Тя се обърна и тръгна към баща си. Инман я видя да докосва ръката му и да му казва нещо. После се качиха на кабриолета и след малко изчезнаха по пътя край оградите, обрасли с разцъфнали къпинови храсти.



По залез Инман излезе от боровата гора и пое край широка придошла река. Слънцето клонеше към ниския хоризонт на отсрещния бряг. Във въздуха висеше лека мъгла и всичко наоколо бе обляно в бледожълта светлина. Очевидно някъде нагоре по течението дъждът е бил по-силен, защото коритото на реката бе препълнено, така че дори да беше добър плувец, Инман трудно би преплувал буйните й води. Надявайки се да намери неохраняван мост или брод, той продължи край брега по тясната пътечка, виеща се между мрачната гора отдясно и бучащата река вляво.

Местността — равна, с изключение на врязаните в червената глина оврази тук-там — представляваше старо сечище, обрасло в нискостеблени борове. Някога на тяхно място са се възправяли отдавна отсечени истински дървета. Единствената следа от тях бяха стърчащите тук-там пънове, широки колкото маса за хранене. Отровен бръшлян покриваше земята под дърветата, докъдето погледът стига. Катереше се по боровете и обвиваше клоните им. Падащите борови иглички се заплитаха в бръшляна и смекчаваха очертанията на стволовете и клоните, придавайки им най-различни причудливи форми на зелени и сиви чудовища, изникнали от земята.

Гората изглеждаше несигурно и опасно място. Напомняше му за сраженията край морето и чудатото косместо растение, което един от войниците му показа. Растяло из блатата и се хранело с месо. Даваха му късчета сланина, забодени на пръчица. Ако си сложиш пръста в устата му, се опитваше да го захапе. Тази гора бе нещо подобно, готова да направи същото, само че в по-голям мащаб.

Инман искаше да се махне оттам, но широката кална река му препречваше пътя. Течността в нея напомняше повече на сгъстяваща се меласа, отколкото на вода. За нищо на света не би живял край подобна река. Тя дори не се вписваше в представата му за такава. Там, откъдето бе, думата „река“ означаваше скали, мъх и шум на разпенена вода, течаща стремглаво под въздействието на магията, наречена гравитация. В неговия край нямаше река, по-широка от дължината на пръчка, а дъното на всяка се виждаше ясно, където и да погледнеш.

Това тук бе просто един широк канал. С изключение на топките жълтеникава пяна, насъбрала се на купища край падналите дървета, реката бе мътна и еднообразна като парче ламарина, боядисано в кафяво. Мръсна като съдържанието на отходна яма.

Инман вървеше напред, дразнейки се от всичко наоколо. Как е могъл да смята, че това е неговата страна, страната, за която е отишъл да воюва? Какво невежество. Всичко, за което се сещаше, като се запиташе за какво си струва да се бие, бе правото му да живее необезпокояван някъде край западния ръкав на река Пиджън, горе, в Студената планина, близо до изворите на Скейпкет Бранч.

Представи си родния край, големите дървета, чистия мразовит въздух през цялата година. Огромните тополи с толкова дебели стволове, че ти приличат на изправени отвесно локомотиви. Размечта се как ще се прибере у дома и ще си построи колиба в Студената планина толкова нависоко, че никой, освен козодоя, летящ из облаците през есента, няма да чува тъжния му плач. Как ще живее толкова тихо, че няма да му трябват дори уши. И ако Ейда дойде с него, може би ще има надежда — далечна и плаха — че с времето от отчаянието му ще остане само точица, толкова мъничка и незабележима, че все едно я няма.

Но макар подсъзнателно да вярваше, че ако си мислиш достатъчно настойчиво за нещо, то се сбъдва, желанието му си оставаше все още смътно, колкото и силно да беше. Надеждата му не бе по-ярка от свещ, която някой запалва на планински връх и се отдалечава, опитвайки се да намери пътя под светлината й.

Скоро се смрачи и луната грейна през разпокъсаните облаци. Инман излезе на някакъв път, който свършваше в реката; край него, досами водата, някой бе забил кол с табела:

Превоз със сал. 5 долара. Викай силно.

От як стълб се проточваше дебело въже, което се губеше в реката. Близо до отсрещния бряг то отново излизаше над повърхността и завършваше завързано на друг стълб. Зад пристана Инман видя къща на колове, издигаща се над най-горния белег за нивото на водата. Едно от прозорчетата светеше, а от комина се виеше дим.

Инман извика. След малко на верандата се появи фигура, махна с ръка и се прибра обратно вътре. Не след дълго човекът се показа иззад къщата, теглейки с въже кану от издълбан дънер. Пусна го във водата, метна се в него и загреба срещу течението в по-бавните води край брега. Все пак течението бе силно и лодкарят бе принуден да гребе с все сили. Изглеждаше така, сякаш нямаше намерение да пресича. Но малко преди да се изгуби от погледа, той зави, седна в кануто и остави течението да го понесе надолу, насочвайки лодката косо към източния бряг с леки загребвания, пестейки силите си. Просто съвсем леко потапяше веслото, за да поддържа курса. Кануто бе старо, сухото дърво бе избеляло от слънцето и грубо издяланите му бордове проблясваха като очукан калаен съд над тъмната вода, щом луната се покажеше иззад облаците.

Щом лодката приближи, Инман видя, че гребецът не е мъж, а девойка с розови бузи, с тъмна коса и мургава кожа, което подсказваше наличието на индианска кръв в жилите й отпреди едно-две поколения. Носеше рокля от домашнотъкан плат, която в тъмното изглеждаше жълта. Имаше големи силни ръце, а мускулите й изпъкваха под кожата при всяко загребване. Черната й коса висеше свободно по раменете. Като приближи, подсвирна с уста. На плиткото скочи боса във водата и изтегли кануто на брега. Инман извади петдоларова банкнота от джоба си и я подаде на девойката. Тя не посегна да я вземе, а само я погледна презрително.

— За пет долара не бих дала на някой жаден човек дори черпак от тая вода, камо ли да го возя до оттатък — каза тя.

— На табелата пише, че таксата е пет.

— Това на сал ли ти прилича?

— Това тук място за преминаване ли е, или не?

— Да, когато баща ми е тук. Той има сал, който побира впрегната каруца. Издърпва го по въжето. Но когато реката е голяма, не може. Сега е на лов, докато водата спадне. А аз взимам повече, защото имам една кравешка кожа и мисля да ми направят седло от нея. Като ми го направят, ще започна да спестявам за кон, и като си купя кон, ще метна седлото на гърба му и ще се махна оттук.

— Как се казва тая река?

— Това е могъщата Кейп Фиър, самата тя.

— Е, колко ще ми вземеш, за да ме прекараш отсреща?

— Петдесет долара.

— Ще ти дам двайсет.

— Да тръгваме.

Преди да се качат в лодката, Инман забеляза някакви големи мазни мехури да се издигат на повърхността на десетина метра от брега, където се пукаха и проблясваха. Движеха се в посока обратна на течението със скоростта на вървящ човек. Нощта бе безветрена и тиха и освен ромоленето на водата и цвъртенето на насекомите в гората, други звуци не се чуваха.

— Видя ли ги? — попита Инман.

— Да.

— От какво са?

— Трудно е да се каже. Нещо на дъното.

Мехурите се вдигаха и пукаха като учестените издихания на давеща се крава. Инман и девойката наблюдаваха как се редят нагоре по реката, докато луната се скри зад облаците и те изчезнаха в мрака.

— Може да е някой сом, който рови дъното, за да си търси храна. Може да изяде даже цял лешояд. Веднъж видях един, голям колкото глиган. Реката го беше изхвърлила мъртъв на една плитчина. Мустаците му бяха като змии.

Ето какви риби живеят значи в тази река, каза си Инман. Грамадни тлъсти чудовища. Помисли си за огромната разлика между тях и дребните пъстърви, които обитаваха горните ръкави на Пиджън, където водата слизаше от Студената планина. Рядко бяха по-дълги двайсетина сантиметра. Блестящи и твърди като сребро.

Инман метна багажа си в кануто, качи се и се настани на носа. Девойката седна отзад и загреба енергично със силна и уверена ръка, поддържайки курса, като извърташе навън лопатата на веслото след всяко загребване, вместо непрекъснато да се мести от единия на другия борд. Плисъкът на водата заглушаваше дори жуженето на насекомите.

Тя търсеше удобно място за пресичане, възползвайки се от по-бавното течение край брега. След това спря да гребе, обърна се с лице към кърмата и потопи веслото във водата като рул. Насочи лодката към средата на реката. Луната се скри и брегът скоро изчезна. Плаваха сляпо в непрогледен мрак като в стомаха на крава. Изведнъж откъм източния пристан долетяха човешки гласове, които се носеха надалеч в тишината. Можеше да е всеки. Инман се съмняваше, че мъжете от града са си направили труда да го проследят чак дотук.

Все пак се обърна и прошепна на девойката:

— По-добре ще е да не ни видят.

В следващия миг луната започна да излиза иззад облаците. Не след дълго се появи цялата в нащърбено прозорче небе. Избелелите от слънцето бордове на кануто заблестяха като маяк на фона на тъмната вода.

Чу се звук като от дращене на нокти по кадифе, последван от пукот на пушечен изстрел.

Същата „Уитуърт“, помисли си Инман.

На водолинията в задната част на кануто се появи дупка. Вътре започна да нахлува кафява вода с тревожната скорост и изобилие на струята на урина от пикаеща крава. Инман погледна към пристана и видя пет-шест души, които се щураха насам-натам под лунната светлина. Някои започнаха да стрелят с малките си пистолети, които не можеха да преодолеят разстоянието. Мъжът с пушката обаче я бе обърнал с цевта нагоре и зареждаше. Инман предположи, че са решили да съчетаят нощното преследване с лов на миещи мечки, иначе едва ли биха дошли чак дотук само заради него.