Една неделя Инман се облече грижливо в нов черен костюм, бяла риза, черна вратовръзка и черна шапка и тръгна към църквата. Бе късна есен; от три дни без прекъсване валеше студен дъжд. Макар да бе спрял за малко през нощта, утринното слънце още не бе се показало иззад облаците и късчето небе, което се виждаше между хълмовете, бе тъмно, ниско и матово. Пътищата бяха се превърнали в кални мочурища. Инман закъсня и седна на най-задната пейка. Вече пееха химна. Някой бе запалил печката, която пушеше от горния капак. Пушекът се издигаше до тавана и се разпростираше по него, надвиснал досущ като свъсеното небе вън.

Инман трябваше да открие Ейда единствено по тила на главата, но това му отне само миг, тъй като почти веднага забеляза тъмната й коса, сплетена на тежка плитка по последната мода, която още не бе стигнала до планините. От мястото, откъдето бе вдигната косата, по белия й врат се спускаха два снопа мускули със сенчеста вдлъбнатина между тях. Няколко къдрици бяха останали извън плитката. Докато траеше химна, очите на Инман не се откъснаха оттам. Единственото, което искаше в тези минути, бе да притисне върха на пръстите си към това тайнствено местенце, дори преди да е зърнал лицето й.

Монро започна проповедта си с коментар върху току-що изпълнения химн. Думите му бяха изпълнени със страстен копнеж по времето, когато хората ще се потопят в море от любов. Но, каза той, не бива да се заблуждаваме, че някой ден целят свят ще ни заобича. Напротив, от нас се иска ние да заобичаме света. Това на практика е по-трудното и съдейки по реакцията на паството — някак шокиращо и неосъществимо.

Остатъкът от проповедта бе на същата тема като всички други, откак Монро бе пристигнал в Студената планина. В сряда и неделя говореше на една-единствена тема: първичната загадка на Сътворението — защо се раждаме, щом умираме? На пръв поглед в това няма никаква логика. През изминалите седмици се бе опитвал да разгледа темата от всички възможни ъгли. Какво казва Библията по въпроса? Какво мислят мъдреците от разни страни и разни времена? Показателни примери от природата. Пробваше какво ли не, за да събуди интереса на паството си, но напразно. След няколко седмици недоволният ропот сред паството показа, че смъртта вълнува повече него, отколкото тях. Мнозина не я възприемаха като чак толкова голяма трагедия, дори смятаха, че е нещо добро. Искаха отдих. Някои подхвърлиха, че ще му е по-лесно, ако започне да прави като покойния предишен свещеник — най-вече да порицава грешниците и да им разправя забавни библейски истории. Бебето Мойсей в тръстиката. Малкият Давид хвърля камъни с прашка.

Монро не прие съвета, възразявайки пред един от старейшините, че неговата мисия е по-друга. Думите му бързо се разнесоха из селището. Единодушното им тълкуване бе, че използваната от него дума „мисия“ поставя паството в положението на тънещи в невежество диваци. Мнозина бяха давали пари за изпращането на мисионери сред истинските диваци, които си представяха като люде с различен цвят на кожата, живеещи на места безкрайно по-отдалечени и варварски от тяхното, така че забележката не бе преглътната лесно.

За да потуши разгарящия се пожар, Монро започна проповедта си във въпросната неделя с пояснението, че всеки мъж и всяка жена на света си имат своя мисия. Тоест, работа — ни повече, ни по-малко. А неговата работа била да разбере защо човек се ражда и умира, и щял да продължи да размишлява върху това с упоритостта на човек, който обяздва кон или прочиства нивата си от камъни. Така и направи. Надълго и нашироко. Междувременно Инман зяпаше врата на Ейда и слушаше как Монро четири пъти повтаря казаното от Емерсън за брадавиците и циреите и изчезването завинаги.

Когато службата свърши, мъжете и жените напуснаха църквата от отделни врати. Окаляни коне дремеха в хамутите, а каретите и двуколките зад тях тънеха в кал до спиците. Гласовете на хората ги събудиха и една дореста кобила разтърси задницата си със звука на изтупван килим. Църковният двор миришеше на кал, мокри листа, дрехи и коне. Мъжете застанаха в редица, за да се ръкуват с Монро за довиждане, после се разтъпкаха из влажния двор, питайки се един друг дали дъждът е отминал или просто е спрял за малко. Някои от старейшините полугласно обсъждаха чудатата проповед на Монро и липсата на цитати от Светото писание в нея, споделяйки възхищението си от неотстъпчивостта му пред желанията на другите.

Неженените мъже се отделиха и застанаха в кръг с калните си ботуши и напръскани с кални петна панталони. Темата на разговора им бе по-скоро от събота вечер, отколкото от неделната утрин. Всички без изключение от време на време стрелкаха с погледи Ейда, застанала в края на гробището. Беше красива и тъжна. Всички бяха навлекли вълнени дрехи против влажния мраз, но тя бе облечена в кремава ленена рокля с дантела по яката, ръкавите и подгъва. Изглежда я бе избрала повече според календара, отколкото според времето.

Стоеше със скръстени ръце. Няколко по-възрастни жени отидоха при нея, опитаха се да завържат разговор, но тя не отговори, настъпи неловко мълчание и жените си тръгнаха. Инман забеляза, че всеки път, когато някой се доближеше до нея, тя правеше крачка назад, докато накрая едва не се препъна в един надгробен камък.

— Ако отида и й се представя, мислиш ли, че ще ми отговори? — попита Дилърд, който бе дошъл на църква по същата причина като Инман.

— Не знам — отвърна Инман.

— Ти не разбираш от ухажване — каза Хоб Марс на Дилърд. — Остави това на мен.

Марс бе нисичък и широкоплещест. Имаше голям часовник, който се подаваше от джобчето на жилетката му, провесен на сребърна верижка със спираловидно украшение накрая, стигаща до кръста му.

— Да не би да си мислиш, че ще й вземеш акъла с тоя часовник? — каза Дилърд.

— Не мисля, а съм сигурен — отвърна Марс.

Тогава се обади друг, толкова слаб и невзрачен, че никой не му обръщаше внимание:

— Обзалагам се на сто долара, че вече си е избрала съпруг в Чарлстън.

— Може и да го забрави — каза Хоб. — Случвало се е неведнъж.

Хоб се вгледа в Инман, изучавайки официалния му костюм.

— Приличаш на адвокат — каза той. — Ако искаш да ухажваш някоя дама, трябва да си облечеш нещо по-цветничко.

Инман знаеше, че така щяха да бъбрят, докато някой се престраши да я заговори и стане за смях. Или да продължат да се дразнят един друг, докато двама слязат на пътя, за да се бият за честта си. Той докосна шапката си, каза „До скоро“ и се отдалечи.

Отиде право при Сали Суангър и каза:

— Ще ти прочистя акър нова земя, ако ме запознаеш.

Сали носеше боне с толкова дълга козирка, че трябваше да отстъпи назад и да наклони глава, за да открие очите си от сянката. Тя се засмя, вдигна ръка, докосна брошката си от фалшиво злато на яката и я потри с пръсти.

— Забележи, че дори не питам с кого — каза тя.

— Сега е моментът — отговори Инман, гледайки към Ейда, която стоеше сама с гръб към хората, леко наведена, за да прочете надписа на надгробния камък. Ръбът на роклята й бе мокър от високата трева, а шлейфът й се бе изцапал с кал.

Мисис Суангър хвана ръкава на черното сако на Инман с палеца и показалеца си и го поведе през двора към Ейда. Когато пусна ръкава му, той вдигна ръка, за да свали шапката си; с другата пооправи косата си. Приглади я покрай слепоочията и прокара длан от челото до брадичката, за да освежи лицето си. Мисис Суангър се покашля и Ейда се обърна.

— Мис Монро — каза Сали Суангър с пламнало лице. — Мистър Инман силно желае да се запознае с вас. Познавате родителите му. Негови роднини са строили тази църква — добави тя за сведение и се отдалечи.

Ейда го погледна право в очите и той със закъснение осъзна, че не е решил какво да каже. Но тя го изпревари.

— Наистина ли?

В гласа й се долавяше известна досада и кой знае защо на Инман това му се стори забавно. Той погледна настрани, към мястото, където реката завиваше около хълма, и се опита да се усмихне. Листата на дърветата и рододендроните край реката блестяха, провиснали под тежестта на дъждовните капки. Реката влачеше дълбоките си тъмни води, приличащи на разтопено стъкло на местата, където заобикаляха невидимите подводни камъни, за да се спуснат в тихите вирове. Държеше шапката за дъното и тъй като не знаеше какво да каже, гледаше в отвора й, сякаш от опит знаеше, че нещо ще изскочи оттам.

Ейда го погледа още малко в лицето, после също сведе очи към шапката. Инман се сепна като си помисли, че изражението на лицето му сигурно е като на куче, застанало пред бърлогата на мармот.

Той погледна Ейда, която обърна дланите си нагоре и въпросително изви вежди.

— Можеш да си сложиш шапката и да кажеш нещо, все пак.

— Просто защото си обект на всеобщо внимание — измърмори Инман.

— Интересно ти е да поговориш с мен, защото съм нова тук?

— Не.

— Значи си се обзаложил с ония тъпаци там?

— Не.

— Е, тогава ти измисли сравнението.

— Като да стиснеш в ръката си бодливата обвивка на кестен, нещо такова.

Ейда се усмихна и кимна. После каза:

— Ще ми обясниш ли нещо? Преди малко една жена, като говореше за времето тия дни, каза „това време е смърт за овцете“. Не ми излиза от ума. Какво означава това — че времето е подходящо за клане на овце, или че е толкова лошо, че ще измрат и сами, например от удавяне или пневмония?

— Първото — отговори Инман.

— Благодаря. Ще ми е от полза.