Огледа се бързо, за да прецени разстоянието до вратата.

Сред шумната, скочила на крака тълпа забеляза мъж с оранжево ловджийско кепе. Сърцето й се сви. Скочи от стола и събори бирата си на пода. Чашата се разби с трясък като от изстрел. Рийс се спъна и се блъсна силно в един от каубоите, който на свой ред се удари в един от рибарите.

Размахаха се юмруци. Жените запищяха и се вкопчиха една в друга. Тела западаха по масите и бара. Разбиваха се чаши и бутилки. Рийс чу как някой въодушевено изкрещя „Уха!“, преди нечий лакът да я халоса по скулата и да я просне на пода сред разсипаната бира.



Вмирисана на бира и цигарен дим, притиснала торбичка с лед до пулсиращата си буза, Рийс седеше в кабинета на шерифа. Никога в живота си не се бе чувствала толкова унизена.

— Последното, което очаквах, е да те изкарам от пиянски побой.

— Плановете ми за вечерта не включваха подобно нещо. Просто се случи. Аз не съм се била.

— Бутнала си Джъд Хорст в някой си Робърт Гавин и така си предизвикала инцидента. Метнала си шише бира.

— Не я метнах! Съборих я на пода, когато се опитвах да стана от масата. И тогава се блъснах в Джъд. Беше случайно.

— Но си пила алкохол — отбеляза Рик.

— Половин бира. Господи, седях в бар! Разбира се, че пиех. Всички други също пиеха. Но не бях пияна. Паникьосах се. Видях…

— Какво видя?

— Мъж с оранжево кепе.

Изморените очи на Рик внезапно я загледаха внимателно.

— Видя мъжа, когото преди това видя на реката?

— Не знам. Не го видях добре. Всичко стана адски бързо. Скочих, исках да избягам. Всъщност исках да го видя по-добре.

— Кое по-точно искаше?

— И двете — рязко отговори тя. — Бях уплашена. Съборих бирата. После се подхлъзнах. Това е всичко.

Рик въздъхна тежко. Тревожното телефонно обаждане на една от келнерките в бара на Кланси го бе вдигнало от леглото. Едва бе затворил очи, а му се наложи да стане и да разчисти бъркотията в бара.

Сега бе изправен пред имуществени щети, наранявания, вероятно граждански и криминални дела.

— Мин Хобалт твърди, че си я ударила. В друго от показанията се сочи, че си бутнала маса, а от нея тежка халба паднала върху крака на госпожица Ли Шанкс от Сан Диего. Туристката е със счупен палец на крака.

— Не съм удряла никого! Не и нарочно. Опитвах да се измъкна. Удариха ме в лицето. Бях уплашена. Паднах върху масата, не съм я събаряла. Удариха ме по лицето — продължи тя. — Цялото ми тяло е покрито със синини.

Шерифът си пое дъх.

— Кой размаха юмруци първи?

— Не знам. Онзи, когото наричаха Чък, бутна Ло. Ло също го бутна. После видях… видях кепето.

— Видя кепето.

— Знам, че звучи абсурдно. Наясно съм и че много мъже наоколо носят подобни кепета. Но бях нервна, тъй като разбрах, че ще стане побой, а после видях кепето и се вцепених. Разбираш ли?

— Кланси каза, че тъкмо отивал да прекрати свадата, когато чашата паднала на пода. Според него подействала като удряне на гонга на боксов мач. А после каубоят се блъснал в туриста и настанал пълен ад.

— Значи аз съм виновна — процеди Рийс мрачно. — Добре. Обвини ме в подстрекавано на бунт или в каквото искаш. Но ми дай един аспирин, преди да заключиш килията.

— Никой няма да те заключва, за бога — изстена шерифът, като разтърка челото си. — Работата е там, че около теб вечно се случва нещо. Днес си имала проблеми в хотелската пералня?

— Аз…

Разбира се, че Рик знаеше за случилото се. Бренда беше приятелка на Деби, жена му. Рийс предположи, че е била основната тема за разговор около масата за вечеря в дома на шерифа.

— Това е друга история. Някой ми сви номер. Но според мен не е смешен.

Рик зачака обяснението й с вдигнати вежди. Рийс се зачуди дали е разумно да му казва истината.

Реши, че в момента истината щеше да прозвучи адски тъпо.

— Беше дребна работа. Без значение. Всички, които говорят със служителите в хотела, ли разпитваш? Или само мен?

Очите му я загледаха студено.

— Върша си работата, Рийс. Може начинът, по който я върша, да не ти харесва. Но аз трябва да оправя бъркотията. Утре може да поговорим отново.

— Значи съм свободна да си тръгна?

— Да. Искаш ли доктор Уолъс да погледне бузата ти?

— Не — скочи на крака тя. — Не аз започнах побоя тази вечер. Нито пък го завърших. Просто се озовах насред него.

— Май ти е навик да се озоваваш насред нещо странно. Но ако скачаш и размахваш юмруци всеки път, когато видиш оранжево кепе, ще си имаме проблеми.

Рийс пое към вратата. Искаше да се прибере у дома и да побеснее на спокойствие. Но първо май трябваше да се справи с Броуди. Той седеше на стол във външния офис, протегнал крака и затворил очи. Тя се опита да го заобиколи.

— Замръзни, слабаче — нареди й Броуди се надигна лениво. — Дай да ти видя лицето.

— Няма какво да гледаш.

Той стигна до вратата първи и се облегна на нея.

— Миришеш като пода в бар.

— Прекарах известно време на пода тази вечер. Ще ме извиниш ли?

Броуди отвори вратата, но я хвана за ръка, когато излязоха навън.

— Хайде да не си губим времето с абсурдни спорове по въпроса дали ще те оставя да се прибереш сама. Късно е. Качвай се в колата.

Тъй като цялото тяло я болеше, а най-вече коляното, което бе ударила по време на побоя, Рийс не си направи труда да се разправя.

— Добре. Какво правиш тук?

— Линда-Гейл ми се обади. Смяташе, че може да се наложи някой да ти плати гаранцията — ухили се той, като й отвори вратата. — Определено правиш живота ми интересен.

— Нищо!

— Аха, значи се придържаш към версията си?

— Да не мислиш, че е смешно? — вбесено попита тя.

— Забелязах няколко от класическите елементи на фарса. Да, мисля, че е смешно. Единствената друга жена, която някога съм вадил от участък, бе стриптийзьорка в Чикаго. Беше халосала с бирена бутилка някакъв тип, който започнал да я опипва, докато танцувала на ергенско парти. Но тя ми бе по-благодарна от теб.

— Линда-Гейл ти се обади, не аз — напомни му Рийс, като скръсти ръце и отчаяно си пожела да се добере по-скоро до аспирин и торбичка с лед. — Бездруго вината е нейна. Нищо нямаше да се случи, ако не бе решила да накара Ло да ревнува.

— Че защо ще го прави?

— Защото е влюбена в него.

— Влюбена е в Ло, затова предизвиква пиянски побой. Напълно разбираемо.

Да бе, ама само в смахнатия свят на жените.

— Добре, слабаче, твоето жилище или моето?

— Моето. Можеш да ме оставиш отпред и да смяташ самарянските си задължения за приключени.

Броуди подкара колата и забарабани с пръсти по волана.

— Искаш ли да знаеш защо се надигнах от леглото и дойдох да те взема, когато Линда-Гейл ми се обади?

Рийс затвори очи.

— Защото обичаш да си играеш на спасител на стриптийзьорки и откачалки.

— Може и така да е. Но може и да държа на теб.

— Може и да държиш. Уведоми ме, когато решиш какво е.

— Знаеш, че държа на теб, по дяволите. Защо иначе ще лежа в леглото и ще те проклинам още преди партньорката ти в престъпленията да ми се обади?

— Не знам.

— Мисля непрестанно за теб. А това ме побърква — негодуващо заяви той. — Ти ме побъркваш. Вечно си ми на пътя.

— Тъй като за втори път ми се мяркаш пред очите тази вечер, бих казала, че ти ми се изпречваш на пътя. Искаше да се махна от дома ти. Направих го. Искаше да отстъпя назад. Направих го. Ако капризите ти непрестанно се променят, вината не е моя.

— Ужасно си дебелоглава. Сутринта се почувствах притиснат. Още в ранни зори заговори за италианска сватбена супа, за бога.

— И какво лошо има в италианската сватбена супа? Беше един от специалитети ми, когато… О, идиот такъв! Заради сватбата ли? Трепериш при мисълта за сватба?

Броуди едва не се загърчи.

— Никой не трепери.

— Аз се каня да готвя, а в смотаната ти глава се пръква идеята, че вече съм готова да си шия сватбена рокля? Идиот.

Рийс дръпна дръжката на вратата, но Броуди сложи ръка върху нейната. Предпочиташе да е ядосан, отколкото притеснен.

— Оправяш ми леглото, предлагаш да ми изпереш дрехите. Питаш ме какво искам за закуска…

Рийс сложи ръка на гърдите му и го бутна назад.

— Спах в леглото, затова го оправих. Позволи ми да остана в дома ти, когато се нуждаех от безопасно място, а и бездруго се канех да изпера собствените си дрехи. Реших, че мога да ти се отплатя, като свърша някои от домакинските ти задължения. Обичам да ти готвя. По принцип обичам да готвя. Това е всичко.

— Каза, че ме обичаш.

— Да, казах. Но не помолих и ти да ме обичаш. Не поисках абонамент за списание „Булка“. Дори не съм те молила да ми освободиш едно от чекмеджетата си, за да оставя там някои от моите неща. Не съм искала от теб нищо друго, освен компания.

Беше кошмарно за него да се окаже толкова тъп.

— Добре де, реагирах прекалено…

— Така каза и преди. Изморена съм, Броуди. Ако искаш да си изясняваме отношенията, да го направим друг път. Искам да си легна.

— Чакай. Дявол да го вземе! — той се облегна назад и нервно прокара пръсти през косата си. — Прекалих тази сутрин. Ужасно съжалявам.

Рийс замълча за миг, после възкликна насмешливо:

— Олеле! Обзалагам се, че от изричането на думите те заболя не по-малко, отколкото мен ме боли лицето.

— Може би дори повече. Не ме карай да ги повтарям.

— Веднъж е достатъчно — потупа го тя по ръката и отново понечи да отвори вратата.

— Няма ли да почакаш? Господи! Чуй ме.

Тя се вгледа в измъченото му лице.

— Добре, слушам.

— Чудесно. Преди ми каза, че не искаш да се грижа за теб. И това не беше лошо, тъй като мисълта, че горя от желание да се грижа за теб, ме плаши. Но искам да съм с теб. Само с теб и с никоя друга. Може ли да се върнем на това?

Рийс отвори вратата, но спря и го погледна. Животът бе прекалено кратък. Кой знаеше това по-добре от нея?