Идеята за разменна търговия допадна на Ейда, тъй като, макар да не я разбираше съвсем, виждаше в нея начин да се освободи от грижата за икономисването на парите. В духа на партньорството и доверието, тя бе споделила с Руби подробностите за разклатеното й финансово положение. Когато й каза с колко малко пари разполагат, Руби отговори:

— Никога не съм държала в ръка повече от един долар.

Онова, което Ейда все пак схвана бе, че не е нужно да се измъчва от недостига на пари, защото Руби твърдеше, че и без пари ще се оправят. Когато пазаруваше, Руби си отваряше очите на четири и гледаше на парите с недоверие, дори и в добри дни. Осланяше се най-вече на по-сигурните дейности като лова, събиране на плодове, отглеждането на растения и прибирането на реколтата. В момента се потвърждаваха най-мрачните й прогнози. Книжните пари бяха толкова обезценени, че почти бе невъзможно да купиш нещо с тях. При първото им излизане в града останаха смаяни, когато трябваше да платят петнайсет долара за половинка сода, пет долара за комплект игли и десет за тесте хартия за писма. Ако можеха да си го позволят, щеше да се наложи да платят петдесет долара за топ плат. Руби каза, че платът нямало да им струва и цент, ако имат овце, чиято вълна да стрижат, чепкат, предат, намотават, боядисват, тъкат и шият горните и долните си дрехи. Докато Руби нехайно описваше целия процес, Ейда си представяше дните усилна работа за осъществяване на всяка стъпка от него, само за да получиш накрая няколко метра плат, груб като зебло. Парите правеха всичко далеч по-лесно.

Но дори и да имаха пари, собствениците на магазини нямаше да ги вземат, тъй като щяха да се обезценят, още преди да са се отървали от тях. Общото мнение бе, че книжните пари трябва да се харчат по възможно най-бързия начин, ако не искаш стойността им да падне до тази на същото количество плява. Размяната си бе по-сигурна. И Руби добре разбираше това. Главата й беше пълна с идеи за превръщането на фермата в напълно независимо стопанство именно чрез разменната търговия.

Руби моментално измисли план. Предложи го на Ейда като избор. Двете неща, отбелязани в описа й като ценни, преносими и ненужни, бяха кабриолета и пианото. Смяташе, че може да размени едно от двете срещу всичко, което щеше да им е необходимо за зимата. Ейда премисля два дена. Накрая каза:

— Срамота ще е този прекрасен кон да тегли рало.

— Той така или иначе ще го върши — отговори Руби. — И на него ще се наложи да работи за прехраната си като всички тук.

Тогава Ейда изненада дори себе си, като реши да се раздели с пианото. Наистина, не свиреше кой знае колко добре, и всъщност Монро бе този, който бе настоявал да учи пиано. Това за него бе толкова важно, че дори бе довел учителя по музика да живее у тях — дребничък човечец на име Тип Бенсън, който рядко се задържаше дълго време на работа някъде, защото всеки път се влюбваше в ученичките си. Ейда не беше изключение. Тогава бе на петнайсет и един следобед, докато тя опитваше труден пасаж от Бах, Бенсън падна на колене до столчето, взе ръцете й от клавиатурата, притегли към себе си и ги притисна към бузите си. Беше пълничък, на не повече от двайсет и четири години, с несъразмерно за телосложението си дълги пръсти. Притисна пълните си червени устни към гърба на дланите й и ги зацелува страстно. Друго момиче на годините на Ейда би решило да си поиграе с него известно време, просто за забавление, но Ейда се извини, отиде право при Монро и му разказа всичко. До вечерта Бенсън си събра багажа и изчезна. Монро незабавно назначи за учителка една стара мома с дрехи, които миришеха на нафталин и пот.

Решението на Ейда да избере пианото отчасти се дължеше на осъзнаването на факта, че в живота й занапред няма да има много време за занимания с изкуство, а ако все пак оставаха свободни часове, можеше да ги посвещава на рисуването. Моливът и листа щяха да задоволят тази нейна необходимост.

Разбираше всички разумни причини да се раздели с пианото. Това, което обаче не й бе ясно, бяха причините да задържи кабриолета. Наистина, той бе принадлежал на Монро, но това не бе достатъчно основание. Подозираше, че истинската причина е фактът, че кабриолетът е превозно средство. Успокоителната мисъл, навявана от високите му колелета, че ако нещата тръгнат зле, просто може да се качи и да замине, също като семейство Блек на времето, приемайки, че няма бреме, което не може да бъде облекчено, че един съсипан живот не може да не се промени, като тръгнеш на път.

След като Ейда обяви решението си, Руби, без да губи време се зае с осъществяването му. Тя знаеше кой има в повече животни и продукти и кой ще е склонен на изгодна сделка. В случая това бе старият Джоунс, дето живееше край Източния ръкав. Жена му отдавна бе хвърлила око на пианото и знаейки това, Руби го удари на сериозен пазарлък. Накрая Джоунс се съгласи да й даде срещу него бременна шарена свиня, младо прасенце и петдесет кила жито. Руби — като знаеше колко полезно нещо е вълната, особено при сегашната висока цена на платовете — си помисли, че няма да я заболи, ако вземе и няколко от дребните планински овце, не по-едри от средно голямо куче. И убеди Джоунс да прибави половин дузина и от тях. И каруца зеле. Плюс единия бут и пет кила бекон от първото прасе, което заколи през ноември.

След няколко дни Руби докара прасетата и овцете, две от които черни. Напъди ги да пасат и да се угояват по склоновете на Студената планина през есента с каквото намерят, а то не беше малко. Преди да ги пусне, взе нож и беляза левите им уши с по два разреза, при което те се разквичаха и заблеяха, после хукнаха с окървавени глави към планината.

Една привечер Джоунс пристигна с каруца и с още един човек, за да вземат пианото. Двамата стояха в салона и дълго го гледаха. Мъжът каза:

— Май няма да можем да го вдигнем.

А старият Джоунс отговори:

— Наше е, ще трябва да го вдигнем.

В крайна сметка го качиха някак си на каруцата и го завързаха здраво, защото стърчеше извън нея.

Ейда седна на верандата и се загледа след отдалечаващата се каруца. Колелетата й подскачаха из дупките и камъните и пианото подскачаше по пътя, изпълнявайки някаква своя си прощална какофония. Ейда не изпитваше особено съжаление, но пианото й напомни за празненството, организирано от Монро четири дена преди Коледа на последната зима преди войната.

* * *

Столовете в салона бяха избутани до стените, за да се отвори място за танците, а тези, които можеха да свирят, се сменяха на пианото. Звучаха коледни песни, валсове, сантиментални салонни мелодии. Масата бе отрупана с хапки с шунка, сладкиши, филийки черен хляб, баница с кълцано месо и купа чай, ухаещ на портокал, канела и карамфил. Монро бе предизвикал единствено малък скандал, сервирайки шампанско. Всички керосинови лампи със стъклени шишета бяха запалени и хората им се дивяха, особено на накъдрените като разпукващи се пъпки краища на стъклата, защото на времето това още бе новост. Сали Суангър обаче изрази опасения, че ще експлодират и оцени светлината им като прекалено ярка; каза още, че свещите и светлината от огнището са по-добри за очите.

Рано вечерта хората се разделиха на групички, за да поклюкарстват. Ейда седеше при жените, но с интерес се оглеждаше. Шестима по-възрастни мъже бяха придърпали столовете си до камината и обсъждаха задаващата се криза в Конгреса, отпиваха шампанско от чашите си и ги вдигаха срещу светлината от лампите, за да наблюдават мехурчетата. Еско каза:

— Ако се стигне до война с федералните, ще ни смажат.

Когато останалите възмутено възразиха, той погледна в чашата си и добави:

— Питие с такива мехурчета е нездраво.

Ейда крадешком поглеждаше и към младите мъже, синовете на почитани членове на паството. Те седяха в ъгъла на салона и разговаряха на висок глас. Повечето не одобряваха шампанското и затова скришно отпиваха царевично уиски от плоски стъкла. Хоб Марс, който неотдавна бе направил зле приет опит да ухажва Ейда, обяви на всеослушание, че от една седмица всяка вечер празнува Рождество Христово. Каза, че на връщане от тези скучни празненства, приключващи далеч преди съмване, осветявал пътя си към дома с огън от пистолета. Пресегна се, взе шишето на седящия до него, отпи, отри уста с опакото на дланта си, погледна я и повтори движението.

— Силничко е — каза той на висок глас и върна шишето на притежателя му.

Дами на различна възраст седяха в другия ъгъл. Сали Суангър беше с нови обувки и очакваше мнения, протегнала крака пред себе си като кукла с неподвижни стави. Друга от по-възрастните дами разказваше надълго и нашироко за несполучливия брак на дъщеря си. По настояване на съпруга, тя деляла къщата със семейство хрътки, които се мотаели из кухнята по всяко време, освен когато ги извеждали на лов за миещи мечки. Жената каза, че никак не обича да им гостува, защото в соса винаги намирала кучешки косми. Каза още, че дъщеря й всяка година ражда по едно бебе и че противно на някогашното й нетърпение да се омъжи, сега гледала на брачния живот в друга светлина. Виждала го като нещо не много по-различно от бърсането на мокри опашки. Останалите дами се разсмяха, но Ейда слушаше със затаен дъх.

По-късно групите се смесиха. Някои застанаха до пианото и пяха, по-младите танцуваха. Ейда седна да свири, но мислите й летяха над музиката. Изпълни няколко валса, после заряза пианото, защото вниманието й бе привлечено от Еско, който стана и под акомпанимента единствено на собственото си подсвирване с уста, изпълни индивидуален танц с изцъклени очи и олюляваща се глава, сякаш окачена на връв.

С напредването на вечерта Ейда установи, че е изпила повече от една чаша шампанско. Лицето й лепнеше, а вратът й се обливаше в пот под рюша на високата яка на зелената й кадифена рокля. Имаше чувството, че носът й се е подул, и тя го ощипа с палец и показалец, за да провери големината му, после отиде пред огледалото в коридора и се уплаши, като видя, че носът й изглежда съвсем нормално.