Сали Суангър, очевидно също под въздействието на шампанското, дръпна Ейда настрана и й прошепна:

— Виж онзи Инман, ей там. Млъквам, само ще ти кажа, че трябва да се омъжиш за него. Ще му народиш едни хубавки бебета с кафяви очи.

Ейда се изчерви от смущение и избяга в кухнята, за да се посъвземе.

Но там завари Инман, който седеше сам в ъгъла до печката. Бе закъснял заради зимния дъжд и искаше да се сгрее и поизсуши, преди да се присъедини към гостите. Беше с черен костюм, седеше с кръстосани крака, а мократа му шапка висеше на окачалка близо до печката. Бе разперил длани, за да ги стопли на огъня и приличаше на човек, който се мъчи да избута някакъв тежък предмет.

— О, Господи! — възкликна Ейда. — Ето те и теб. Дамите ще се зарадват, че си тук.

— Кои, възрастните ли?

— Не, всички. Пристигането ти бе отбелязано с особено задоволство от мисис Суангър. — Това събуди във въображението й жив и неочакван образ с тема, внушена от думите на Сали, и Ейда почувства как кръвта нахлува в главата й. Изчерви се отново и бързо добави: — Също и от другите, без съмнение.

— Добре ли си? — попита Инман, малко смутен от поведението й.

— Не, не. Просто тук е задушно.

— Зачервила си се.

Ейда докосна влажното си лице и не намери какво да каже. Отново премери носа си с палеца и показалеца. Отиде до вратата и я отвори, за да влезе по-хладен въздух. Нощта ухаеше на влажни гниещи листа и беше толкова тъмна, че Ейда не видя нищо отвъд завесата дъждовни капки, падащи от стрехата на верандата през светлината от прозорците. Откъм салона долиташе простичката мелодия на „Добрия крал“ и Ейда разпозна скованото изпълнение на Монро. После откъм далечната планина проехтя самотният вой на сив вълк.

— Какъв отчаян вой — каза Инман.

Ейда задържа вратата отворена, за да чуе ответния зов, но такъв не последва.

— Горкото животно — каза тя.

Затвори вратата и се обърна към Инман, но в този миг горещината в стаята, шампанското и изражението на лицето му, по-мило от всякога, се съюзиха против нея и тя почувства внезапно слабост и главозамайване. Направи няколко колебливи крачки и когато Инман се изправи и протегна ръка, за да я задържи, тя я хвана. После, под въздействието на някакъв механизъм, който никога не можа да разгадае, тя се озова в скута му.

Той сложи ръце на раменете й и тя се сгуши в него с глава под брадичката му. Спомняше си, че тогава й се искаше завинаги да остане там, но не знаеше, че го е изрекла на глас. Това, което още си спомняше, бе, че той изглеждаше доволен също като нея и не настояваше за нещо повече, само премести ръцете си на раменете й и ги задържа там. Спомняше си мириса на влажна вълна от костюма му, на кон и юзда.

Остана така половин минута, не повече. После стана и тръгна, като на вратата се спря с ръка на дръжката, обърна се и го видя да седи със смутена усмивка на лицето. Шапката се бе търкулнала на пода с дъното надолу.

Върна се при пианото, избута Монро, седна и засвири. След малко Инман влезе, спря се до вратата и се облегна на рамката. Взе си чаша шампанско, отпи, погледа я още малко, после отиде да поговори с Еско, който седеше край камината. До края на вечерта нито Ейда, нито Инман споменаха случилото се в кухнята. Поговориха съвсем малко за незначителни неща. Инман си тръгна рано.

Доста по-късно, в малките часове на нощта, празненството свърши. Ейда застана край прозореца на салона и се загледа в младите мъже, които се отдалечаваха по пътя, изпразвайки пистолетите си във въздуха, като пламъкът от цевите за миг осветяваше тъмните им силуети.



Ейда поседя още малко, след като каруцата с пианото се скри зад завоя. После запали фенер и слезе в мазето с надеждата, че Монро е запазил поне един-два сандъка с шампанско. Идеята от време на време да си отварят по някоя бутилка й допадна. Не намери вино, но пък попадна на истинско съкровище, което щеше да ги постави в изключително изгодни позиции в разменната търговия. Беше петдесеткилограмов чувал, пълен със сурови зърна кафе, който Монро беше подпрял в ъгъла.

Тя повика Руби. Начаса изпекоха двеста грама в печката, смляха ги и си свариха първото и за двете истинско кафе от повече от година. Пиха чаша след чаша и стояха почти цяла нощ, говорейки безспир за плановете за бъдещето и спомените от миналото, а в един момент Ейда преразказа вълнуващия сюжет на „Малката Дорит“16, една от книгите, които бе прочела през лятото. През следващите няколко дни разменяха кафе на пакетчета по сто грама и на чаша по десет грама със съседите, като запазиха за себе си само пет килограма. Когато чувалът се изпразни, притежаваха пушен бут, сто и осемдесет килограма ирландски картофи и четири — сладки картофи; кутия сода на прах, осем пилета, няколко кошници с тиквички, фасул и бамя, стар чекрък и стан, нуждаещи се от малък ремонт, двеста и десет килограма ронена царевица и достатъчно дървени плочи за припокриване на помещението за опушване на месо. Най-ценната им придобивка обаче бе двукилограмовото чувалче със сол, която толкова трудно се намираше и беше толкова скъпа, че някои хора разкопаваха подовете на помещенията за опушване на месо, варяха и прецеждаха мръсотията, после отново я варяха и прецеждаха. Отново и отново, докато мръсотията изчезнеше, а водата се изпареше, и накрая си връщаха солта, паднала на земята от опушваните през годините бутове.

По въпросите на търговията и по всички други въпроси Руби проявяваше чудеса от енергия и скоро наложи ред в дните на Ейда. Преди съмване Руби вече бе дошла, нахранила коня и издоила кравата и вече трополеше със съдините в кухнята, където печката бумтеше, в тенджерата вреше качамак, а в черния тиган цвъртяха яйца и бекон. Ейда не бе свикнала да става рано — рядко преди десет, — но изведнъж се оказа, че с това е свършено. Ако Ейда се излежаваше, Руби идваше и я вдигаше от леглото. Руби смяташе, че работата й е да организира, а не да прислужва на някого и да му изпълнява прищевките. В няколкото случая, когато Ейда неволно й бе наредила като на слугиня какво да прави, Руби я бе изгледала кръвнишки, продължавайки да върши каквото си знае. С този поглед искаше да каже, че е готова бързо-бързо да си отиде като утринна мъгла в слънчев ден.

Част от неписания правилник гласеше, че макар Руби да не очаква Ейда да приготвя закуската, бе длъжна поне да присъства на завършека й. Тъй че Ейда слизаше в кухнята по пеньоар, сядаше в ъгъла до печката и обгръщаше с ръце чашата си кафе. Гледаше през прозореца как денят се пробужда, сив и все още безформен. Дори в дни, които обещаваха да бъдат ясни, Ейда рядко успяваше да различи през мъглата дори коловете на оградата около зеленчуковата градина край кухнята. По някое време Руби угасваше лампите и в кухнята ставаше здрачно, после светлината отвън се засилваше и изпълваше стаята. На Ейда това й бе безкрайно интересно, понеже не бе виждала много изгреви.

Докато готвеше и се хранеше, Руби не спираше да приказва за плановете за деня, който сякаш никога нямаше да се появи от меката пелена на мъглата. Към края на лятото Руби започна да усеща приближаването на зимата и като мечка през есента започна да се тъпче по цяла нощ и през деня, за да натрупа необходимите тлъстини за зимния си сън. Говореше единствено за работата, която имаше да се свърши. За усилията, които трябва да положат, за да си осигурят оцеляването през зимата. За Ейда монолозите на Руби се състояха най-вече от глаголи, до един скучни. Ори, сади, копай, режи, консервирай, храни, убивай.

Когато Ейда каза, че поне през зимата могат да си почиват, Руби отвърна:

— О, през зимата ще поправим оградата, ще съшиваме юргани и ще оправяме, каквото има за оправяне тук вътре, а то не е малко.

Ейда не бе предполагала, че животът може да е нещо толкова уморително. След закуска се залавяха за работа. В дните, когато нямаше кой знае какво за вършене, се заемаха с по-дребните домакински задължения. Докато Монро бе жив, трудът се свеждаше до теглене от банкови сметки, абстрактни и далечни. Сега с Руби всички факти и процеси, свързани с храната, облеклото и подслона, бяха неприятно реални и конкретни, изискваха намесата на ръката и полагането на усилия.

В досегашния си живот Ейда почти не бе взимала участие в грижите за градината, защото Монро плащаше на някого да върши това, и в резултат съзнанието й бе свикнало да обръща внимание на продукта — храната на масата — а не на вложения за добиването му труд. Руби й отвори очите. Грубостта на труда, на ежедневието — ето в какво целеше Руби да потопи Ейда през първия месец. Тикаше носа й в мръсотията, за да види за какво служи. Караше я да работи, когато на Ейда не й се работеше, да си шие дрехи от груба материя и да рови в пръстта, докато ноктите й заприличат на ноктите на звяр, да се катери по покрива на пристройките, за да сменя дървените плочи, нищо че й се завиваше свят и зеленият триъгълник на Студената планина сякаш се въртеше по хоризонта. Руби отбеляза първата си победа, когато Ейда успя да избие масло от млякото. И втората, когато забеляза, че Ейда вече не всеки път слага книга в джоба си, като отива да копае нивите.

Руби отказа само тя да върши всичката неприятна работа и веднъж накара Ейда да държи мятащото се пиле върху дръвника и да му отсече главата с брадвичката. Когато кървавото обезглавено тяло се замята из двора като пияно, Руби го посочи с нащърбения си нож и каза:

— Ето това ще ядеш.

Аргументът, който Руби използваше, за да се наложи над Ейда, бе следният: Ейда знае, че на всеки друг, когото би наела, ще му дойде до гуша и ще си замине, като я остави да се разори. Руби няма да я остави да се разори.