След посещенията Ейда и Монро си тръгваха набързо и докато се отдалечаваха по пътя с кабриолета, той говореше за невежеството им и кроеше планове как да го победи. Ейда се предаваше на усещането, породено от въртенето на колелетата, от скоростта на отстъплението и от смътната завист към хората, които изглежда и пет пари не даваха за приказките на Монро. Явно бяха стигнали до коренно различни изводи за живота и си го живееха изцяло съобразно с тях.

Най-големият провал на Монро като мисионер се случи по-късно същото лято заради Еско и Сали. Някой си Майс каза на Монро, че Суангърови са изумително невежи. Според Майс, Еско бил почти неграмотен и си бил останал за цял живот само с познанията за първодеянията на Бог в „Битие“. Сътворението на светлината било последното, което бил научил. А Сали Суангър била още по-зле. И двамата гледали на Библията само като на магическа книга и я използвали единствено за гадания като циганите. Пускали я да падне отворена, после тиквали пръст някъде по страницата и се опитвали да разгадаят смисъла на така посочената дума. Смятали я за пророческа и постъпвали според тълкуванието й, като по заповед от самия Бог. Ако Господ рече „Отиди там“, те отивали. Ако рече „Чакай“, те чакали. Рече ли „Убивай“, Еско грабвал секирата и тръгвал да търси някоя ярка. Но въпреки невежеството си били добре, понеже фермата им включвала обширна долинна земя, толкова черна и плодородна, че раждала сладки картофи, дълги колкото ръката ти, без да правиш нищо друго, освен да плевиш от време на време. Биха били полезни като членове на паството, стига Монро да успее да ги убеди.

Тогава Монро и Ейда отидоха у Суангърови. Поканиха ги в гостната. Еско седеше прегърбен, докато Монро се опитваше да го въвлече в религиозна дискусия. Но Еско почти нищо не сподели за себе си и религиозните си вярвания. Монро не откри у него следи от други вярвания, освен култ към животните, дърветата, камъните и природните стихии. Монро стигна до извода, че Еско е съхранил у себе си древната келтска душевност и че малкото мисли, които ражда главата му, сигурно са на галски език.

Попаднал на такава уникална възможност, той се опита да му разясни високия смисъл на истинската вяра. Като стигнаха до Светата троица, Еско се оживи и каза:

— Три в едно. Като крак на пуйка.

Тогава, убеден, че Еско наистина не е схванал нищо от същността на проповедта му, Монро го запозна с историята на Исус Христос от божественото му раждане до кървавото разпятие. Не пропусна нито един от най-известните моменти, опитвайки се да разказва простичко, като същевременно вложи цялото красноречие, на което е способен. Когато свърши, се облегна и зачака реакцията на Еско.

— Казваш, че това се е случило преди някое време? — попита Еско.

— Преди две хиляди години, ако това може да се нарече „някое време“.

— Е, доста си е — съгласи се Еско. Той погледна опуснатите си длани. Раздвижи пръсти и ги огледа с любопитство, сякаш пробваше как работи някаква нова машинария. После добави: — И този човек слязъл от небето, за да ни спаси?

— Да — каза Монро.

— От лошотията ни?

— Да.

— И въпреки това са постъпили с него по този начин? Нахлузили му трънен венец и го разпънали?

— Да, така е.

— Но ти каза, че тая история се е случила преди две хиляди години?

— Почти.

— Доста време, наистина.

— Да, доста време.

Еско се ухили, сякаш бе решил трудна главоблъсканица, изправи се, потупа Монро по рамото и каза:

— Е, не ни остава друго, освен да се надяваме, че не е вярна.

Вечерта у дома Монро отново започна да крои планове как да просвети Еско в правата вяра и да го спаси от езичеството. Изобщо не му мина през ум, че е станал за смях и че Еско се е обидил, като е разбрал, че Монро го смята за невежа, още щом прекрачил прага на дома му. И, разбира се, дори не допускаше, че вместо да му затръшне вратата в лицето, да го залее с леген мръсна вода или да му покаже дулото на пушката си, както биха постъпили други обидени негови съселяни, Еско, като добър човек, просто бе решил да се позабавлява като засипе Монро с щедри количества от невежеството, което оня бил дошъл да търси.

Еско не се похвали пред никого с това, което бе направил. Всъщност и пет пари не даваше дали Монро е разбрал истината или не, която бе, че той и жена му са баптисти. Не друг, а самият Монро разгласи случката, разпитвайки за имената на други, тънещи в невежество миряни. Стори му се странно, че хората приемат историята за смешна и че го спират в магазина или на пътя и го молят да я разказва. Чакаха нетърпеливо да стигне до последната реплика на Еско както повечето хора, когато някой разправя познат анекдот. Ако Монро я пропуснеше, друг я цитираше вместо него, за да не остават нещата недовършени. Това продължи докато накрая Сали го съжали и му каза, че са го взели на подбив, като му обясни и защо.

Дни наред след това Монро бе сърдит на цялото село заради лошата шега. Започна да се съмнява, че някога ще си намери мястото тук, докато накрая Ейда не каза:

— Мисля, че след като получихме урок по почтеност, трябва да променим поведението си.

След това всичко се изясни. Отидоха у Суангърови, извиниха им се и оттогава станаха приятели и редовно обядваха заедно, в отговор на което Суангърови зарязаха баптизма и се присъединиха към неговата църква.

През тази първа година Монро запази къщата им в Чарлстън и те живяха във влажната къщичка край реката, предназначена за приходящите свещеници, която през юли и август така силно миришеше на плесен, че вътре едва се дишаше. После, когато се видя, че климатът се отразява благоприятно на здравето му и че местните най-после за започнали да проявяват търпимост към него и че някой ден може и да го приемат сред себе си, той реши да остане за постоянно. Продаде къщата в Чарлстън и купи фермата от семейство Блек, които най-неочаквано тръгнаха да се местят в Тексас. Монро хареса живописното място и равната долинна земя, повече от двайсет акра от която бяха разчистени и разделени с ограда на ниви и пасища. Хареса му гористата местност, просечена от възвишения и клисури, простираща се до подножието на Студената планина. Хареса му водата от извора с чистия си неутрален вкус на камък, която изтичаше толкова студена, че дори лете зъбите те заболяват, като я пиеш.

Особено му хареса къщата, която издигна там, най-вече заради това, че олицетворяваше вярата му в бъдещето, в което се виждаше жив поне още няколко години. Монро начерта плановете със собствените си ръце, после лично ръководи строежа. Стана хубава къща, покрита отвън с белосани дъски и тъмна дървена облицовка отвътре, просторна веранда отпред, пристроена кухня отзад, огромно огнище във всекидневната и печка в спалнята — рядкост по тия места. Колибата, която предишният собственик бе построил от цели трупи, бе на няколкостотин метра от новата къща нагоре по хълма в посока към Студената планина. Превърнаха я в жилище за наемните работници.

Когато Монро купи фермата, тя бе напълно разработена, но скоро той изостави много от дейностите, тъй като нямаше намерение да я превръща в самозадоволяващо се стопанство. Това не се и налагаше, защото парите от инвестициите му в ориз, индиго и памук продължаваха да текат.



Но потокът им щеше да секне, както разбра Ейда, след като приключи с проучването на владението си от билото и прочете писмото, което извади от книгата в джоба си. Малко след погребението тя бе писала на приятеля и адвоката на Монро в Чарлстън, за да го уведоми за смъртта и да поиска информация за финансовото си състояние. Писмото бе дългоочакваният отговор на въпросите й. Тонът му бе любезен и предпазлив. Описваше войната, ембаргото, трудните времена и ефектът им върху доходите на Ейда, които щели да останат незначителни, поне до успешния завършек на войната. В случай на поражение, Ейда на практика не можела да очаква нищо. Адвокатът завършваше с предложение да действува като администратор на имуществото на Монро, тъй като Ейда вероятно не се чувства готова сама да изпълни тези задължения. Деликатно се намекваше, че задачата изисква компетентност и познания, каквито Ейда не притежава.

Тя се изправи, пъхна писмото обратно в джоба си и тръгна по пътеката към Блек Коув. В светлината на новината, че настоящето й е достатъчно несигурно и никой не знае какво ли още я очаква занапред, Ейда се запита дали ще намери кураж да потърси някаква надежда. Като излезе на открито, видя, че маранята се е вдигнала. Небето бе ясно и Студената планина изглеждаше толкова близко, че можеше да протегне ръка и да я докосне. Денят отминаваше и след два часа слънцето щеше да се скрие зад планината, за да оповести началото на продължителното здрачаване. Някаква птица, кацнала високо в клоните на дървото, под което минаваше, я заговори. На земята нападаха парченца от черупки.

Като стигна каменната стена, която ограждаше горния край на пасището, спря да почине отново. Мястото бе чудесно, едно от любимите й кътчета във фермата. Камъните бяха обрасли в лишеи и мъх и заради това стената изглеждаше стара, макар да не беше. Някой от по-възрастните Блек я бе започнал, опитвайки се да разчисти полето от камъните, но се бе отказал само след шест метра, откъдето бе продължил с колове. Стената вървеше от север на юг и в слънчевия следобед западната й страна бе затоплена от слънцето. Край нея растеше ябълково дърво. Из високата трева бяха нападали няколко рано узрели плода. Привлечени от сладкия мирис на гнило, около тях жужаха пчели. Оттук се откриваше гледка към края на гората, къпиновия храсталак и две големи кестенови дървета. Това бе най-тихото кътче, в което Ейда бе попадала. Тя седна в тревата в основата на стената и сгъна шала си за възглавница. Извади книгата от джоба си и зачете глава със заглавие „Как се лови дрозд и как лети дроздът“. Забравила света и себе си, погълната от истории за войни и дезертьори, тя заспа под лъчите на залязващото слънце и жуженето на пчелите.