— Ако жената от блатото не е онази, която Рийс е видяла, значи става дума за две жени. Може един и същи човек да е убил и двете. Сериен убиец, представяте ли си.

— О, я престани, Линда-Гейл — поклати глава Мак. — Гледаш прекалено много телевизия.

— Нямаше да дават филми за убийци, ако такива хора не съществуваха, нали? Ще ти кажа и още нещо — сниши глас келнерката. — Ако Рийс не бе на пътеката в онзи ден, никой нямаше да знае за убийството. Възможно е убиецът да го е правил и преди. Казвам ви, аз ще си стоя у дома, докато го хванат.

— Това, мамка му, е друг проблем — почеса се по главата Мак. — Преди да се усетим, хората в Ейнджълс Фист ще започнат да се гледат подозрително и да се чудят дали сред тях има психопат убиец. А може някой проклет журналист да напише обвинителна статия и ще загубим туристите през летния сезон. Или някой ядосан местен ще удари две-три питиета в бара на Кланси и ще предизвика масово сбиване.

Докторът се намръщи замислено.

— Да, тук може и да си прав.



Тъй като все още разполагаше с един час преди да отвори кабинета си, докторът реши да се отбие в участъка. Дени го погледна усмихнато.

— Как си, докторе?

— Не мога да се оплача. Майка ти има ли си проблеми с глезена?

— Не. Вече тича наоколо енергично.

— Кажи й, че още е рано да тича и да танцува. Изкълчването беше лошо. Тук ли шефът?

— Не още. Идва към десет, ако не е станало нещо извънредно. Напоследък работи много. Предполагам, че вече си чул за трупа, който намериха в Лосовото блато?

— Да. Идентифицирали ли са жената?

— Засега не. Дяволска работа. Копелето явно я е оставило жива няколко седмици. Господ знае какво й е причинил през това време.

— Но дали това е жената, която Рийс е видяла?

— Ами, разбира се — озадачено отвърна Дени. — Коя друга може да е? Шерифът смята, че е същата.

— Имаш ли нещо против да погледна снимките?

— Не знам, докторе. Шерифът…

— Виждал съм трупове и преди, Дени. Може пък да я позная. Представи си, че съм я лекувал по някое време. А и Рик използва скицата ми, за да определи дали е същата жена.

— Да, предполагам, че си прав. Здрасти, Ханк — поздрави, когато диспечерът влезе в участъка.

— Нещо ново, освен лошото кафе? Здрасти, докторе.

— Ханк. Как са коленете?

— Мъчат ме, но не много.

— По-добре ще са, ако свалиш десетина килограма. Но това няма да стане, ако изядеш всички понички, които носиш в плика си.

— Човек трябва да си поддържа енергията.

— Прекаленото количество захар не е енергия — възрази лекарят, като нагласи очилата си, когато Дени излезе от кабинета на Рик с папка в ръка.

Уолъс отвори папката и стисна устни с интерес и съжаление.

— Изглежда, че и човекът, и животните са се отнесли грубо с нещастната жена.

— Пребил я е зверски. И я изнасилил — обясни Дени с мрачен поглед. — Шерифът не показа на Рийс всички снимки от местопрестъплението. Не искаше да я разстройва допълнително. Виждаш ли тук? Китките и глезените й са издрани и насинени. Връзвал я е.

— Да, виждам.

— Завлякъл я е някъде от реката. В пикап или джип, или нещо друго. Държал я е завързана и е правил с нея каквото си поиска. А после я е хвърлил в блатото. Познаваш ли я, докторе?

— Не. Мисля, че не съм я виждал. Съжалявам, Дени. Искаше ми се да помогна. Но вече е време да се погрижа за пациентите си. Ханк, внимавай с проклетите понички.

— О, докторе!



Докторът се замисли на път към дома си. За разговора си с Мак, за снимките, които току-що бе разгледал. За града и за дългото време, което бе прекарал тук. За това как винаги държеше да знае какво става наоколо.

Влезе в къщата си, която не бе заключвал от двадесет години, но вместо да отиде в кабинета си, се насочи към всекидневната и вдигна телефона. Уилоу ще се справи с ранните пациенти, помисли си той.

Обади се, после лапна ментов бонбон, за да прогони миризмата на кафе от дъха си, преди да приеме първия си пациент.



Малко след дванадесет Броуди се разхождаше нервно из всекидневната на доктор Уолъс. Инструкциите на доктора бяха да дойде по обед и да се настани удобно. Броуди си помисли недоволно, че това прекъсва творческия му устрем точно в момент, когато книгата му вървеше страхотно.

Ако искаше да си даде почивка в средата на деня — а определено нямаше желание да го прави — предпочиташе да стане в ресторанта на Джоуни. Да обядва и да види Рийс.

Е, поне вярваше, че ще я види. Не му се беше обадила, за да му съобщи, че е безработна, а колата й бе паркирана пред заведението. Но все пак искаше да се увери със собствените си очи.

Не че се грижеше за нея, увери се той. Просто проверяваше.

Ако докторът не бе толкова загадъчен по телефона, нямаше да успее да възбуди любопитството му и сега писателят щеше да си седи пред компютъра.

Главната му героиня го водеше енергично напред. Почти го влачеше след себе си. А отначало я бе смятал за жертва. Бе решил да й отдели само няколко глави, ужасна смърт и да забрави за нея.

Е, ама тя не бе съгласна с плана му.

Искаше да се върне към работата си. Но след като бездруго бе вече в града, Мади щеше да почака, а той щеше да се отбие в ресторанта, за да обядва и да види Рийс. Не е зле да й предложи да остане при него и тази нощ.

Не, май щеше да е по-разумно да не го прави. По-добре да се върне в собствения си апартамент, преди нещата да се объркат и да заживеят официално заедно.

Цял живот бе избягвал подобно обвързване. Нямаше нужда да се впуска в авантюри сега.

Отиде до прозореца, загледа се за момент, после се върна назад. Застана пред библиотеката и огледа книгите. И както винаги потръпна от удоволствие, когато видя един от собствените си романи и името си, отпечатано с ярки букви.

После отново се заразхожда.

Снимките, разпръснати из цялата стая, приковаха вниманието му. Взе една небрежно и се загледа в доктора и любимата му съпруга. Къмпингови екипи, ярко слънце. Уолъс държеше връзка с прясно уловени риби, а жена му се усмихваше.

Изглеждаха чудесно заедно. Щастливи. Макар че очевидно бяха живели заедно поне двадесет години, когато бе направена снимката.

Вдигна следващата фотография. Цялото семейство. На друга младите господин и госпожа Уолъс държаха бебе. Няколко снимки от абитуриентски балове, от сватби, от кръщенетата на внуците.

Животът на един човек и семейството му, помисли си Броуди.

Какво ли представляваше?

Нямаше нищо против брака като идея. Вършеше работа на някои хора. Очевидно докторът бе имал щастлив брак. Родителите на Броуди също се радваха на чудесен живот заедно.

Но пък бе толкова… окончателно. До края на живота ти. Близост само с един човек, освен ако не искаш да преживееш кошмарите на развода.

Ами ако си промениш решението или нещата се объркат? А това ставаше в петдесет процента от случаите.

И дори нищо да не се объркаше, цялото това приспособяване, прибягване до компромиси и какво ли не друго. Нима не беше кошмар. Човек просто вече не можеше да прави каквото си иска, когато си иска.

Ами ако например му хрумнеше да се върне в Чикаго? Или да отиде на Мадагаскар, по дяволите? Не че искаше, но пък можеше да поиска. Ала нямаш право да се ръководиш от капризите си, когато си женен.

И вече не си мъж, а част от двойка. После си баща и след нула време — цяло голямо семейство. И няма връщане назад. Няма редактиране и поемане по нов път.

Вероятно не беше влюбен в нея. Не повече отколкото тя в него. Ставаше дума само за… за връзка. Връзката беше нещо друго.

Обърна се, когато лекарят влезе в стаята.

— Съжалявам, появиха се неочаквани пациенти — извини се той. — Благодаря ти, че дойде, Броуди.

— Защо искаше да ме видиш?

— Ела в кухнята. Ще приготвя набързо нещо за обяд, докато си говорим. Е, няма да е като изкушенията, с които си свикнал напоследък — добави той усмихнато. — Но ще утоли глада.

— Не съм придирчив.

— Чух какво е станало с Рийс вчера.

— Говори ли с нея?

— Не днес — отговори Уолъс, като извади пуешко филе, няколко от омразните на Рийс оранжерийни домата и буркан с кисели краставички. — Но говорих с Мак, а той се тревожи за нея. Чудех се дали и ти се тревожиш.

— Защо?

— Опитвам се да сглобя цялата картинка. Не мога да ти кажа нищо, което Рийс е споделила с мен като с лекар. А вероятно на теб не ти се иска да ми довериш нещо, което е споделила с теб като с… приятел. Но ако си склонен да го сториш, кажи ми споменавала ли ти е нещо, което да определиш като притеснително?

— Каза ли ти, че една вечер се прибрала у дома и намерила всичките си дрехи опаковани? — попита Броуди. — Не си спомня да ги е опаковала. И не мисля, че го е направила.

— Кой друг може да го е направил?

— Същият човек, който надраска цялата й баня с червен маркер, размести нещата й из целия апартамент и сложи на друго място хапчетата й. И други подобни номера.

Докторът остави ножа.

— Броуди, ако Рийс си губи паметта, трябва да бъде лекувана.

— Не смятам, че има подобен проблем. Убеден съм, че някой си играе с нея.

— А това ти мнение само подсилва проблемите и халюцинациите й.

— Не са халюцинации, ако е истина. Защо тези неща се случват само когато е сама?

— Не съм достатъчно квалифициран, за да…

— Защо всичко започна, след като видя да убиват жената?

Докторът въздъхна и се върна към приготвянето на сандвичите.

— Не можем да твърдим със сигурност, че не е имало други епизоди. Но ако са започнали по онова време, може да има няколко причини. Едната е, че видяното е засилило симптомите й.

Уолъс постави сандвичите в чинии, добави по две краставички и малко чипс във всяка. После сипа две чаши мляко.

— Прекарвам много време с нея. Не съм виждал никакви симптоми. Не и каквито ти имаш предвид — възрази Броуди.