— Първо — отвърна момичето, — ако имаш кон, мога да ора цял ден. Второ, старата госпожа Суангър ми разказа за затрудненията ти. Не забравяй, че годните за работа мъже ги няма. Жестока истина, но така стоят нещата.

Ейда скоро научи името й — казваше се Руби и макар външно да не вдъхваше доверие, тя убедително твърдеше, че може да върши всичко в една ферма. И най-важното, Ейда откри, че Руби я развеселява. Бе сигурна, че има добро сърце. И макар да не бе прекарала и ден от живота си в училище и не можеше да чете и да напише дори името си, на Ейда й се стори, че вижда у нея искрица, ярка и плътна като онази, която се получава при удар между стомана и кремък. Имаше и още нещо: също като Ейда, Руби бе загубила майка си още при раждането. Това стана основата за сближаването им, макар иначе да нямаха много общо. Не след дълго, за своя собствена изненада, Ейда установи, че е склонна да я наеме.

— Не съм работила като работничка или слугиня, защото чувам лоши работи за тоя вид работа. Но Сали ми каза, че ти трябва помощничка и както виждам, е права. Искам да кажа, че можем да се разберем.

Сега ще трябва да говорим за пари, помисли си Ейда. Монро никога не бе се допитвал до нея по въпросите на наемането на работна ръка, но бе останала с впечатлението, че обикновено работниците не се пазарят.

— Точно в момента и вероятно още някое време парите ще са проблем — каза тя.

— Не става дума за пари — отвърна Руби. — Както казах, не съм много склонна да се главявам на работа. Просто казвам, че ако ще ти помагам, и на двете трябва да е ясно, че всяка сама ще си изхвърля нощното гърне.

Ейда се засмя, но изведнъж си даде сметка, че това не беше казано на шега. Руби настояваше на равенството. От гледна точка на Ейда това бе странно. Но като се замисли, си каза, че тъй като никой не се реди на опашка за работа и тъй като цяло лято така или иначе сама бе изхвърляла нощното си гърне, искането бе напълно справедливо.

Докато договорят и останалите условия, черно-жълтият петел мина край верандата, спря се и ги зяпна. Разтърси глава, при което червеният му гребен се преметна от едната на другата страна на главата му.

— Мразя тази птица. Опита се да ме накълве.

— Аз не бих държала зъл петел — каза Руби.

— Тогава как да се отървем от него?

Руби я погледна с огромно недоумение. После стана, слезе от верандата и с едно светкавично движение сграбчи петела, пъхна го под мишница и с дясната си ръка откъсна главата му. Той се замята под ръката й и след малко се укроти. Руби хвърли главата в храстите край оградата.

— Ще е жилав, тъй че най-добре да го сложим да ври още сега — каза Руби.

Към обед месото на петела започна да се отделя от костите, а в жълтеникавия бульон се варяха топки тесто, колкото котешка глава.

Цветът на отчаянието

В други времена гледката би се възприела като пасторална, тъй като елементите, които я съставяха, внушаваха прочутата свобода на открития път: разсъмването, падащите косо златисти слънчеви лъчи, коловозите, покрай които от едната страна се редят червени кленове, от другата — ограда от дървени колове, високият мъж с широкопола шапка и раница на гърба, крачещ на запад. Но след всичките дъждовни и безсънни нощи, които бе преживял, Инман се чувстваше като най-окаяното божие създание. Той спря, сложи крак на най-долната пречка на крайпътната ограда и се загледа към покритото с роса поле. Опита се да поздрави новия ден с благодарно сърце, но в ранната бледа светлина първото, което видя, бе някаква кафява змия, плъзгаща се сънливо към тревата край пътя.

Отвъд полето се простираха гори. Дървета, докъдето погледът стига. Бор, ела, червен кедър. Инман мразеше тези безкрайни заплетени гъсталаци. Мразеше равнината. Червен прах. Скапани градчета. Бе пребродил тази земя от полите на планината до морето и за него тя не бе нищо друго, освен място, където се оттича всичко противно и жалко. Край на помия и нечистотии, клоаката на континента. Вонящо блато, което вече едва понасяше. Откъм гората долиташе жуженето на цикадите, изпълващо въздуха с пулсиращото си скриптене като от триещи се една в друга нащърбени сухи кости. Звукът бе толкова пронизителен, че долиташе сякаш не отвън, а вибрираше в собствената му измъчена глава. Страдание, пораждащо се вътре, а не причинено от сетивата. Раната на шията му сякаш се отвори и започна да пулсира в такт с песента на цикадите. Той пъхна пръст под превръзката, очаквайки да намери дълбок червен отвор като хрилен процеп, но вместо това опипа шев, покрит с дебела коричка.

Пресметна, че през всичките тези дни не бе се отдалечил кой знае колко от болницата. Състоянието му го принуждаваше да върви по-бавно и да си почива по-често, отколкото му се искаше. Изминаваше само по няколко мили на ден, а понякога дори този, бавен ход му костваше много усилия. Бе уморен до смърт, а на всичко отгоре отчасти бе изгубил ориентация. Опитваше се да върви право на запад към дома, но равнината бе разделена на малки ферми, между които се простираше плетеница от пресичащи се пътища, без никакви знаци, които да указват кой накъде води. Имаше чувството, че го отвеждат по на юг, отколкото трябва. А и времето се случи лошо. Почти непрекъснато, ден и нощ, валяха проливни дъждове с гръмотевици и светкавици. Малките дървени къщички стърчаха близо една до друга сред морето от царевични ниви, отделени единствено с паянтови огради по границите на имотите. Във всяка ферма имаше по две-три злобни кучета, научени да реагират и при най-слабия шум, които се нахвърляха върху него от тъмните сенки изпод крайпътните дървета с оголени зъби. Първата нощ бе отбил няколко атаки, при което една петниста кучка проби кожата на прасеца му със зъбите си като с шило. Тогава потърси някакво оръжие. Грабна от канавката здрав акациев клон и с немного усилия се справи със следващото псе, нанасяйки му къси удари от горе надолу, като че притъпкваше пръстта около прясно забит в земята кол. През цялата нощ и следващите почти непрекъснато му се налагаше да се брани от кучета, размахвайки тоягата, която попадаше с глухо тупване по главите им. Те подвиваха опашки и без да издадат звук, потъваха обратно в мрака. Кучетата, страхът от военната полиция и тъмните като рог облачни нощи превръщаха пътуването му в кошмар.

Най-тежка бе току-що изминалата нощ. Облаците бяха се разнесли и той видя в небето падащи метеорити, чиито траектории сякаш бяха прицелени не другаде, а в него. Сякаш малки светещи снаряди браздяха мрака. После от тъмното изникна голямо бучащо огнено кълбо, което се движеше бавно, но очевидно с намерението да се приземи право отгоре му. Преди да го достигне обаче, кълбото просто изчезна като пламък на свещ, угасен с наплюнчени пръсти. След кълбото се появи някаква нощна птица, прелетя със свистене толкова ниско над главата му, че той уплашено се приведе и едва не побягна. После огромна нощна пеперуда разтвори огромните си криле с петна като очи пред носа на Инман, който я взе за някакво фантастично зелено лице, изникнало от мрака, сякаш за да му каже нещо. Извика и заразмахва тоягата из въздуха, без да улучи нищо. По-късно чу тропота на конски копита, качи се на едно дърво и видя как отряд военни полицаи минаха отдолу, търсейки точно такива като него, за да ги арестуват, пребият от бой и върнат на фронта. Когато слезе и тръгна по пътя си, всеки пън вече му приличаше на дебнещ полицай. Веднъж дори извади пистолета си и го насочи към миртов храст, който взе за едър човек с голяма шапка. Като пресече един поток дълго след полунощ, той топна пръст във влажната глина край брега, изрисува на гърдите си два концентрични кръга с точка в средата и продължи, белязан като мишена на небесното царство, нощен пътник, беглец, натрапник, мислейки си: това пътуване ще е най-важното събитие в живота ми.

След тази кошмарна нощ, сега, най-силното му желание бе да се прехвърли през оградата и да тръгне през полето към гората. Да се скрие сред дърветата и да заспи. Но след като най-после бе излязъл на открито, трябваше да продължи. Той свали крака си от гредата и отново се отправи на път.

Слънцето се катереше по небето. Стана горещо и всички насекоми на света изведнъж решиха, че телесните му течности са неустоимо примамливи. Ивичести комари бръмчаха край ушите му и го хапеха по гърба през ризата. Кърлежи пропълзяваха от крайпътната трева, залавяха се за врата и кръста му и започваха да смучат кръв. Дребни мушички търсеха влагата в очите му. Една конска муха го следва известно време, хапейки го по врата. Приличаше на черна бръмчаща капка, с големина колкото ставата на палец. Копнееше да я убие, но не успя, колкото и да се въртеше и пляскаше, щом мухата кацнеше, за да яде плът и смуче кръв. Плясъците отекваха в неподвижния въздух. Отдалеч сигурно приличаше на музикант, изпробващ нов ударен инструмент или пуснат на свобода луд, който е скаран с разума си и си бие шамари в изблик на ненавист към самия себе си.

Инман спря и се изпика в праха. Преди още да е свършил, синкави пролетни пеперуди накацаха по мокрото петно, за да пият. В слънчевата светлина крилете им блестяха като синкав метал. Сториха му се прекалено красиви, за да пият урина, но природата тук очевидно си имаше свои закони.

Следобед наближи до селище на кръстопът. Спря в края и го огледа. Състоеше се от магазин, няколко къщи, навес, под който ковач въртеше педалите на колелото на меха, точейки острието на коса. Правеше го не както трябва, забеляза Инман, защото държеше косата по посоката на въртене на точилото, а не насреща, и под прав ъгъл, а не диагонално. Други хора не се виждаха. Инман реши да рискува и да влезе в белосания магазин, за да си купи храна. Мушна пистолета в гънките на сгънатото на руло одеяло, за да изглежда невъоръжен и за да не привлича вниманието.