Спа дълго и сънува цветен сън, в който седеше в чакалня на железопътна гара сред тълпа от други пътници. В средата на помещението имаше стъклена кутия с човешки кости — също като онези, които бе виждала в анатомичната сбирка на музея. Докато чакаше влака, кутията се изпълни със синкаво сияние, което се засилваше като пламък на газена лампа, когато удължаваш фитила. Ейда с ужас видя, че костите се покриват с плът и след малко стана ясно, че това е баща й.

Останалите пътници ужасени се отдръпнаха към стените на помещението, но Ейда, макар също изплашена, се приближи до кутията, сложи ръка върху нея и зачака. Монро обаче не се възстанови докрай. Остана си просто едно оживяло тяло с тънка като пергамент кожа. Движенията му бяха бавни, но трескави, като на давещ се човек, който се мъчи да излезе на повърхността. Той доближи устни до стъклото и заговори на Ейда настойчиво и тревожно. Сякаш искаше да й каже най-важното нещо, което знаеше. Но Ейда чу само мърморене, дори след като долепи ухо до стъклото. После задуха вятър, предвещаващ буря, и кутията изведнъж се изпразни. Влезе кондукторът, който започна да кани пътниците във влака. Ейда разбра, че крайната му спирка е Чарлстън в миналото, и че ако се качи, ще пристигне в детството си, двайсет години по-рано. Пътниците се настаниха и започнаха шумно и весело да махат през прозорците, заливайки се в смях. От някои купета долитаха песни. Ейда остана сама на перона. Влакът потегли.

Събуди се под нощното небе. Ръждивият маяк на Марс тъкмо се плъзгаше под линията, очертана от короните на дърветата на запад. Това й подсказа, че полунощ е превалила — бе си отбелязала в тетрадка мястото, където се намираше планетата рано вечер. Високо в небето грееше полумесец. Нощта бе суха и леко прохладна. Ейда се загърна в шала. Никога не бе нощувала сама в гората, но установи, че не е толкова страшно, колкото си бе мислила, въпреки тревожния сън. Луната хвърляше нежна синкава светлина над гората и полето. Студената планина представляваше само тъмно петно върху небето. Единственият звук бе далечният зов на пъдпъдък. Не почувства желание да се прибира у дома.

Тя махна восъчния капак на гърненцето със сладко, мушна пръсти вътре и сложи няколко къпини в устата си. Сладкото бе приготвено без много захар и вкусът му бе свеж и тръпчив. Ейда седя часове наред, наблюдавайки движението на луната по небето и яде, докато сладкото свърши. Мислеше за баща си, за съня и за тъмния силует в кладенеца. Макар да изпитваше дълбока обич към Монро, тя си даде сметка, че видът му в съня я е уплашил. Не искаше той да се връща при нея, нито пък тя да го последва веднага.

Дочака разсъмването. Първата дрезгава светлина плахо се появи на изток, после се засили и планините се очертаха тъмни като нощта. Мъглата по върховете им се вдигна, очисти формите им и се разсея в топлината на утрото. Силуетите на дърветата из пасището сякаш бяха нарисувани с роса. Когато Ейда се изправи и тръгна към къщата, мирисът на нощ все още се усещаше под двете кестенови дървета.

Като се прибра, Ейда взе дъската за четене и тръгна към любимото си кресло. В стаята цареше почти пълен мрак, с изключение на сноп златиста утринна светлина, който падаше върху коленете й. Снопът бе разрязан на две от средната пречка на прозореца и бе изпълнен с танцуващи прашинки. Ейда сложи лист хартия под един от лъчите и набързо написа писмо на адвоката, в което му благодареше за предложението, но го отклоняваше с довода, че е достатъчно образована, за да управлява едно имение, състоящо се от почти нищо.

През часовете на нощното си бдение тя отново и отново запрехвърля в главата си перспективите, които се очертаваха пред нея. Те не бяха много. Ако се опита да продаде фермата и се върне в Чарлстън, малкото пари, които се надяваше да получи от продажбата в тези трудни времена, когато купувачи почти липсваха, едва ли щяха да й стигнат за дълго. След време ще й се наложи да се прикрепи към някои от приятелите на Монро в деликатно замаскирани паразитни отношения като учителка или преподавателка по музика или нещо такова.

Или да се омъжи. Но мисълта да се върне в Чарлстън като отчаяно търсеща съпруг стара мома я отвращаваше. Представяше си какво ще бъде. Как похарчва повечето от парите си за подходящи тоалети и как договаря условията на женитбата си със застаряващи неудачници, представители на някои слоеве на обществото в Чарлстън — няколко нива под най-горното — когато всички мъже приблизително на нейната възраст са на война. Как казва на някого, че го обича, а всъщност има предвид, че той просто се е появил в момент на неотложна нужда. Не, не можеше, дори в отчайващото си положение, да си представи брак с такъв човек, без да изпита чувството, че се задушава.

Ако се върне в Чарлстън при тези унизителни условия, очакваха я малко съчувствие и огромен порой от клюки, защото в очите на мнозина щеше да бъде жена, която лекомислено е пропиляла няколкото бързолетни години на ухажването, когато младите дами са достигнали върха на светското си образование и мъжете коленичат пред тях в израз на уважението си, докато цялото общество внимателно следи как вървят към венчилото, като че изначалната морална сила на Вселената е изцяло насочена в тази посока. На времето приятелите и познатите на Монро бяха останали озадачени от факта, че Ейда не проявява особен интерес към този процес.

Тя не бе направила почти нищо да промени нещата, тъй като в изолираните от останалия свят дамски салони след празничните обеди, където омъжените и сгодените се преценяваха една друга с безпощадна критичност, тя твърдеше, че се чувства толкова отегчена от ухажорите — всички от които се интересуваха единствено от търговия, лов и коне — че се чуди дали да не закове на портата си надпис „Забранено за мъже“. Разчиташе, че подобни изказвания ще предизвикат догматичното неодобрение или на някои от по-възрастните, или на някоя от дебютантките, стремяща се да получи благоволението на онези, които поддържат схващането, че най-висшето призвание на омъжената жена е безпрекословно да се подчинява на волята на мъжа си. Бракът е краят за жената, твърдяха те. И Ейда отговаряше: „Наистина. Тук ще се съглася с вас, при условие, че няма да разискваме надълго и нашироко смисъла на предпредпоследната дума от вашето изречение.“ После се наслаждаваше на настъпилото мълчание, докато всички присъстващи брояха отзад напред, за да открият въпросната думичка.

В резултат от това поведение сред познатите им се заговори, че Монро е създал чудовище, същество, неспособно да се впише в обществото. Затова малцина се изненадаха, а мнозина се възмутиха от отговора на Ейда на две предложения за женитба, когато бе на деветнайсет години: тя ги отхвърли безцеремонно, обяснявайки по-късно, че и на двамата кандидати не им достига размах — размах на мисълта, на чувствата, на отношението към света. Това, плюс факта, че и двамата мажеха косата си с брилянтин, сякаш за да компенсират по някакъв показен начин липсата на блестящ ум.

За много от приятелите й отхвърлянето на предложение за женитба, направено от състоятелен мъж без видими външни недостатъци, бе ако не немислимо, то най-малкото непростимо, и през годината, преди да заминат за планините, много от тях се отказаха от нея, намирайки я за прекалено рязка и ексцентрична.

Дори сега при мисълта да се върне в Чарлстън й се повдигаше, а и гордостта й я отхвърляше. Нищо не я теглеше натам. Във всеки случай, не и семейството. Нямаше други близки роднини, освен братовчедката Луси, нямаше обични лели или благи баба и дядо, които да се зарадват на завръщането й. Липсата на роднини я измъчваше, особено като виждаше, че родовите връзки между планинците са толкова силни и дълбоки, че не можеха да изминат и километър по пътя край реката, без да срещнат някой сродник.

Но макар и чужда в този край, сините планини я задържаха тук. Откъдето и да погледнеше, единственото, което й вдъхваше надежда за покой бе фактът, че може да разчита само на това, което вижда около себе си. Планините и желанието й да разбере дали ще може да живее с обикновените неща тук, като че ли обещаваха един по-спокоен и съдържателен живот, макар да не бе в състояние да си го представи дори приблизително. Беше лесно да се каже, както Монро често бе повтарял, че за да постигнеш удовлетворение трябва да следваш пътеката, по която те води собствената ти природа. Тя вярваше в това. Но ако човек няма и ни най-малка представа каква е природата му, тогава става трудно дори само да стъпиш на тази пътека.

И тъй, докато онази сутрин седеше край прозореца и съвсем сериозно и загрижено се питаше какво да прави, тя видя, че някой идва по пътя. Когато дойде по-близо, Ейда разпозна фигурата на момиче, ниско и мършаво като пиле, но с несъразмерно широк ханш. Ейда излезе на верандата и седна в очакване да разбере какво искат от нея.

Девойката дойде при нея и без да иска позволение, направо седна на шезлонга, като стъпи с ходила на пречките му. Започна да се люлее. Тялото й бе яко като тежка шейна, с ниско разположен център на тежестта, с възлести и крехки крайници. Носеше рокля от домашнотъкан плат с квадратно деколте и синкав цвят, който се получава от шикалките на амброзията.

— Старата госпожа Суангър каза, че имаш нужда от помощ — каза тя.

Ейда продължаваше да я оглежда. Беше тъмнокожа, с плетени украшения по врата и ръцете. Крехък гръден кош. Черна и груба като конска опашка коса. Широк нос. Големи тъмни очи, все едно без зеници, с изненадващо бели очни ябълки. Боса, но с чисти крака. Ноктите на пръстите на краката й бяха бледи и сребристи като люспи на риба.

— Госпожа Суангър има право. Наистина ми трябва помощ — каза Ейда. — Но става дума за тежка работа. Оран, садене, жътва, цепене на дърва и тъй нататък. Тази ферма трябва да се самоиздържа. Струва ми се, че това по-скоро е мъжка работа.