Инман избърса цевта и барабана, припомняйки си боя в града, пресичането на реката и проповедника; мислеше си за това, че при всеки отделен случай е могъл да постъпи и по друг начин. Искаше му се да не се бе забърквал в работата на други хора. Част от него искаше да се скрие в гората далеч от пътя. Да бъде като бухал, да се придвижва само нощем. Или като дух. Друга негова част копнееше да носи големия револвер на бедрото и открито да пътува през деня под черен флаг, вдъхващ респект у всеки, който го приеме, и да се бие с всеки, който си го търси, оставяйки се да бъде воден от яростта срещу всичко, противопоставило се на волята му.

Преди войната не обичаше сбиванията. Но след като постъпи в армията, това започна да му се струва лесно. Смяташе, че е като всички други неща — дарба. Като човек, който умее да дяла птици от дърво. Или като човек, който умее да свири на банджо. Или като дар-словото на проповедника. Тия неща не зависят от теб. По-скоро е въпрос на нерви, на бързина на ръката и хладен ум, за да не се уплашиш и объркаш в боя, а способността ти за вярна преценка да не се замъгли, защото краят може да бъде фатален. Плюс по-високия ръст, нещо твърде важно в близкия бой.

След пладне Инман напусна убежището си и отново се отправи на път. Но само след час установи, че краката му не го слушат, натежали от умора. Всяка крачка му струваше огромно усилие. Пред себе си забеляза двама души, спрели пред брод в реката, но тъй като дори от разстояние бе ясно, че са роби, той не си направи труда да се прикрие в гората. Единият се опитваше да накара розово прасе, което се валяше в калта, да нагази във водата. Другият носеше наръч колове. Свинарят безрезултатно ритна животното няколко пъти, после взе кол от другаря си и взе да го удря и мушка, докато накрая то неохотно се надигна и тръгна. Мъжете докоснаха шапките си за поздрав и рекоха: „Здрасти, войниче“.

Инман чувстваше такава слабост, че за миг му се прииска да е голямото розово прасе, което си лежи в калта и не става, докато някой не го цапардоса с кол. Но си наложи да изуе ботушите си и да прецапа през брода. На другия бряг изостави пътя и тръгна надолу край реката с намерението да намери скрито място, където да си сготви царевична каша. Но вятърът се обърна и донесе мириса на истинска храна откъм посоката, в която вървеше.

Той последва мириса на месо, душейки и примигвайки с извита глава като мечка. Скоро стигна до бивак на завоя на реката: фургон, няколко коня, островърхи палатки от сив брезент сред брезова горичка. Инман приклекна в храстите и се загледа в хората, които щъкаха из лагера. Бяха с всички възможни цветове на кожата. Инман предположи, че са бегълци като него. Сбирщина от артисти и ирландски цигани, търговци на коне. Спънатите из поляната коне пасяха високата трева под дърветата. Бяха най-различни — от прекрасни животни до полуживи от изтощение. Но осветени от следобедната светлина, на Инман всичките му изглеждаха красиви — грациозно извитите им шии, наведени към земята, крехките кости на пищялите, изпъкващи изпод тънката кожа над глезените. Инман предположи, че циганите са решили да ги крият тук. В сраженията бяха загинали толкова много коне, че вече трудно се намираха. Цената им се бе покачила неимоверно, но армията изпращаше хора да търсят коне, за които плащаше скъпернически. Част от Инман желаеше да има достатъчно пари, за да си купи някой едър дългокрак жребец. Да го възседне и препусне, и да сложи край на мъчителното ходене пеш. Но нямаше толкова пари, а и щеше да е трудно да остане незабелязан, ако е на кон. Да се криеш е неблагодарна работа. Той побърза да пропъди тази мечта от главата си.

Решил, че може би ще намери общ език с бегълците, той влезе в бивака с разперени встрани празни ръце. Циганите го приеха радушно, но той знаеше, че няма да се поколебаят да му смъкнат ботушите, ако им падне сгоден случай. Варяха някаква тъмна супа в желязно котле на малък огън — заек, катеричка, откраднато пиле, различни зеленчуци от чуждите градини, най-вече зеле. Парчета тиква цвъртяха върху въглените в полева армейска печка. Жена в шарена пола от разноцветни парчета, съшити заедно като юрган, му сипа храна в тенекиена чиния и се зае да пържи царевични питки в тиган с мазнина. Тестото пукаше като далечни оръдейни изстрели.

Инман се облегна на едно дърво и започна да яде, като се оглеждаше наоколо — вълничките около камъните в реката, листата на рано пожълтялата бреза, трепкащи в раздвижвания от лек ветрец въздух, лъчите светлина, пронизващи пушека от лагерните огньове. В плитката вода край брега играеха деца. Други се занимаваха с конете. Момче решеше стара кобила с царевичен кочан, който потапяше във ведро с поташ17 и сажди, за да скрие сивия й цвят. После взе пила и се зае със зъбите й. Кобилата се подмладяваше пред очите на Инман. Жена спъна едър червеникавокафяв кон до ствола на бреза, нахлузи му юзда, изля масло за лампи върху копитото и го запали, за да предотврати окуцяването на крака. Навсякъде из стадото имаше да се лекуват или прикриват всевъзможни заболявания като удебеляване на ставите, белодробен емфизем, паразити.

Инман си бе имал работа с цигани и преди и смяташе, че са откровени в грабителското си отношение към останалата част от човечеството, в неприкритото си вечно търсене на сгоден случай. Но тук, в това мирно кътче край реката, изглеждаха искрено благоразположени. Не ги беше грижа как ще завърши войната. Който и да я спечелеше, на хората щяха да им трябват коне. За тях войната не бе нещо повече от временна пречка за търговията.

Инман остана при тях до края на деня. Сипваше си супа от казана, когато огладнееше. Поспа, послуша цигуларя и погледа жената, която предсказваше бъдещето по разположението на листенцата в чаша чай, но отклони предложението й да му гледа, защото смяташе, че и без това вече е достатъчно обезкуражен.

По-късно следобед видя жена с тъмна коса да минава между конете и да слага юзда на сиво-кафява кобила. Беше млада и хубава като всяка млада жена. Носеше мъжки пуловер върху дълга черна пола. Нещо в косата, в движенията или в тънките й пръсти му напомни за Ейда. Тя хвана краищата на полата и фустата си, стисна ги със зъби и яхна кобилата. Белите й крака се оголиха до бедрата. Пое към реката и я прекоси. По средата конят изгуби дъното и преплува няколко метра. После с мъка се закатери по стръмния отсрещен бряг. От гърба и страните му се стичаше вода, а жената бе мокра до кръста. Тя се наведе напред, за да запази равновесие и почти опря лице в шията на кобилата. Косата й падна върху черната грива и се смеси с нея. Като стигнаха равното, смушка коня и той се понесе в галоп през рядката гора. Вълнуваща, прекрасна гледка, за която Инман бе благодарен.

По здрач няколко циганчета си издялаха копия от клоните на върбите край реката, отидоха до езерцето със застояла вода и наловиха цяла кошница жаби. Отрязаха краката им и ги нанизаха на пръчки, за да ги изпекат на огъня. Докато месото се печеше, при Инман дойде мъж с бутилка френско шампанско, която се кълнеше, че е придобил от честна търговия. Не беше съвсем сигурен какво съдържа бутилката, но бе готов да я продаде за един долар. Инман му даде парите и си осигури вечеря от жабешки бутчета и вино. Откри, че добре вървят едно с друго, но като се нахрани установи, че с подобна вечеря, гладен като него човек не може да се засити.

Докато обикаляше из бивака да търси още храна, се озова пред фургона на артистите. Откъм палатката им до Инман се приближи бял мъж и го попита какво иска. Беше слаб, висок и доста възрастен. Кожата под очите му беше бледа и подпухнала, а косата му — боядисана в черно. Изглежда бе шефът. Инман попита дали може да си купи нещо за ядене. Мъжът отговори, че може, но че ще вечерят по-късно, тъй като ще репетират, докато още е светло. Покани Инман да погледа, ако иска.

След минута тъмнокосата жена, която бе видял по-рано, излезе от палатката. Инман не можеше да откъсне очи от нея. Проследи внимателно разговора между нея и мъжа, опитвайки се да разбере какви са отношенията им. Отначало реши, че са женени, после отхвърли догадката си. Двамата изправиха нещо като табло. Жената застана пред него и мъжът започна да хвърля ножове, които се забиваха съвсем близо до нея, при което дъските потреперваха. На Инман това му се стори достатъчно, за да привлече цяла тълпа от зяпачи, но после се появи и етиопец със сива брада и царска осанка, облечен в лилава роба. Обявиха, че на младини е бил царят на Африка. Етиопецът засвири на подобен на банджо инструмент толкова добре, че и мъртвец би станал да танцува, макар да бе направен от кратуна и да имаше само една струна. Трупата включваше и менажерия индианци от различни племена: семинол от Флорида, крийк, чероки от Екота и жена от племето йемаси. Ролята им в представлението бе да разказват анекдоти, да бият барабани, да танцуват и пеят. Фургонът, в който пътуваха, бе препълнен с чудновати цветни шишенца с лекарства, всяко предназначено да лекува определена болест: рак, охтика, невралгия, малария, изтощение, удар, припадъци, апоплексия.

Като се мръкна, поканиха Инман да вечеря с тях. Седнаха на земята край огъня и се нахвърлиха върху огромните полусурови бифтеци и картофи, изпържени с бекон и диворастящи зеленчуци, полети с мазнината. Етиопецът и индианците се присъединиха към останалите като равни, въпреки цвета на кожата си. Разговаряха, без никой да иска и дава разрешение за взимане на думата.

Като се нахраниха, отидоха до реката, където всеки изтърка чинията си с пясък. После белият мъж хвърли щедър наръч дърва в огъня и пламъците му се извиха нависоко. Артистите започнаха да си подават бутилка и да разправят на Инман истории от безкрайните си пътувания. Пътят, казваха те, си е нещо отделно, самостоятелна държава, управлявана не от правителство, а от природните закони, в която най-важното е свободата. Разказите им бяха за разорения и неочаквани забогатявания, за игри на карти и търгове за коне, за това, че светът е пълен с луди, за неприятности със закона, за беди, от които са се отървавали като по чудо, за надхитрени в пазарлъците наивници, за срещи с мъдреци по пътя и техните често противоречащи си мъдрости. Градчета, пълни с глупци и поквара. Припомняха си един на друг предишни биваци и храната, която са яли в тях, като единодушно се съгласиха, че най-хубавото от всички места е било онова преди няколко години край широката река, изливаща се направо от основата на скала и че никога не са яли по-вкусно пържено пиле от сготвеното в подножието на тази скала.