— Нещо като прослушване.

— Тя е заета жена и не би приела нов клиент, ако не се убеди, че книгата ще се продаде. Вероятно можеш да поговориш с нея утре, след като се види как се е справила помощничката.

— Нервна съм.

— Разбира се. Но Лидия няма да те заблуждава. И се сети коя си.

— Моля?

— Лидия е умна, има нюх и е наясно с текущите събития. Паметта й е като на стадо слонове. Попита ме дали ти си Рийс Гилмор от Бостън, преживяла клането в „Манео“ преди две години. Не я излъгах.

Рийс усети как апетитът й се изпарява.

— Разбира се, че не си я излъгал. Но какво значение има това за нея?

— Може да има значение за теб. Ако книгата ти бъде публикувана, и други хора ще се сетят. От известно време се носиш под радара, слабаче. Но ще се върнеш в обсега му, ако книгата се продаде. Репортери, въпроси. Трябва да решиш дали ще можеш да се справиш с тях.

— Оцеляла от масово убийство, бивша пациентка на психиатрията пише готварска книга. Ясно. Мамка му!

— Трябва да си помислиш по въпроса.

— Да, предполагам, че си прав.

Рийс се загледа в езерото, планината, блатото. Дългите зелени клонки на върбите висяха над водата. В другия край на езерото сребриста риба се мяташе диво на въдицата на Карл.

Невероятно красиво и спокойно. Но нямаше място, където да се скрие.

— Е, агентката ти може да реши да не ме представлява — замислено каза Рийс. — Или пък може да не успее да продаде книгата.

— Все пак трябва да решиш какво точно искаш — отбеляза той, като отново отхапа от сандвича. — Защо реши да включиш панини в менюто на Джоуни?

— Защото са хубави, бързи и лесни за приготвяне. Искам да разнообразя менюто.

— Ти си творческа личност. Не можеш да потиснеш този порив у себе си. Обичаш да храниш хората, но по свой собствен начин. Или поне да добавиш нещо от себе си. Ако продължиш да работиш там, ще се изкушиш да влагаш все повече.

Рийс се размърда с леко неудобство, защото знаеше, че Броуди е прав. Съзнаваше, че вече влага нещо от себе си.

— Не се опитвам да превзема кухнята.

— Не. Но и вече не се опитваш просто да се впишеш вътре. Ала Ейнджълс Фист никога няма да стане Джаксън.

Рийс объркано поклати глава.

— Добре.

— Но все пак ще се разрасне. Погледни — подкани я той и махна към планината. — Хората харесват всичко това. Гледката, въздуха, езерото, дърветата. За някои е достатъчно да му се наслаждават през уикенда или за две-три седмици през ваканцията. Други обаче искат да се настанят тук или да си купят вила, където да идват на ски, езда или риболов. Колкото по-претъпкани стават големите градове, толкова повече хора желаят да живеят на подобно място. И хубавото е, че всички винаги искат да ядат.

Рийс отвори шишето с вода.

— Да не ми предлагаш да отворя ресторант?

— Не. Първо, страхотно ще вбесиш Джоуни. Второ, нямаш амбицията да управляваш ресторант, а само кухня. Знаеш ли кой е най-едрият предприемач в Ейнджълс Фист?

— Не.

— Джоуни Паркс.

— Стига бе! Знам, че притежава някои места…

— Притежава „Ангелска храна“, половината хотел, моята вила и три други, четири къщи, и то само в града, и доста земя в добавка. Притежава и сградата, където се помещават галерията и магазинът за сувенири.

— Шегуваш се. Джоуни примира, когато искам да похарча няколко долара повече за подправки.

— И точно затова притежава половината град. Пестелива е.

— Обичам я и й се възхищавам, но това си е скъперничество.

Броуди се ухили и вдигна чашата си с кола.

— Не върви да говориш така за деловата си партньорка.

— Как пък от моя началничка ще се превърне в делова партньорка?

— Като й предложиш да отвори „Изискан гастроном“ в другия край на града. Малък, интимен ресторант, скъп, но все пак достъпен.

— Джоуни никога… Всъщност може и да се съгласи. Малък, интимен ресторант. За специална вечеря или за изисканите обеди на богатите жени. Хм. Хм. Работно време — само за обяд и вечеря. Интересно меню. Хм.

Третото „хм“ накара Броуди да се ухили весело. Рийс вече бе приела идеята.

— Разбира се, зависи от това къде самата ти искаш да си.

— Така е. Броуди, ти си подмолно копеле. Вкара тази идея в главата ми и сега няма да мога да я изкарам оттам.

— Е, поне ще имаш за какво да си мислиш. Не възнамеряваш ли да изядеш и другата половина от сандвича?

Рийс се ухили и му го подаде. Мобифонът й иззвъня.

— Никой никога не ме търси — изненада се тя. — Чудя се защо изобщо го нося със себе си. Ало?

— Рийс Гилмор?

— Да.

— Обажда се Серж. Разкрасих те, когато дойде в Джаксън.

— О, да, Серж. Как си?

— Чудесно. Надявам се, че ти и Линда-Гейл скоро пак ще дойдете в салона.

Инстинктивно, Рийс вдигна ръка към разрошената си коса. Да, имаше нужда от разкрасяване. Но пък трябваше да плати и застраховката на колата си.

— Ще поговоря с Линда-Гейл — обеща тя.

— Всъщност, обаждам се заради снимката, която ми остави. Имам предвид, скицата.

— Скицата? Позна ли я?

— Не. Но току-що назначих едно момиче да мие косите на клиентките, та тя смята, че я познава. Искаш ли да ти дам телефона й?

— Чакай — вторачи се тя в Броуди. — Тя там ли е сега?

— Не. Постъпва в понеделник. Но имам данните й. Искаш ли ги?

— Да. Чакай! — извика Рийс, като зарови в чантата си за бележник и химикалка. — Готова съм.

— Марли Матюс — продиктува Серж.

Рийс записа името, адреса и телефона й.

— Благодаря ти, Серж. Много ти благодаря. Двете с Линда-Гейл скоро ще дойдем да ни разхубавиш.

— Очаквам ви с нетърпение.

Тя затвори телефона и се обърна към Броуди.

— Някой е познал жената от скицата.

— Това го схванах. Вземи си греблото. Трябва да закотвим лодката, преди да потеглим към Джаксън.

28.

Марли Матюс живееше на първия етаж в малко блокче с обзаведени апартаменти близо до шосе 89. Собствениците се бяха опитали да му придадат известен стил с фалшиви гипсови стени, заобикалящи неголям вътрешен двор с ограда от ковано желязо. В дворчето се помещаваха няколко избелели стола и две-три прясно боядисани метални маси. Изглеждаше чисто и макар паркингът да бе осеян с пукнатини от зимния студ, бе добре поддържан.

В двора четиригодишно хлапе караше червено колело в кръг. От отворен прозорец на втория етаж долиташе истеричен бебешки плач.

В мига, когато тръгнаха през двора, от стъклените плъзгащи се врати на първия етаж излезе жена и попита:

— Мога ли да ви помогна?

Жената беше дребна, жилава, с къса тъмна коса, изпъстрена с бронзови кичури. Беше хванала дългата дръжка на парцал за под и изглеждаше готова да ги халоса с него, ако не хареса отговора им.

— Надявам се — отговори Рийс с широка усмивка, тъй като знаеше какво е да се страхуваш от непознати. — Търсим Марли Матюс.

Жената махна на момченцето и то насочи колелото си към нея.

— Защо я търсите?

— Може да познава човек, когото търсим. Серж от фризьорския салон ми се обади. Аз съм Рийс Гилмор. А това е Броуди.

Очевидно споменаването на новия й шеф бе достатъчно.

— Е, добре, аз съм Марли Матюс.

Бебето на горния етаж продължаваше да плаче и някой запя нежно на испански.

— Съседката ми току-що роди — обясни Марли, когато Рийс автоматично вдигна поглед нагоре. — Моля, влезте за минута. Рори, стой там, където мога да те виждам.

— Мамо, мога ли да си взема кутия сок?

— Разбира се. Но ако излезеш пак на двора, стой така, че да те виждам.

Момченцето се втурна в апартамента. Възрастните го последваха. Хлапето отиде до хладилника в кухнята, разделена от всекидневната от дълъг плот.

— Искате ли нещо? — любезно попита Марли. — Студена напитка?

— Благодаря, няма нужда.

Апартаментът бе блестящо чист и миришеше на лимонов препарат. Беше оскъдно обзаведен с двойно канапе и кресло, но бяха положени усилия да бъде разкрасен. Ваза от червено стъкло с жълти изкуствени маргарити стоеше на плота, а на масата — саксия с някакво зелено растение.

Малко ъгълче от дневната бе превърнато в кът за игра, ограден с бяла масичка и червен стол. На стената висеше коркова дъска със закачени детски рисунки. Прозрачна пластмасова кутия на пода подслоняваше играчки.

Очевидно заинтересуван от непознатите повече, отколкото от колелото си, Рори отнесе кутията със сок до Броуди.

— Имам състезателна кола и пожарна — гордо съобщи той.

— Така ли? Коя е по-бърза?

Рори се ухили и отиде да ги донесе.

— Заповядайте, седнете — покани ги Марли.

— Имаш ли нещо против да седна тук? — попита Броуди, като отиде до кутията с играчки и се настани до момченцето.

— Преди няколко седмици оставих скицата в салона — започна Рийс. — Серж каза, че ти си познала жената.

— Не съм абсолютно сигурна. Просто, когато видях скицата, се запитах какво прави там Дийна.

— Дийна?

— Дийна Блек.

— Приятелка ли ти е? — намеси се Броуди небрежно, като подкара пожарната до състезателната кола на Рори.

— Не точно. Живееше горе, където сега е Лупе. Лупе с малкото бебе.

— Живееше? — повтори Броуди.

— Да, напусна. Преди около месец.

— Другаде ли се премести? — попита Рийс.

— Нещо такова — отговори Марли, погледна отново Броуди, сякаш да се увери, че няма да грабне Рори и да побегне, и приседна на канапето. — Не си опакова целия багаж. Взе си дрехите, но остави кухненски прибори, списания и разни такива. Не ги искала, защото бездруго били боклуци.

— На теб ли ти го каза?

— На мен? Не — стисна устни Марли. — По онова време вече не си говорехме. Остави бележка на портиера, който живее в съседния апартамент. Та беше на писала, че отива на по-добро място. Вечно повтаряше, че ще се премести на по-добро място. Взе си дрехите и мотора и изчезна.