовала в блатото. Но смятам, че Рийс не може да се справи с тази мисъл.

— Може и така да е.

— Ами ти си доктор, помогни й.

— Вие двамата сте ужасно сериозни и потайни — ухили се Линда-Гейл като допълни чашите им. — Седите тук като някакви заговорници.

— Мъжки приказки — намигна й докторът.

— Секс, спорт или коне?

Докторът се ухили и набоде палачинка.

— Как е Рийс? — попита Мак.

— По-добре от вчера — отговори келнерката, като хвърли поглед през рамо. — Да сте чули дали шерифът е идентифицирал жената?

— Днес нищо не съм чул, но е още рано. Ужасна история — отговори докторът.

— И страшна. Само си представете, че в града живее човек, който убива жени. Лосовото блато е сравнително далеч от Ейнджълс Фист, но все пак…

— Жени? — намръщи се Мак.