Двамата мъже, които седяха на верандата пред магазина, едва-едва вдигнаха очи, докато Инман се качваше по стъпалата. Единият беше без шапка и косата му стърчеше на една страна, като че току-що бе станал от сън и дори още не бе прокарал пръсти през нея. Бе изцяло погълнат от чистенето на ноктите си с шомпола на пушка. Съсредоточил върху задачата всичките си умствени способности, бе прехапал сивия си, като стъпалото на гъска език. Другият четеше вестник. Носеше остатъци от униформа, но козирката на фуражката му бе отпрана и тя стоеше килната върху главата му като мюсюлмански фес. На Инман му се стори, че човекът просто се преструва на зает. На стената зад него бе подпряна пушка „Уитуърт“, истинско произведение на изкуството, с месингов оптически прицел и множество сложни колелца и винтове за регулиране на деривацията и ъгъла на възвишение. Шестоъгълната цев бе запушена с дървена тапа, за да не влиза вътре прах. Досега Инман бе виждал само няколко такива. Бяха любимите на снайперистите. Внесени от Англия, както и скъпите им хартиени патрони, които рядко се намираха. Калибър 45, те не бяха особено мощни, но пък ужасяващо точни на разстояние до една миля. Ако виждаш целта и ако имаш дори и малък опит като стрелец, с „Уитуърт“ ще я удариш. Инман се зачуди откъде човек като този си е намерил такова прекрасно оръжие.

Той мина край тях и влезе в магазина, без ония да го погледнат. Край огнището вътре двама старци играеха на някаква игра върху дъното на преобърнато буре. Единият бе сложил ръка с разтворени пръсти в дървения кръг. Другият забиваше нож в празнините между тях. Инман погледа известно време, но не разбра какви са правилата, нито как се отчита резултатът, нито пък какво трябва да се случи, за да бъде обявен единият за победител.

От оскъдния запас стоки в магазина той си купи пет фунта царевично брашно, парче сирене, малко сухар и голяма солена краставица и излезе на верандата. Двамата мъже бяха изчезнали и то съвсем неотдавна, защото столовете им все още се полюляваха. Инман слезе на пътя и тръгна на запад, като си хапваше, докато върви. Двойка черни кучета пресякоха пред него от една сянка до друга.

Когато Инман наближи края на града, двамата мъже от верандата излязоха иззад ковачницата и му препречиха пътя. Ковачът спря да върти педалите и се приготви да гледа.

— Накъде така, кучи сине? — каза мъжът с шапката.

Инман не отговори. Изяде сочната краставица на две големи хапки и мушна остатъка от сиренето и сухара в торбата. Мъжът, който си бе чистил ноктите, застана от едната му страна. Ковачът, нахлузил тежка кожена престилка, излезе изпод навеса с косата в ръце и заобиколи Инман от другата. Не бяха особено едри, дори ковачът, на когото му личеше, че не е подходящ за занаята си. Мъже без работа, може би пияни и прекалено самоуверени, тъй като очевидно смятаха, че поради численото си превъзходство могат да му излязат само с косата.

Инман посегна към вързопа със завивките и в този миг тримата му се нахвърлиха едновременно и започнаха да го налагат с юмруци и с глава. Не му остана време дори да свали раницата и се наложи да се отбранява с товара на гърба си.

Никак не му се щеше да го съборят на земята и затова бавно заотстъпва назад, докато накрая го притиснаха към стената на магазина.

Ковачът направи крачка назад и замахна с косата като с брадва. Явно възнамеряваше да разреже Инман на две от ключицата до слабините, но това не бе лесно, още повече поради формата на сечивото. Ударът попадна на трийсетина сантиметра встрани и острието се заби в праха.

Инман изтръгна сечивото от ръцете му и реши да я използва по предназначение, като я размаха в широки откоси близо до земята. Целеше се в краката им сякаш коси трева, при което те отстъпиха, преди да ги е отрязал от глезените. Стори му се толкова естествено отново да държи в ръцете си коса и да работи с нея. Разликата бе, че влагаше повече от обичайните усилия в преднамерено по-силните махове, защото очакваше острието да срещне кост. Но дори и при тези необичайни обстоятелства той откри, че всички елементи на косенето — начина на хващане, разкрачената стойка, ъгъла на наклон на инструмента спрямо земята — са си налице и постигат учудващо добър резултат.

Мъжете заподскачаха, за да се предпазят, но скоро се прегрупираха и нападнаха отново. Инман посегна към пищялите на ковача, но острието се удари в камък, изпусна сноп бели искри и се счупи откъм по-близкия край, така че в ръцете му остана само дръжката. Той продължи битката, макар и с повредено оръжие, което сега приличаше на дълга, небалансирана и неудобно закривена тояга.

Накрая въпреки всичко се справи. Под ударите му тримата се свлякоха на колене в праха като молещи се католици. Продължи да ги налага, докато не ги простря по корем в праха, притихнали и неподвижни.

После захвърли косата в бурените оттатък пътя. Веднага след това обаче ковачът се претърколи, понадигна се, извади малокалибрен револвер изпод престилката си и с трепереща ръка са прицели в Инман.

— Мамка ти — процеди през зъби Инман.

Изтръгна оръжието от ръката на ковача, тикна го в главата му точно под окото и започна да обира спусъка, отвратен от подлостта на тия жалки отрепки. Патроните обаче бяха влажни или просто калпави и след четири безуспешни опита да произведе изстрел, той се отказа, удари мъжа няколко пъти по лицето с дръжката на револвера, захвърли го на покрива на постройката и се отдалечи.

Като излезе от града, той свърна към гората и навлезе в нея, за да се скрие от преследвачите. Целия следобед вървя на запад между дърветата, пробивайки си път през храсталака, като от време на време спираше и се ослушваше за стъпки. Понякога му се струваше, че чува гласове в далечината, но те бяха толкова слаби, че вероятно бяха плод на въображението му, както става, когато спиш край река и цяла нощ си мислиш, че чуваш някакъв приглушен разговор, от който нищо не се разбира. Не се чуваше кучешки лай и Инман реши, че дори гласовете да са били на онези от града, вече е в безопасност особено с приближаването на нощта. Пътеводител му бе слънцето, което се търкаляше над него с пречупени от клоните на боровете лъчи, и той следваше пътя му към западния хоризонт.

Докато вървеше се сети за едно заклинание с особена сила, на което го бе научил Плувец. Наричаше се „Да разрушиш живота“. Думите бавно изплуваха от паметта и зазвучаха в главата му. Плувец бе казал, че заклинанието върши работа само ако е на езика на племето чероки, не и на английски, затова няма смисъл да го учи на него. Но Инман вярваше, че думите имат сила независимо на кой език са изречени, така че той го произнесе в желанието си да прокълне и враговете си, и целия свят. Повтори го отново и отново, също като онези хора, които в страха си или в надеждата си повтарят многократно една и съща молитва, докато тя така се загнезди в главите им, че са в състояние да си вършат работата и дори да поддържат разговор като едновременно с това си я казват наум. Заклинанието гласеше:

Чуй. Пътят ти ще те отведе в страната на нощта. Ще бъдеш сам. Ще бъдеш като куче в жегата. В шепите си ще носиш кучешки лайна. Ще виеш като куче, докато вървиш към страната на нощта. Ще бъдеш целият омазан в кучешки лайна и няма да можеш да ги изчистиш от себе си. Черните ти вътрешности ще висят по теб. Ще те шибат по краката, докато вървиш. Ще живееш на пресекулки. Душата ти ще стане синя — цветът на отчаянието. Духът ти ще отслабне и ще изчезне, и никога повече няма да се появи. Пътеката ти води към страната ни нощта. Това е твоята пътека. Друга няма.

Инман извървя няколко мили, но словата на заклинанието продължаваха да се връщат към него като ехо. Думите на Плувец му напомниха за една от проповедите на Монро, буквално задръстена с цитати от различни мъдреци, както обикновено. Проповедта бе изградена не върху библейски текст, а върху една странна мисъл на Емерсън14, в която Инман откриваше прилика със заклинанието, макар да предпочиташе версията на Плувец. Това, което си спомняше, бяха думите, които Монро повтори четири пъти по време на проповедта: „Това, което показва Бог в мен, укрепва духа ми. Това, което показва Бог извън мен, ме превръща в брадавица и цирей. Вече няма причина да съществувам. Дългите сенки на забвението вече пълзят по мен и аз ще изчезна завинаги.“ За Инман това бе най-хубавата проповед, която бе чувал, а Монро я държа в деня, в който за пръв път видя Ейда.



Инман започна да ходи на църква единствено за да я вижда. В седмиците след пристигането на Ейда в Студената планина той научи за нея доста, преди още да са се срещнали. Тя и баща й нямаха никакъв опит във фермерството и скоро се превърнаха в източник на присмех за много семейства по пътя край реката. За хората, седнали на верандите си бе истински театър да гледат как Ейда и Монро минават в кабриолета или да срещнат Ейда, излязла на разходка сред природата. Представление, което наблюдаваха с интерес. Ейда предизвикваше оживени коментари, подобно на появата на нова актриса на сцената на Док Стрийт Опера. Всички бяха единодушни, че е хубавичка, но предпочитанията й към чарлстънската мода в облеклото и прическите бяха предмет на подигравки. Като я видеха да държи стрък брадат език и да се възхищава на цветовете му или да се навежда, за да докосне бодлите на татула, някои съвсем сериозно започваха да си мислят, че нещо й хлопа, щом не може да различи брадатия език от останалите бурени, а други се чудеха и се питаха през смях дали е толкова откачена, че да яде татул. Носеше се слух, че ходи с тетрадка и молив и като види нещо — птица, храст, растение, залез или планина — започва да дращи в тетрадката, защото е толкова побъркана, че забравя важните работи, ако не си ги запише.