Инман се замисли и отвърна:

— На нас не ни е дадено да знаем какво име е дал Той на тази звезда.

— Така е. Той го пази в тайна. Никога няма да го научим. Поуката е, че трябва да се примирим с невежеството си. Защото ето какво най-често произлиза от знанието — каза момчето и пренебрежително кимна с брадичка към бойното поле, очевидно намирайки, че не си струва дори да го сочи с ръка.

Тогава Инман сметна момчето за глупак. На него самия му стигаше да знае човешкото име на най-ярката звезда на Орион, а Бог нека пази тъмните си тайни. Но сега се запита дали пък момчето не е било право по въпроса за човешкото познание или поне за някои негови по-особени области.

Известно време Инман и мъжът крачеха мълчаливо. После проповедникът каза:

— Какво смяташ да правиш с мен?

— Не съм решил. Как се стигна дотук?

— Трудно е да се каже. Никой в градчето не подозира нищо. Тя живее с баба си, която е толкова стара и глуха, че трябва да крещиш с все сила, за да те чуе. За нея беше лесно да се измъква нощем, за да се срещаме край купата сено или да се любим на мъхестия бряг на потока, докато първите птици запеят преди съмване. Цяло лято се срещахме на тайни места из гората.

— Ловки като прокрадващи се пуми? Това ли е картината, която се опитваш да нарисуваш?

— Да, може би.

— Как започна тая история?

— По обичайния начин. Нещо в погледа, нещо в гласа, докосване на ръцете по време на обедите на открито след неделните служби.

— Има доста голяма разлика между това и един проповедник със смъкнати до глезените панталони в някоя купа сено.

— Да.

— Да не говорим, че си я домъкнал тук като прасе, умряло от свинска чума.

— Ами… Но всичко е по-сложно, отколкото си мислиш. Първо, длъжността ми. Ако ни разкриеха, щяха да ме прогонят оттук. Църквата ни е строга. Наказвали сме миряни само защото са позволили в домовете им да се свири на цигулка. Повярвай ми, обмислял съм го по цели нощи.

— Сигурно е било в дъждовните нощи. Когато сеното и мъхът са мокри?

Проповедникът не отговори.

— Имало е и по-лесни начини да се поправят нещата — каза Инман.

— Не намерих такива.

— Например да се ожениш за нея.

— Невъзможно. Вече съм сгоден.

— О.

— Мисля, че сбърках като станах свещеник.

— Така е. Бих казал, че не ти е призвание.

Изминаха още една миля и пред тях, на брега на същата река, която течеше по дъното на клисурата, изникна малко градче. Дървени постройки, събрани накуп. Варосана дъсчена църква. Къщи.

— Мисля, че трябва да я върнем в леглото й като че тази нощ просто не е била. Имаш ли носна кърпа?

— Да.

— Сгъни я, пъхни я в устата си и легни по очи на земята.

Инман разви тела от края на въжената юзда. Мина зад проповедника, сложи коляно на гърба му, омота тела около главата му няколко пъти и завърза краищата й.

— Ако започнеш да крещиш, ще дойдат хора. Можеш всичко да стовариш върху мен. Аз и да го разкажа, никой няма да ми повярва.

Влязоха в градчето. Отначало залаяха кучета, но като разпознаха проповедника, млъкнаха, привикнали с нощните му разходки.

— Коя е къщата? — попита Инман.

Проповедникът посочи надолу по пътя и преведе Инман през градчето до малката тополова горичка от другия му край. Сред дърветата се гушеше боядисана в бяло къщурка само с една стая, с дъсчен покрив. Проповедникът кимна. Телта опъваше ъгълчетата на устата му в гротескна усмивка — изражение, което изобщо не отговаряше на настроението на Инман.

— Спри до тази топола — каза той.

Свали въжето от шията на коня и с него завърза проповедника през врата за дървото. Хвана свободния край на въжето, прекара го през раменете му и завърза китките му отзад.

— Стой мирен, и всички ще живеем.

Той свали жената от коня и я намести устойчиво в ръцете си — едната под кръста й, другата — под меките бедра. Главата се опря на рамото му, а тъмната коса галеше ръката му като полъх. Тя издаде тих уплашен стон като в неспокоен сън. Бе толкова безпомощна, лишена дори от защитата на съзнанието. Изложена на всевъзможни опасности, оцеляла единствено благодарение на необикновената доброжелателност на света. „Все пак трябваше да застрелям шибания проповедник“, помисли си Инман.

Той я отнесе в къщата и я положи върху купа разстлана вратига на верандата. После погледна през прозореца на тъмната стаичка. В огнището гореше слаб огън. На сламеник край него спеше възрастна жена. Бе живяла толкова дълго, че бе станала почти прозрачна, с кожа като пергамент, и Инман си помисли, че ако я вдигне и изправи пред огъня, ще може да чете вестник през нея. Устата й бе отворена. Старицата хъркаше. Светлинната в огнището осветяваше единствените й два чифта зъби. Единият горе отпред, другия — долу. Приличаше на заек.

Инман натисна вратата и откри, че не е заключена. Отвори я, мушна глава вътре и извика „Хей!“. Старицата продължи да хърка. Той плесна с ръце два пъти, но тя не помръдна. Реши, че е безопасно и влезе. Край огъня имаше чиния с половин царевичен хляб и две парчета пържено свинско. Инман взе храната и я прибра в сухарната си торба. В дъното на стаята имаше празно легло. Леглото на внучката, сети се той. Приближи се, отметна завивките, после излезе навън и се загледа в тъмнокосата девойка. В светлата си рокля приличаше на ивица светлина върху черната земя.

Той я повдигна, внесе я вътре и я сложи на леглото. Събу обувките й и я зави до брадичката. После размисли, смъкна отново завивката и я обърна на една страна, защото си спомни как един от войниците от неговия полк бе заспал пиян по гръб и как щеше да се задави, докато повръща, ако не бяха го забелязали и обърнали. Девойката щеше да се събуди на сутринта с пулсираща глава, чудейки се как се е озовала обратно в леглото си, след като последното, което си спомня, е да палува с проповедника в сеното.

В този миг дънерите в огнището се сринаха от желязната решетка и огънят се разгоря. Девойката отвори очи, обърна глава и се вгледа в Инман. В светлината от огъня лицето й изглеждаше бледо. Косата й — разрошена. Бе уплашена. Объркана. Устата й се отвори като че се канеше да извика, но от нея не излезе никакъв звук. Инман се наведе над нея, протегна ръка и отметна косата от челото й.

— Как се казваш? — попита той.

— Лора — отвърна девойката.

— Чуй ме, Лора. Този проповедник не говори от името на Бог. Никой не го може това. Върни се в съня, а когато на сутринта се събудиш, спомни си за мен като за ангел, явил ти се насън, за да те предупредя да го зарежеш. Той не ти мисли доброто. Запомни това.

Инман докосна очите й с връхчетата на пръстите, както бе виждал да правят хората с мъртвите, за да затворят клепачите им. Тя се успокои под ръката му и заспа.

Остави я и се върна на мястото, където бе оставил проповедника. В момента желанието му да извади ножа си и да го изкорми бе неудържимо, но вместо ножа, той затършува в торбата си и извади писалка, мастило и хартия. Намери добре осветено от луната място и под синкавите лъчи нахвърли накратко историята без много да мисли и украсява, просто описа в няколко изречения замисленото убийство, на което бе станал свидетел. Като свърши, той забоде листа на един клон на нивото на очите, но така, че проповедникът да не може да го достигне.

Проповедникът го наблюдаваше и когато схвана намерението му, се вбеси, взе да рита и да се мята насам-натам, доколкото позволяваше завързаният му врат. Досещаше се какво е написано на листа. Сумтеше и хленчеше през завързаната пред устата му носна кърпа.

— Искаш да свидетелствувам? Това ли искаш? — попита Инман.

— Ммм… — измуча онзи.

Инман извади пистолета си и го допря до ухото му. Запъна петлето и смъкна лостчето, което насочва иглата на ударника към по-ниско разположената цев.

— Още една дума на висок глас и ще останеш без глава — каза Инман, развърза телта и проповедникът изплю кърпичката.

— Ти съсипа живота ми — изломоти той.

— Не прехвърляй вината на мен. Не исках да участвам в това. Но не искам да се чудя дали след една-две вечери няма да се върнеш отново в оная тъмна клисура с момичето на гърба на коня ти — отговори Инман.

— Тогава ме застреляй. Застреляй ме и ме остави да си вися тук.

— Не мога да отрека, че има нещо очарователно в това предложение.

— Проклет да си заради това, което правиш с мен.

Инман взе мократа кърпичка от земята, натика я в устата на проповедника, завърза я с телта и се отдалечи. Докато вървеше, чуваше сподавени стонове и сумтене. Нечленоразделни проклятия и закани.

През остатъка от нощта вървя без отдих, за да увеличи разстоянието между себе си и безименното селище. Когато утрото най-после парна гърба му с лъчите на изгряващото слънце, бе навлязъл в хълмиста местност и се чувстваше изтощен до смърт. Нямаше представа къде се намира, нито пък знаеше, че през тази дълга нощ е изминал едва дванайсет мили, въпреки че му се струваха сто.

Спря, влезе в гората и си направи легло от клонки и шума. Облегна гръб на едно дърво и изяде къшея царевична питка и тлъстото свинско, което бе взел от къщичката. Почти до обед спа.

После се събуди и впери поглед в синьото небе през клоните на боровете. Извади пистолета си, избърса го с парцал, провери зарядите и го задържа в ръката си. Пистолетът бе „Лемат“. Моделът не бе някое от старите и долнокачествените белгийски оръжия, а с щампа „Бирмингам“ върху цевта. Бе го намерил на земята и пъхнал в колана си малко преди да го ранят край Питърсбърг. Бе успял да го съхрани в цялата бъркотия на лазарета и пътуването с влака на юг към столицата в товарния вагон, пълен с ранени като него. Бе чудато оръжие, някак прекалено голямо и с необикновени пропорции, но пък бе най-страховитият револвер, който съществуваше, барабанът му бе голям колкото юмрук и побираше девет патрона калибър 40. Но най-забележителната му черта, онова, което бележеше нова насока в оръжейния стил, бе следното: барабанът се въртеше около груба и дебела цев под основната. Предназначена за краен случай в отчаяна ситуация, тя изстрелваше един-единствен заряд — едра сачма или куршум. Въпреки размерите си, оръжието лежеше добре в ръката, солидно като слитък метал. Просто като го държиш и си мислиш на какво е способен, ставаш по-спокоен.