Дарба, като всички други

Късно през нощта Инман вървеше край брега на Дълбоката река. След известно време пътят слезе в блатиста низина, която по-нататък се стесняваше и преминаваше в клисура. От небето постепенно остана само тясна ивица, заключена между каменните стени и дърветата. Единствената светлина идеше от Млечния път. Беше толкова тъмно, че трябваше да напипва пътя си из теснината на всяка крачка. Отблясъкът на светлината върху водата бе толкова слаб, че можеше да го види само ако гледа натам, като човек, който търси в небето далечни звезди, без да гледа право към тях.

След като се спусна по почти отвесна скала, пътят навлезе в тесен прорез между реката и стръмния каменист бряг, по който тук-там растяха храсталаци. На Инман това място никак не му хареса. Боеше се да не се натъкне на военната полиция. Можеха да го връхлетят конници, преди да е намерил откъде да се измъкне, а брегът бе прекалено стръмен, за да се изкачи нагоре в тъмното. Тук трудно би оказал съпротива на въоръжени мъже. Най-добре да се маха оттук час по-скоро.

Инман премина в бавен и мъчителен тръс. Продължи така няколко минути, докато видя пред себе си и малко вдясно проблясваща светлина. Забави ход и като приближи, видя, че тя идва от димяща факла от борови клони, която хвърляше жълт кръг светлина около мъж с широкопола шапка, застанал на пътя. Инман се прокрадна безшумно още малко напред и се притаи зад голям камък на десетина метра.

Мъжът беше с черен костюм и бяла риза. Водеше кон с юзда от въже, преметнато през шията му. На гърба си конят носеше товар — нещо бяло и безформено като куп бели чаршафи. Мъжът седна и прибра колене към гърдите си с едната ръка. Закрепи лакътя на другата, която държеше факлата, в пролуката между коленете си като в стенен свещник. Отпусна глава, докато периферията на шапката му докосна изпънатата напред ръка. Тъмен силует на пътя.

Ще заспи с тая факла, помисли си Инман. Ще му се подпалят краката.

Но мъжът не спеше. Беше отчаян. Погледна към коня и изстена.

— Мили боже, в какъв рай живеехме преди!

Той се заклати наляво-надясно, както си седеше, после отново въздъхна:

— О, Господи!

Инман се зачуди какво да прави. На пътя имаше още един камък. Не може да се върне. Не може да заобиколи. Не може да стои там цяла нощ като вързана юница. Извади пистолета си и го вдигна пред очите си, за да провери на слабата светлина дали е зареден.

Тъкмо се канеше да се прицели, когато мъжът се изправи на крака и забучи факлата в земята. Отиде до задницата на коня. Опита се да свали товара. Конят се размърда неспокойно и наостри уши. Бялото на очите му проблесна.

Мъжът свали товара, нарами го и мина отпред, залитайки. По увисналата тънка ръка и дългата коса, метяща земята, Инман позна, че онзи носи жена. Изнесе я извън осветения от факлата кръг и двамата станаха почти невидими, но по стъпките му разбра, че върви към ръба на стръмния скат. Чуваше риданията му в мрака.

Инман се завтече към факлата, грабна я и я подхвърли в посока на звука. Като падна на земята, тя освети мъжа, застанал на крайчеца на пропастта с жената в ръце. Опита се да се обърне, за да види откъде идва светлината, но му беше трудно заради тежестта на тялото. Накрая все пак успя да се извърти с лице към Инман.

— Остави я долу — каза Инман.

Той я положи в краката си.

— Що за пистолет е това, по дяволите? — каза мъжът, спрял поглед върху двете неравни цеви.

— Отдръпни се. Ела насам, за да те виждам.

Мъжът прекрачи тялото и се приближи. Държеше главата си наведена, за да може периферията на шапката да препречва светлината.

— Спри там — заповяда Инман.

— Теб те праща Бог, за да каже „не“ — рече мъжът.

Направи още две крачки, коленичи, просна се на земята и обгърна с ръце краката на Инман. Инман насочи пистолета към главата му и обра спусъка. Тогава мъжът вдигна лице в отблясъците от факлата и Инман видя, че страните му са мокри от сълзи. Съжали го, и както тъй или иначе вече си бе решил, само го удари по скулата не много силно с дългата цев.

Човекът падна по гръб. Под окото му се бе появила плитка цепнатина. Шапката му се изтърколи настрани и откри намазаната му с брилянтин, пригладена и лъщяща като ябълка, руса коса, чиито краища висяха по раменете. Попипа раната и погледна кръвта.

— Заслужавам си го — каза той.

— Заслужаваш да те убия — отвърна Инман. Той погледна към жената, която лежеше на ръба на пропастта. Не беше помръднала. — Все още ми се ще да го направя.

— Не ме убивай, аз съм божи човек — примоли се мъжът.

— Някои казват, че всички сме такива.

— Искам да кажа, проповедник. Проповедник съм.

Инман не знаеше какво да отговори и издиша шумно през носа.

Проповедникът се изправи на колене.

— Мъртва ли е? — попита Инман.

— Не.

— Какво й е?

— Нищо особено. Бременна е. А и аз й дадох да изпие нещо.

— Какво?

— Пакетче прах, което купих от един пътуващ търговец. Каза, че с него можеш да приспиш човек за няколко часа. Дадох й го преди около половин час.

— И ти си бащата?

— Очевидно.

— Не сте женени, предполагам.

— Не сме.

Инман се приближи до жената и коленичи. Вдигна тъмната й коса. Жената дишаше през носа с тихо похъркване. Лицето й бе отпуснато, а в хлътнините на очите и бузите се събираха грозни сенки. Въпреки това личеше, че е красавица. Положи главата й обратно на земята и се изправи.

— Качи я обратно на коня — каза той и се отдръпна с насочен към мъжа пистолет, без да откъсва очи от цевите.

Човекът отиде до нея, коленичи и повдигна тялото. Стана прав и олюлявайки се, го пренесе до коня и го положи на гърба му. Инман наклони пистолета в светлината на факлата и го поогледа, доволен от бързината и ефективността, които оръжието бе придало на изпълнението на едно най-обикновено настояване.

— Сега какво? — попита мъжът. Изглеждаше доволен, че някой друг взима решенията вместо него.

— Млъквай — отговори Инман. Не знаеше какво да прави. Мислите му бяха бавни и объркани заради недоспиването и умората.

— Откъде идваш? — попита той.

— Тук наблизо има едно градче — отговори мъжът, сочейки в посоката, в която вървеше Инман.

Инман взе факлата и я хвърли в пропастта. Проповедникът мълчаливо гледаше как пламъкът й се смалява в мрака.

— Това Дълбоката река ли е?

— Така й викат.

Тръгнаха. С едната си ръка Инман държеше пистолета, с другата водеше коня. Юздата бе от дебело въже, чийто край бе увит с тел на няколко сантиметра, за да не се разнищва. Телта убоде пръста му и от раничката протече кръв. Инман го сложи в устата си, мислейки си, че ако не бе се натъкнал на тях, сега жената щеше да е едно бяло петно, носещо се с издути около тялото поли по черната повърхност на реката, а проповедникът щеше да стои на пътя и да повтаря: „Потъни! Потъни!“.

Пътят се заизкачва, пресече невисок рид и реката остана назад, извиваща между ниски хълмове. Луната бе изгряла и Инман видя обширни пространства земя там, където гората бе опожарена, за да се отвори място за ниви. Но освен да я подпалят, друго не бяха правили, и овъглените стволове стърчаха сред набраздената от ручеи глина чак до хоризонта, проблясвайки под лунната светлина. Инман се огледа и си каза: „Сякаш съм на друга планета“.

Съзвездието Орион се показа на източния хоризонт и по това Инман пресметна, че полунощ отдавна е минало. Фигурата на ловеца-воин висеше като обвинение, като небесен знак, порицаващ недостатъците ти. Орион бе със стегнат колан, с готово за удар оръжие, изпълнен със самоувереност, ако позата издава чертите на характера. Всяка нощ си пътува на запад и никога не закъснява.

Едно от малкото утешителни в живота неща бе, че човек може да дава имена на звездите. Вечерта след битката при Фредериксбърг той бе споделил идеята си с едно момче от Тенеси. Седяха край окопа зад стената. Нощта бе мразовита, а звездите бяха като ярки точки на небосклона. Полярното сияние бе угаснало. Бяха увили главите и раменете си в одеяла и дъхът им образуваше облачета пара, висящи в неподвижния въздух като духове, които бавно се отдалечават.

— Толкова е студено, че ако близнеш цевта на пушката, езикът ти ще залепне за нея — каза момчето.

Той вдигна своята „Енфийлд“ пред лицето си и духна върху цевта, после драсна с нокът на същото място и по нокътя полепна скреж. Погледна Инман и повтори опита. Приближи пръста си към Инман, за да му покаже.

— Да, виждам.

Момчето се изплю между краката си и се наведе, за да види дали плюнката ще замръзне, но окопът бе дълбок и тъмен и не се разбра какво е станало.

Пред тях бойното поле се спускаше към града и реката. Земята се простираше безрадостна и гола като в кошмарен сън. Сякаш бе пренаредена като декор за новото действие, покрита с трупове и изровена от снарядите. Новите земи на ада, беше казал някой. За да забрави мрачните мисли, Инман погледна към Орион и произнесе името на звездата. Момчето вдигна очи към небето, после попита:

— Откъде знаеш, че се казва Ригел?

— Прочетох го в една книга.

— Но това е само име, дадено от нас. Не е името, което й е дал Бог.