— Но си видял нещо.

— Не ми харесва положението, в което ме поставяш.

— Аз пък не харесвам положението, в което е Рийс — контрира го лекарят.

— Добре, ще ти кажа какво видях. Видях една жена, която прави всичко възможно да се измъкне от тъмнината. Която трепери насън повечето нощи, но всеки ден става и върши каквото трябва. Виждам жена, която отказва да е жертва и оцелява благодарение на волята си и чувството си за хумор, и се опитва да си изгради отново живота.

— Сядай и яж — подкани го докторът. — Тя знае ли, че си влюбен в нея?

Стомахът на Броуди се сви, но той седна послушно. Взе сандвича и отхапа.

— Не съм казвал, че съм влюбен в нея.

— Подтекст, Броуди. Писател си. Знаеш всичко за подтекста.

— Държа на нея — натърти той и усети, че се отбранява. — Да не го обсъждаме повече.

— Добре. Ако те разбирам правилно, смяташ, че всичко, случило се на Рийс напоследък, е дело на човек, който иска да я нарани — рече лекарят замислено и отпи от млякото си. — Единственият, който има мотив да я нарани, е човекът, когото твърди, че е видяла да души жената.

— Не само твърди. Видяла го е.

— Съгласен съм, но засега нищо не е доказано. От друга страна, ако си прав… говори ли с шерифа по въпроса?

— Рик ще реши, че Рийс е луда. И доверието към нея като към свидетел на престъпление ще се изпари.

— Ако не разполага с всички факти, Рик не може да си върши работата.

— Засега аз ще се грижа за Рийс. А шерифът да се съсредоточи върху идентифицирането на трупа при Лосовото блато и издирването на жената, убита при Змийската река. Казвам ти го под секрет.

— Добре, добре — размаха ръце докторът. — Не се притеснявай. Отбих се в участъка и Дени ми показа снимките.

— И?

— Мога да съдя само по описанието, което Рийс ми даде, и одобрената от нея скица. Не съм сигурен. Възможно е да е същата жена.

— Ами времето? Минаха седмици откакто Рийс видя убийството.

— Това ме притеснява. Предполагам, че притеснява и властите. По китките и глезените на жената има следи от охлузвания, причинени от въже. Може да е била държана завързана някъде през цялото време. Но това не обяснява защо нямаше следи край реката, където Рийс е видяла хората. Защо някой ще души жена достатъчно силно, та Рийс да повярва, че жертвата е мъртва, а после ще я отнесе някъде и ще заличи следите си? При това толкова добре, че Рик, който е опитен следотърсач, няма да открие абсолютно нищо.

— Защото убиецът я е видял.

— Видял я е?

— Може би не достатъчно добре, за да я разпознае, но е видял жена на отсрещния бряг на реката. Или е зърнал нещата й на скалата, когато Рийс се втурна обратно към мен. Знаел е, че някой е станал свидетел на случилото се.

— Възможно ли е? — усъмни се докторът. — От това разстояние?

— Рийс имаше бинокъл. Можем ли да твърдим, че и той не е имал? Може да е огледал района, след като е убил жената. Просто още един начин да си заличи следите.

— Не мога да споря. Но това са само предположения, Броуди.

— Добре, да допуснем следното: независимо дали намереният труп е на същата жена, човекът, когото Рийс е видяла, е знаел, че някой е станал свидетел на престъплението. В противен случай не е имало нужда да заличава следите си. Да отнесе трупа, да. Глупаво е да го остави там, където някой турист може да се натъкне на него. Отнася го, изчаква да се стъмни, заравя го или се освобождава от него по друг начин. Но да заличи следите си? Не би го направил, ако не знаеше, че са го видели.

— Да, прав си — съгласи се докторът. — А щом знае, че са го видели, трябва просто да си държи ушите отворени и скоро ще научи кой е свидетелят.

— И оттогава някой си играе с Рийс и се опитва да я накара да повярва, че откача. Но няма да го оставя да я подлуди.

— Иска ми се пак да поговоря с нея. Тази сутрин обясних на Мак, че не съм психиатър, но имам известен опит.

— Това зависи от нея.

Докторът кимна.

— Така е. Случилото се е сериозно бреме за човек с нейното минало. Има ли ти доверие?

— Да.

— И ти носиш бреме. Кажи й, че си говорил с мен — реши докторът след минута. — Не разбивай доверието й. Но ми се иска да ме държиш в течение. Как е сандвичът?

— Страшно вкусен. Но не те превръща в изискан кулинар.



Той се върна до реката. Нямаше следи от случилото се. Беше сигурен в това. Внимаваше. Винаги бе внимателен.

Изобщо не трябваше да става така, разбира се. И нямаше да се случи, ако имаше избор. И всичко, което бе извършил оттогава, бе защото тя не му остави избор.

Все още чуваше гласа й. Крещеше му, заплашваше го.

Заплашваше го, сякаш имаше право.

Сама си бе виновна за смъртта си. Той не чувстваше вина. Другите не биха го разбрали, затова просто правеше нужното да се предпази.

Откъде да знае, че някой ще стои на пътеката и ще го наблюдава с бинокъл? Дори и най-предпазливият човек не би могъл да предположи подобно нещо.

Рийс Гилмор.

Уж трябваше да се справи с нея невероятно лесно. Смяташе, че няма да е трудно да я дискредитира, дори и в собствените й очи. Но тя упорито не се предаваше.

Е, все пак имаше начин да оправи нещата. Бе заложил прекалено много, за да позволи на бегълка от психиатрията да го провали. Ако му се наложеше да засили натиска върху нея, щеше да го направи.

Погледнете това място, помисли си той, загледан възхитено в реката, хълмовете и дърветата. Съвършено. Девствено. Уединено. Неговото място. Единственото, което искаше. Всичко, което обичаше, бе свързано с планините и реките тук.

И щеше да направи всичко необходимо, за да запази онова, което обичаше.

Рийс Гилмор просто трябваше да изчезне оттук.

По един или друг начин.

У дома

Бях добре, щях да се оправя, вече съм тук.

21.

Рийс не трябваше да е на работа чак до два часа. Зачуди се дали да не остане да се помотае из вилата на Броуди, да свърши някоя домакинска работа, да му помогне с прането. Нямаше да му пречи на писането, а и можеше да измисли каква супа да приготви за ресторанта на следващия ден.

Вече бе облечена и оправяше леглото, когато Броуди излезе изпод душа.

— Искаш ли нещо специално за закуска? На работа съм чак следобед, така че желанието ти ще бъде изпълнено. В гастрономическо отношение.

— Не. Ще хапна само малко попара.

— Добре — кимна тя, като изпъна кувертюрата и си помисли, че няколко пъстри възглавници щяха да я разкрасят. — Ще приготвя италианска сватбена супа за Джоуни. Можеш да я опиташ на обяд и да прецениш дали ще изкара теста. А също гювеч или нещо друго, което лесно да затоплиш в микровълновата, тъй като съм вечерна смяна. А да, мислех си да ти помогна и с прането, докато съм тук. Имаш ли нещо за пране?

Сватбена супа? Да не би да бе някакъв намек? И сега искаше да му пере гащите? Господи!

— Хайде да отстъпим леко назад — каза той.

Рийс се усмихна озадачено.

— Добре.

— Не искам да започнеш да планираш закуска, обяд и вечеря или полунощна закуска всяка проклета сутрин.

Усмивката й се стопи и на лицето й се изписа изненада.

— Ами…

— И не си тук, за да переш, оправяш легла и готвиш гювечи.

— Не — бавно промълви тя. — Но след като бездруго съм тук, защо да не свърша нещо полезно.

— Не желая да се правиш на прислужница.

Отново усети отбранителността в тона си, която бе доловил и при доктора. И това го раздразни.

— Мога да се справям с домакинството си. Правя го от години.

— Не се съмнявам. Очевидно съм те разбрала погрешно. Мислех, че ти харесва да ти готвя.

— Това е различно.

— Различно от прането на моите и твоите дрехи в една и съща машина. Навярно това символизира връзка, каквато не искаш. Адски тъпо.

Сигурно беше права.

— Не искам да переш, нито да ми оставяш гювечи или нещо такова. Не си майка ми.

— Абсолютно си прав — кимна тя, като пристъпи към леглото, дръпна кувертюрата и смачка чаршафите. — Ето, по-добре ли е така?

— Кой се държи глупаво?

— О, ти със сигурност ще спечелиш първа награда. Наистина ли смяташ, че се опитвам да те хвана в капан, като ти пера мръсните чорапи и те храня с печено пиле и пирожки? Ти си идиот, Броуди, и имаш прекалено високо мнение за себе си. Ще те оставя да му се наслаждаваш сам.

Рийс тръгна решително към вратата.

— И в никакъв случай не съм майка ти! Тя дори не знае да готви, за бога!

Броуди се намръщи при вида на разхвърляното легло и раздразнено разтри скования си от напрежение врат.

— Да бе, мина адски добре — промърмори под нос, после потръпна, когато вратата долу се затръшна с такава сила, че зъбите му изтракаха.

Рийс грабна само нещата, които бяха наблизо, и скочи в колата си. Щеше да се тревожи за останалите си вещи по-късно.

Първо ще подбере съставките за супата от собствения си килер и запасите на Джоуни. После ще развали няколко долара и ще занесе прането си, само собственото си пране, до скапаните машини в мазето на хотела. И преди го беше правила.

Или просто ще тегли майната на всичко и ще се разходи с колата.

Насочи се към града несъзнателно.

— Какво става, по дяволите? Какво има сега? — промърмори раздразнено, когато колата й затрака странно и едва я докара до града. Халоса волана ядосано, после примирено отби към гаража на Линт.

Монтьорът излезе от сервиза с енергична походка. Ръкавите на любимата му бежова риза бяха навити и разкриваха мускулестите му ръце. От задния му джоб се подаваше изцапан с машинно масло парцал. Мърляво кепе бе кацнало на главата му.

Линт докосна шапката си, когато Рийс излезе от колата.

— Неприятности ли имаш? — попита.

— Така изглежда — отговори Рийс. — Едвам се движи.