Единственото време за почивка бе след измиването и прибирането на съдовете от вечерята. Тогава Ейда и Руби сядаха на верандата и Ейда четеше на глас, докато се стъмни. Книгите бяха нещо съвсем ново за Руби и Ейда сметна, че трябва да започне от самото начало. След като разясни на Руби кои са били древните гърци, започна да й чете Омир. Обикновено изчитаха по петнайсет-двайсет страници на вечер. След това, когато паднеше здрач и въздухът посинееше и започваше да се примесва с мъгла, Ейда затваряше книгата и настояваше Руби да й разказва за себе си. За няколко седмици успя да събере парче по парче историята на живота й.



Руби израснала в такава мизерия, че била принудена да готви с не повече мазнина от тази, която би останала в тигана, ако го намажеш с парче месо. Било й тежко. Не познавала майка си, а баща й бил известен в околността контрабандист и престъпник на име Стоброд Тюс. Живеели в колиба с пръстен под, която почти не се отличавала от кочина. Била малка и струпана надве-натри като временен подслон. Единственото, което я отличавало от циганска каруца, било липсата на колела и под. Спяла върху нещо като тясна койка над земята, нещо като рафт. Постилала го със стар дюшек, напълнен с изсушен мъх. Тъй като нямало таван, Руби често се събуждала сутрин с два-три сантиметра сняг върху завивките, навят вътре през пролуките между дъските на покрива. В такива дни Руби установявала, че голямото предимство на малката колиба е, че дори огън от тънки съчки я затопля бързо, макар паянтовият комин, измайсторен от Стоброд да теглел толкова лошо, че вътре можело спокойно да опушваш месо. Когато времето позволявало, тя предпочитала да готви навън, под естествения навес от храсти отзад.

Колкото и малка и обикновена да била колибата, Стоброд не си мръдвал и пръста да я постегне. Ако не било неудобството да има дъщеря, би си живял щастливо в хралупа на дърво, тъй като според Руби баща й по нищо не се различавал от животните, надарени с памет.

Руби започнала да се грижи за собствената си прехрана още на възраст, която по преценка на баща й била достатъчна, за да се справя, тоест малко след като проходила. Като малка Руби си търсела храна из гората и из фермите нагоре и надолу по реката. Най-светлият й спомен от детството бил как върви по пътечката към фермата на Суангърови, където я гостили с бобена чорба, а на връщане нощницата й — от няколко години единственото й облекло, дори денем — се закачила на някакъв крайпътен трън. Бодилът бил голям колкото шпора на петел и тя не могла да се освободи. Никой не минал оттам през целия ден. Заоблачило се и денят си отишъл като гаснеща свещ. Паднала нощ и на небосклона изгряла майската нова луна. Руби била на четири годинки и прекарала нощта, закачена за храста.

Тези мрачни часове за нея били истинско откровение, което тя никога не забравила. Край реката пълзяла студена мъгла. Руби треперела и плачела, викала за помощ. Страхувала се да не я разкъса някоя скитаща пума, слязла от Студената планина. Пумите отвличали деца, така била чувала от пияните приятели на Стоброд. Според тях планините били пълни със зверове, гладни за детска плът. Мечки. Вълци. Също и безброй духове. Появяват се в най-различни форми, всичките ужасяващи, грабват те и те отнасят в един бог знае какъв ад.

Била чувала старите индианки от племето чероки да разправят за духове-човекоядци, които живеят в реките и се хранят с човешка плът, като отвличали хората на зазоряване и ги отнасяли под водата. Децата били любимата им храна и когато хванели някое, на негово място оставяли сянка-близнак, която ходела и говорела, но всъщност била лишена от живот. Седем дни след това сянката завяхвала и умирала.

Нощта донесла със себе си всичките тези заплахи, а малката Руби седяла, треперела от студ и плачела. Струвало й се, че вижда всичките тези страшни същества, наредени в кръг около нея, канещи се да се нахвърлят върху й.

Изведнъж й заговорил някакъв глас. Сякаш идвал от тръстиката и плискащата се вода в реката, но не бил глас на демон-човекоядец. Бил ласкавият глас на пейзажа или небето, на фея или дух-пазител, който я взел под крилото си и от този момент нататък не я изоставил. Спомняла си всяко съзвездие, което преминавало по небето над клоните на дърветата, всяка дума, проникваща дълбоко в душата й, отправена към нея от спокойния глас, който я утешавал и защитавал цялата нощ. Спряла да трепери в тънката си нощница и спряла да плаче.

На сутринта я освободил един човек, тръгнал за риба. Тя се прибрала у дома, но не казала на Стоброд нито дума за случилото се. А и той изобщо не я попитал къде е била. Гласът все още звучал в главата й и след онази нощ тя заприличала на онези деца, които се раждат с остатъци от околоплодния мехур по лицето и знаят неща, дето другите хора тъй и не научават.

Като пораснала, започнали да се прехранват с това, което Руби отглеждала на единствената нивица в земята им, която не била чак толкова стръмна, та да не може да се оре. Баща й почти постоянно отсъствал, често го нямало по цели дни. Извървявал по четиридесет мили само за да отиде на някое пиянско събиране. Само да чуел, че някъде има танци, хуквал нататък, мъкнейки цигулката си, на която умеел да свири само няколко простички мелодии. И не се прибирал с дни. Като нямало танцови забави, Стоброд отивал в гората. На лов, казвал. Но обикновено носел само по някоя катеричка или мармот. Амбициите му не се простирали до по-едър дивеч, например елен, и когато нямало гризачи, ядели кестени, ревен и други диворастящи растения, които Руби събирала, а често карали само на жълъди.

Дори влечението на Стоброд към чашката не било достатъчно, за да го направи фермер. Вместо да отглежда царевица, той излизал с чувал в някоя безлунна нощ и го пълнел от чуждите ниви. От нея варял мазна жълтеникава течност, която според приятелите му била несравнима по градус и вкус.

Единственият му опит да си намери работа завършил плачевно. Един човек надолу по реката го наел за разчистване на терен за пролетната сеитба. По-големите дървета вече били съборени и лежали със заплетени клони в края на гората. Човекът искал от Стоброд да му помогне при изгарянето им. Запалили буен огън и започнали да кастрят клоните, за да освободят дърветата и ги довлекат до огъня. Внезапно Стоброд решил, че работата е повече, отколкото си мислел първоначално. Смъкнал ръкавите на ризата си и си тръгнал. Човекът продължил сам. С дълга кука търкалял стволовете към огъня. Стоял близо до пламъците, когато няколко горящи дънера се разместили и хванали крака му помежду си. Колкото и да се опитвал, не можал да се освободи. Викал за помощ, докато останал без глас. Огънят приближавал и като видял, че ще изгори жив, човекът взел брадвата и отсякъл крака си от коляното. С парче плат от панталона си и пръчка пристегнал здраво раната, после измайсторил патерица от чаталест клон и се прибрал у дома. Едва оживял.

Години след това Стоброд заобикалял отдалеч къщата му, защото куцият, за огромно разочарование на Стоброд, му имал зъб и като го видел, стрелял по него от верандата.

Едва когато пораснала, Руби се запитала що за човек е била майка й, та да се омъжи за такъв като Стоброд. Но представата за нея била напълно изтрита от съзнанието й, защото когато го питала, той отговарял, че не си спомня.

— Дори не си спомням дали беше тънка или дебела — казвал той.

За всеобща изненада в първите дни на треската на войната Стоброд се записал доброволец в армията. Една сутрин яхнал старото муле и заминал. Оттогава Руби не била чувала нищо за него. Последният й спомен за него били белите кончови на ботушите му, проблясващи от двете страни на коня, докато се клатушкал по пътя. Според нея Стоброд не е воювал дълго. Сигурно е загинал още в първото си сражение или е дезертирал, тъй като била чула от един войник от неговия полк — завърнал се у дома без ръка — че Стоброд е изчезнал след битката при Шарпсбърг.

Каквато и да била съдбата му — шрапнел в задника или бягство към западните територии — Руби останала да се оправя сама. Без мулето не можела вече дори да оре безплодните ниви. Можела само да си направи малка градина, която обработвала ръчно с единично рало и мотика.

Първата година от войната била тежка за нея, но Стоброд слава богу бил оставил мускета си, надявайки се, че ще получи по-добро оръжие, ако се яви с празни ръце. Руби взимала този музеен експонат — повече напомнящ аркебуз, отколкото съвременна пушка — и през зимата ловувала диви пуйки и елени, а месото сушала край огъня като индианците. Стоброд бил взел единствения им нож и тя режела месото с нож, който сама направила от парче от стар трион. Нагряла острието в огъня и с подкова, която намерила на пътя, очертала формата на нож върху нажеженото желязо. Когато металът изстинал, тя изчукала излишното извън очертанията и с пила дооформила острието и дръжката. Отново с чука, прикрепила с медни нитове ръкохватка, изрязана от дебел ябълков клон. Наточила острието върху речен камък. Ножът изглеждал грубичък, но режел не по-зле от фабрично изработен.

Като основно постижение в живота си Руби изтъкна факта, че на десетгодишна възраст вече познавала планината на двайсет и пет мили във всяка посока толкова добре, колкото градинар — лехите си с фасул. И че по-късно, макар и все още девойка, побеждавала мъжете в схватки, за които не желаеше да говори с подробности.

Предполагала, че в момента е на двайсет и една години, макар да не била сигурна, тъй като Стоброд не помнел нито годината, нито деня на раждането й, нито дори сезона, през който се появила на белия свят. Не че имала намерение да празнува рождения си ден. Празниците били нещо непознато в живота й, тъй като в борбата за оцеляване нямало място за подобни глезотии.