Девойката бързо прецени положението и използвайки цялата тежест на тялото си, разклати кануто и го намокри до планшира15, за да потъмнеят бордовете му. Инман откъсна маншета на ризата си и тъкмо се зае да запушва дупката, когато друг куршум улучи борда по водолинията и откъсна парче дърво, колкото длан. Водата нахлу вътре и скоро покри дъното.

— Не ни остава нищо друго, освен да скочим в реката — каза девойката.

Първата мисъл на Инман бе, че намерението й е да стигнат до брега с плуване. Тъй като не бе живял край дълбоки реки, не бе сигурен, че ще може да доплува чак дотам. Но тя имаше предвид да влязат във водата и да се хванат за лодката, използвайки я за прикритие. Инман уви нещата си в брезента и стегна вързопа, колкото можа с краищата му, в случай че кануто потъне изцяло. После заедно с девойката се хвърлиха във водата и се оставиха на течението, което ги повлече надолу.

Въпреки, че повърхността бе гладка като огледало и изглеждаше, че не може да се движи по-бързо от влачеща се кал, придошлата река бучеше по пътя си със скорост като във воденичен улей. Кануто, отчасти пълно с вода, плаваше полупотопено, като отгоре стърчеше само приличния му на лопата нос. Инман бе глътнал вода и опитвайки се да я изхвърли, започна да плюе с погнуса, докато от устата му не започна да излиза само бяла пяна. По-отвратителна вода не бе опитвал никога.

Луната ту се скриваше, ту се показваше, и когато бе достатъчно светло за прицелване, куршумите от „Уитуърт“-а улучваха кануто, падаха във водата или браздяха повърхността. Инман и девойката се опитаха да отклонят лодката към западния бряг, тласкайки я с крака, но тежкият корпус не поддаваше на усилията им. Отказаха се и се оставиха на течението, подали отгоре само лицата си. Нямаше какво да правят, освен да се държат за лодката и да чакат някой завой, с надеждата, че нощта все ще им предложи някаква благоприятна възможност за спасение.

Отвътре реката изглеждаше още по-широка, отколкото от сушата. Гористите брегове се мержелееха зловещо под лунната светлина. Инман отчаяно се надяваше гледката да не остави отпечатък или белег в съзнанието му — толкова противни бяха очертанията им.

Дори оттук чуваше неспирното цвъртене на насекомите сред отровния бръшлян. От него бе останала само една малка глава, плаваща сред обширна гола равнина, оградена от тъмна джунгла от отровни растения. Всеки миг очакваше да види как мустакатата паст на чудовищния сом се подава от водата и го дръпва надолу. И от целия му живот ще останат само изпражненията на сома на дъното на това корито с помия — реката.

Искаше му се да обича света такъв, какъвто е, и изпитваше задоволство от случаите, когато е успявал да постигне това, защото обратното бе по-лесното. Омразата не изисква усилия, освен просто да се поогледаш. Слабост е, призна пред себе си той, да очакваш всичко около теб да е прекрасно, за да ти се хареса. Но имаше и такива места. Студената планина. Ръкава Скейпкет. А точно сега единствената пречка да е там бяха някакви си сто метра река.

След известно време луната отново се скри зад облаци. Минаха край пристана и Инман чу гласовете на мъжете толкова ясно, сякаш бе между тях. Единият, очевидно собственикът на пушката, каза:

— Ако беше през деня, щях да му откъсна ушите с това нещо.

Дълго след това луната отново се показа. Инман се надигна и надникна над кануто. На пристана, останал далеч назад, забеляза дребните фигурки, които размахваха ръце и подскачаха от яд. После се смалиха и изчезнаха и той се сети за много неща, които би искал по същия начин да се смалят и изчезнат завинаги. Единственото доказателство, че мъжете са все още там, бе глухият плисък на падащите около тях куршуми, последван след известно време от гърмежа на дългата пушка. Като светкавица и гръм, помисли си Инман. После се зае да брои секундите между шляпването на куршума във водата и глухия гърмеж, но не се сещаше как да изчисли разстоянието. Не си спомняше формулата.

Реката ги понесе по завой, който скри пристана. Вече можеха спокойно да минат от другата страна на кануто и с тласъци на краката да го докарат до брега. Отсамният борд бе станал на решето и тъй като от лодката не ставаше вече нищо, я зарязаха в плиткото и тръгнаха пеш срещу течението.

Като стигнаха до къщичката, Инман даде на момичето пари като обезщетение за кануто, а тя го упъти как да продължи на запад.

— След няколко мили реката се разделя на два ръкава — Глог и Дълбокото. Дълбокото е левият. Придържай се към него — той върви на запад.

Инман продължи нагоре, докато стигна ръкавите, където навлезе в гората, за да се скрие. Не смееше да запали огън, за да си приготви храна, и залъга глада със съборената от вятъра зелена ябълка, която бе намерил на пътя, малко сирене и сухар, пропити с осезаемия вкус на реката. Направи си легло от опадала шума, достатъчно дебело, за да го предпазва от влажната земя, изпъна се върху него и спа три часа. Събуди се схванат и с болки по лицето от сбиването. Ръцете му бяха целите в мехурчета от допира с отровния бръшлян при бягството му през гората. Като сложи ръка на шията си, откри прясна кръв от отворилата се рана, вероятно от размахването на косата или кисненето във водата. Взе нещата си и отново се отправи на път.

Глаголи, до един скучни

Споразумението, което Ейда и Руби постигнаха онази първа сутрин, бе следното: Руби се премества да живее във фермата и ще учи Ейда как се върти стопанство. Заплатата й ще е съвсем малка. Ще се хранят заедно, но на Руби не й допадна идеята да живее с друг човек и реши да се нанесе в старата ловна колиба. След като приключиха първата си съвместна вечеря с пилешко и кнедли, Руби отиде и опакова вещите си, които се побраха в един юрган. Завърза краищата му, нарами вързопа и без да се обръща назад, пое към Блек Коув.

През първите няколко дни двете жени направиха инвентаризация на фермата, съставиха списък с това, което трябваше да се свърши, степенувано по важност. Обикаляха стопанството, Руби гледаше, преценяваше и говореше, без да спира. Най-спешното, каза тя, е да се направи зеленчукова градина. Ейда я следваше по петите, записваше си всичко в тетрадката със стиховете, житейските наблюдения и важните събития на деня. Сега отбелязваше неща като:

Да се направи спешно: градина за есенни зеленчуци — ряпа, лук, зеле, марули, други.

Имаме ли зелево семе?

Закърпване на покрива на хамбара; имаме ли чук и дъски?

Да се купят глинени гърнета за консервиране на доматите и фасула.

Да се наберат билки и от тях да се направят пресовани пити за коня.

И тъй нататък, и тъй нататък. Имаше да се върши толкова много, защото Руби очевадно бе решила да използва по предназначение всяко парче земя.

Ливадите, каза Руби, не са косени достатъчно често и има опасност тревата да бъде задушена от млечка, бял равнец и амброзия, но все още не е прекалено късно за това. На старата царевична нива, заяви тя, добре й се е отразило това, че е стояла необработена няколко години; сега е готова за разчистване и прекопаване. Стопанските пристройки са в добро състояние, но броят на пилетата е малък. Пръстта в сандъците за съхранение на кореноплодните в зимника не е достатъчно — ако хване силен студ, картофите може да замръзнат, трябва да се добави още. Колония лястовици — ако успеят да заселят такива из градината в къщички от кратуни — ще прогонват враните.

Руби не пропускаше нищо. Беше неизчерпаема. Имаше идеи за сеитбообращението на култури в различни ниви. Проекти за строежа на воденица, в която да мелят царевицата си, използвайки водите на потока, като така си спестят десятъка, който дават на воденичаря. Една вечер, преди да си тръгне в тъмното към колибата, последните й думи бяха:

— Трябват ни няколко токачки. Яйцата им не стават за пържене, но стават за разни печива. Дори и без яйцата, хубаво е да ги има, защото са полезни за много неща. Добри пазачи са и могат да унищожат насекомите от цял ред фасул, докато се обърнеш. Да не говорим колко приятни са на вид.

На следващата сутрин първите й думи бяха:

— Прасета. Имаш ли пуснати из гората?

— Не, досега все сме ги купували — отговори Ейда.

— В едно прасе има много повече от два бута — каза Руби. — Свинска мас, например. Ще ни трябва доста.

Освен че владението на Монро бе обширно, из него имаше повече за вършене, отколкото Ейда бе предполагала. По време на една от първите им обиколки Руби много се зарадва на обширната ябълкова градина. Дръвчетата бяха засадени и поддържани от семейство Блек и чак сега започваха да показват признаци на занемареност. Въпреки, че не бяха подрязвани отдавна, бяха отрупани със зреещи плодове.

— Като дойде октомври — каза Руби, — ще вземем достатъчно пари от продажбата на ябълките и ще изкараме зимата по-леко.

Тя млъкна и се замисли. После попита:

— Нямаш преса, нали?

Когато Ейда отговори, че май има, Руби подскочи от радост.

— На пазара сайдерът струва значително повече от ябълките — каза тя. — Трябва само да го направим.

Руби остана доволна и от тютюневата нива. През пролетта Монро бе разрешил на ратая да си засади малка нива с тютюн за негова собствена употреба. Въпреки че през лятото тютюнът бе оставен без грижи, растенията бяха изненадващо високи, с големи листа и без вредители, въпреки бурените, израсли нагъсто по редовете и въпреки, че растенията се нуждаеха спешно от прекършване на връхчетата и колтучене. Според Руби бяха оцелели, защото човекът, който ги е садил, си е разбирал от работата. Тя пресметна, че ако имат късмет, могат да получат малка реколта и че ако изсушат листата и ги накиснат в соргова вода, а след това ги пресоват на калъпи, могат да разменят тютюна срещу семена, сол, мая и други неща, които не могат да си произведат сами.