Обърна се и погледна в обратната посока, към Студената планина, сивкава и далечна, после към Блек Коув. От разстояние къщата и нивите й не изглеждаха запуснати, а свежи и добре поддържани. Заобиколени от нейната гора, нейните хълмове, нейния поток. Но тъй като всичко тук растеше невероятно бързо, тя знаеше, че ако реши да остане, ще й трябва помощ, в противен случай нивите и двора скоро ще потънат в бурени и храсталаци и накрая къщата ще изчезне сред тях като двореца на Спящата красавица в къпиновия гъсталак. Тя обаче се съмняваше, че ще може да наеме свестни работници, тъй като всички здрави мъже бяха на война.

Ейда мислено проследи границите на своята ферма. Като се върна в изходната точка, откри, че включената в тях земя е доста обширна. Как се бе случило така, че стана нейна собственичка, за нея все още бе загадка, макар да бе в състояние да назове всяка стъпка от пътя дотук, предначертан от съдбата.

Бяха пристигнали с баща си в планините преди шест години с надеждата, че охтиката, която бавно разяждаше дробовете на Монро и го караше да цапа по пет-шест носни кърпи на ден с кръв, ще отшуми. Лекарят в Чарлстън, дълбоко вярващ в силата на хладния чист въздух и движението, им бе препоръчал известен планински курорт с чудесни условия и лековити извори на гореща минерална вода. Но Монро заяви, че няма да се чувства добре на подобно тихо и спокойно място, пълно с богаташи и техните безброй болести. Вместо това откри планинска църква от неговото вероизповедание със свободно място за свещеник, убеден, че работата там ще се окаже по-лековита от минералните бани.

Веднага се качиха на влака до Спартънбърг, главния железопътен възел в щата. Неугледно градче в подножието на планините. Наеха стаи в нещо подобно на хотел и останаха няколко дни, докато Монро намери мулетари да откарат багажа им през Блу Ридж до селището Студена планина. Докато бяха там, Монро купи карета и кон. Както винаги, му провървя в сделката. Попадна на човек, който тъкмо лъскаше нов и изящен кабриолет, покрит с няколко слоя черен лак. Освен това човекът имаше и силен шарен кон, подходящ за него. Монро без колебание реши да ги купи, извади пари от портфейла си, преброи ги в жълтеникавата мазолеста длан на майстора и след няколко минути стана притежател на един напълно подобаващ на провинциален проповедник екипаж.

Като уреди това, се отправиха на път, без да изчакват багажа. Най-напред спряха в Бривърд, малко градче, в което нямаше хотел, а само пансион. Тръгнаха оттам в синкавия сумрак, час преди зазоряване. Беше прекрасна пролетна утрин и докато прекосяваха градчето, Монро каза:

— За вечеря трябва да сме в Студена планина.

Конят с радост се завтече по пътя. Стъпваше изящно, теглейки бързо леката карета, а блестящите спици на двете високи колела приятно свистяха.

Цялата сутрин се изкачваха. Пътят бе плътно ограден от двете страни от шубраци и се виеше в безкрайна поредица от остри завои, докато възлизаха по склона на тясна долина. Синьото небе се превърна в малък отрязък над главите им. На няколко пъти пресичаха реката, а веднъж минаха толкова близо до един водопад, че студените му пръски намокриха лицата им.

Ейда не бе виждала други планини, освен скалистите Алпи, и остана възхитена от странния горист пейзаж, в който всяка пукнатина и канара се бе превърнала в дом за какви ли не растения, нетипични за голата и песъчлива равнина. Върховете на дъбове, кестени и ели се сливаха в зелен балдахин, който скриваше слънцето. Избуялите по земята отдолу азалии и рододендрони образуваха подлез с височината на каменна стена.

Но неравните издълбани подобия на пътища я смущаваха. Изглеждаха толкова жалки в сравнение с широките и удобни шосета в равнината, че сякаш бяха прокарани от скитащ добитък, а не от хора. На всеки завой пътят се стесняваше и Ейда си помисли, че скоро съвсем ще изчезне и че ще останат да се лутат из пустошта, дива и непроходима като онази, която се появила, когато Бог за пръв път произнесъл думата гора.

За разлика от нея, Монро бе в чудесно настроение за човек, доскоро храчел кръв. Оглеждаше се като осъден на смърт, на когото са обещали помилване, ако запомни всяка гънка на терена и всеки нюанс на зеленото. От време на време подплашваше коня като започваше да рецитира стихове от Уърдсуърт13, колкото му глас държи. Когато след един завой спряха, за да се насладят на гледката на далечната обвита в мараня равнина, която бяха оставили зад гърба си, той се провикна:

— Няма по-прекрасна гледка на земята! Без душа е онзи, който би я отминал, без да се трогне от величието й!

По-късно следобед, когато небето се изпълни с облаци, гонени от източния вятър, минаха през горичка от балсамови дървета, после пътят ги изведе край пропаст. Оттам стремглаво се спускаше край бучащите води на ръкав на река Пиджън. Пред тях, на повече от две хиляди метра височина, се извисяваше снагата на Студената планина с връх, забулен от тъмни облаци и валма бяла мъгла. Между пропастта и планината се простираше непристъпна местност от канари и проломи. Тук Монро отново се сети за любимия поет и извика:

— Умопомрачителната и главозамайваща гледка на бучащия поток, препускащите на воля облаци, небесата, врявата и покоя, мрака и светлината — всички те са дело на един ум, черти на едно и също лице, цветове на едно дърво, букви на великия Апокалипсис, символи и знаци на Вечността, на първото, последното и средното, на безкрайното.

Ейда се разсмя и целуна Монро по бузата, като си мислеше: „Бих го последвала дори в Либерия, ако поиска.“

Монро погледна тъмните облаци и вдигна покривалото на каретата от восъчно платно, черно и ъгловато върху рамката си от подвижни ребра като крило на прилеп. Ново-новеничко, то пукаше, докато Монро го опъваше.

Той дръпна юздите и потният кон се втурна напред зарадван, че изкачването е свършило. Не след дълго обаче пътят стана толкова стръмен, че се наложи Монро да постави спирачката, за да не се блъсне каретата в задницата на коня.

Заваля дъжд и притъмня. Не се виждаше нито луна, нито блещукането на прозорче на някоя къщичка. Селището Студена планина бе пред тях, но те не знаеха колко далеч. Караха в мрака, доверявайки се на усета на коня с надеждата, че няма да пропаднат в някоя бездна. Липсата дори на колиби показваше, че са още далеч от селото. Очевидно не бяха преценили добре разстоянието.

Дъждът падаше косо и ги шибаше в лицата, тъй че покривалото не им помагаше много. Конят вървеше с приведена глава. Пътят непрекъснато се разклоняваше, но указателни стълбове нямаше. Монро хващаше натам, накъдето смяташе, че е правилната посока.

Доста след полунощ стигнаха до пуста църква, издигаща се на хълм над пътя и реката. Влязоха вътре и легнаха да спят на пейките в подгизналите си дрехи.

Утринта бе мъглива, но светла, което показваше, че мъглата скоро ще се вдигне. Монро се изправи сковано и излезе навън. Ейда го чу да се смее и да казва:

— Всемогъщи Боже, благодаря ти.

Тя отиде при него. Монро стоеше пред църквата, смееше се и сочеше надписа над вратата: „Съборна църква на Студената планина“.

— Напук на съдбата, сме си у дома — каза той.

Ейда бе обзета от чувство на дълбок скептицизъм. Всичките им приятели в Чарлстън бяха изразили мнението, че планините са най-нецивилизованата част от творението, че нравите там са груби и примитивни — мрачна и дъждовна пустош, където мъжете, жените и децата растат в недоимък като скотове и се отдават на насилие, без и да помислят да се въздържат. Че само по-заможните мъже носят бельо и че всички жени кърмят бебетата си, без дори да са чували, че в цивилизования свят това го вършат дойки. Осведомителите на Ейда твърдяха, че само една стъпка дели начина на живот на планинците от този на дивите племена в джунглата.

През седмиците след пристигането им, докато обикаляха с Монро настоящите и бъдещи членове на паството, Ейда откри, че тези хора наистина са особени, но не в смисъла, който влагаха приятелите им от Чарлстън. Бяха докачливи, сдържани и доста затворени. Често се държаха като обидени, макар нито Ейда, нито Монро да разбират защо. В много къщи ги посрещаха с подозрение. На верандите излизаха само мъжете, които понякога ги канеха да влязат, понякога — не. А често бе по-лошо да те поканят вътре, отколкото да стърчиш неловко на двора, тъй като тези посещения плашеха Ейда.

В къщите цареше полумрак, дори в слънчеви дни. Където имаше кепенци, си стояха затворени. Където имаше завеси, си стояха дръпнати. Вътре миришеше особено — не на мръсно, а на готвено, на животни и на хора, които се потят от работа. В ъглите бяха подпрени пушки. Пушки висяха окачени и над огнищата и вратите. Монро говореше много, първо се представяше, после започваше да разяснява възгледите си за мисията на църквата, излагаше теологическите си теории и приканваше хората да посещават молитвените сбирки и службите. Седнали на грубовати столове с права облегалка, те го слушаха, като през цялото време гледаха в огъня. Много от тях ходеха боси и без да се стесняват, протягаха крака пред тях. Все едно си бяха сами у дома. Гледаха огъня, без да проронят и дума. Лицата им не трепваха и по никакъв начин не откликваха на приказките на Монро. Когато ги притиснеше с пряк въпрос, те дълго мислеха, понякога отговаряха с къси откъслечни фрази, а най-често просто го зяпваха мълчаливо, сякаш погледът им съдържаше всичко, което имаха да кажат. В къщите се криеха и други хора. Ейда ги чуваше да трополят из стаите, но никога не се показваха. Предполагаше, че това са жените, децата и старците. Изглежда смятаха света отвъд долината си за толкова ужасен, че се бояха да не се заразят от досега с чужденци и считаха всички, освен най-близките си роднини, за врагове.