Гостите им се нахвърлиха върху храната и известно време никой не продумваше. Като се нахраниха, от пилетата бяха останали само две крилца и една кълка; бяха се справили с повече от половинка масло и кана напитка от сорго. Една от жените каза:

— Беше вкусно. От две седмици ядем само сух царевичен хляб, без масло, без мазнина или меласа. Чак да ти приседне.

— Как стана така, че се решихте да тръгнете на път? — попита Ейда.

— Федералните ни нападнаха и обраха дори негрите — отговори жената. — Взеха ни всичката храна, с която мислехме да изкараме годината. Дори видях един от тях да тъпче свинска мас в джобовете си. Гребе с шепи и тъпче. После един от войниците — казаха, че е жена в униформа — ни накара да се съблечем до голо, за да ни обискира. Но не беше жена. Имаше адамова ябълка. Взе ни всичките бижута. След това подпалиха къщата ни под дъжда и си заминаха. Не след дълго остана да стърчи само комина над продъненото мазе, пълно с воняща черна вода. Нямахме нищо, но останахме известно време, защото сърце не ни даваше да се разделим с родния дом. На третия ден застанахме с най-малката ми дъщеря край онази дупка, погълнала всичко, което имахме. Тя взе парче от счупена чиния и каза: „Мамо, скоро май ще се наложи да пасем трева.“ Тогава разбрах, че часът за тръгване е ударил.

— Да, така постъпват с нас федералните — обади се друга жена. — Решили са да наказват жените и децата заради убитите им войници.

— В тези времена сърцата ни се превръщат в кървящи рани — каза третата. — Имате по-голям късмет, отколкото си мислите, скрити в тази долина.

Ейда и Руби придружиха пътниците до плевнята, а на сутринта изпържиха почти всички яйца, които имаха и омесиха още хляб. След закуска начертаха карта на пътищата до Уагън Роуд Гап и ги изпратиха към следващия етап от пътуването им.

Същия следобед Руби каза, че иска да нагледа ябълковата градина и Ейда предложила обядват там. Събраха остатъците от снощната вечеря, взеха малка купа картофена салата с майонеза, разбита от Руби, и салата от краставици с оцет. Занесоха храната до градината в дървено ведро и се нахраниха под дърветата, седнали на постелка върху тревата.

Небето бе покрито с пелена от леки облаци и слънчевата светлина падаше като че отвсякъде, равномерна и приглушена. Руби прегледа дърветата и заключи, че ще дадат добра реколта. После най-неочаквано погледна Ейда и каза:

— Посочи ми север.

Ейда дълго се мъчи да си припомни основните посоки на света и се забави, което предизвика насмешливата усмивка на Руби. Да задава подобни въпроси й бе станало навик в последно време. Забавляваше се да показва на Ейда колко е неориентирана в живота. Един ден, докато вървяха край потока, тя я попита:

— Накъде тече тази река? Откъде идва и къде се влива?

Друг път каза:

— Посочи ми четири растения на този хълм, които стават за ядене. Колко дни остават до следващото пълнолуние? Назови ми две растения, които цъфтят сега, и две, които са вързали плод.

Ейда все още не знаеше отговорите, но искаше да ги научи. Руби бе нейният учебник. Докато работеха денем, Ейда забелязваше, че познанията на Руби включват и множество неща, привидно нямащи връзка с отглеждането на растения. Дори безполезните за човека неща — животни и растения — и начинът им на живот очевидно не оставаха извън обсега на интереса й, тъй като тя непрекъснато говореше за създанията, населяващи света. В ума й се запечатваше всяка богомолка из тревата, червейчетата по царевицата в малките палатки, които си правеха от млади листа, ивичестите и петнисти саламандри, дружелюбно усмихнатите под камъните в потока. Руби забелязваше дребните, покрити с власинки, изглеждащи отровни, растения и гъби по влажните гниещи дървета, всички ларви, насекоми и червеи, които живеят сами в колибки от клечки, пясък или листа. Всеки живот си имаше своята история. И най-малкият признак на живот привличаше вниманието на Руби.

Когато се отпуснаха на одеялото, сити и сънливи, Ейда каза на Руби, че й завижда за познанията за света. Фермерство, готвене, дивата природа…

— Откъде си научила всичко това?

Руби отговори, че е научила каквото знае от възрастните жени от селището, на които е задавала разни въпроси, докато ги е наблюдавала как работят. Научила доста и от Сали Суангър, която според Руби знае много, като например имената на всички растения до най-невзрачната тревичка. Каза, че също така и сама доста си е блъскала главата, за да открие логиката на живота. Било просто въпрос на наблюдателност.

— Отначало се опитваш да разбереш кое какво харесва — каза Руби, а Ейда го разтълкува за себе си като: „Наблюдавай и откривай механизмите на привличането в природата“.

Руби посочи червените петна по зеления хълм.

— Смрадликата и кучешкият дрян вече си сменят цвета, преди останалите дървета. Защо го правят почти цял месец предварително?

— Случайност? — предположи Ейда.

Руби издаде тих звук, сякаш изплюваше камъче или буболечка от устата си. Според нея хората отдават на случайността всичко онова, което не разбират. Тя обаче бе на друго мнение. По това време на годината и смрадликата, и кучешкият дрян са отрупани със зрели плодчета. По-правилно било да се запитаме: „Какво друго, имащо връзка с въпроса, се случва?“ Да вземем птиците. Те летят по цял ден и по цяла нощ. Достатъчно е да вдигнеш очи, за да се увериш. Ще ти се завие свят, като видиш колко са много. После си представи, че стоиш на високо място и под себе си виждаш гората, така, както я виждат птиците. Ще забележиш колко зелени и еднакви изглеждат дърветата, независимо дали предлагат храна или не. Същото виждат и птиците. Те не познават гората. Не знаят къде точно расте дървото, чиито плодове стават за ядене. Та, според Руби, кучешкият дрян и смрадликата почервеняват, за да кажат „изяж ме“ на гладните птици.

— Значи кучешкият дрян го прави умишлено? — каза Ейда.

— Може и така да е, кой знае — отвърна Руби.

Попита Ейда дали някога се е вглеждала отблизо в изпражненията на различните птици.

— Не бих казала — отвърна Ейда.

— Много си вириш носа, затова.

Според Руби точно там се крие отговорът на въпроса. Не всяко семенце на кучешкия дрян покълва там, където е паднало — под старото дърво. Кучешкият дрян използва птиците, за да разнасят семената му на по-подходящи места. Птиците ядат плодовете му, после изхвърлят семената му цели и неповредени, готови да покълнат, където паднат, и то вече снабдени с тор. Според Руби, ако човек поразсъждава върху тия неща достатъчно дълго, ще намери в тях и важна поука, защото почти всичко живо се множи по подобен начин и с подобна цел.

След това млъкнаха. Руби легна и задряма върху одеялото в тихия топъл следобед. Ейда също бе уморена, но се пребори със съня като дете, чийто час за лягане е дошъл, но около него се случват интересни неща, които не може да пропусне. Тя стана и тръгна през градината към края на гората, където горските есенни цветя започваха да цъфтят в жълто, лилаво и металносиво. Край цветовете кръжаха разноцветни пеперуди. Три сипки кацнаха на къпинов храст с вече почервенели листа, после литнаха близо до земята с проблясващи между черните криле жълти гърбове и изчезнаха сред шубраците, където свършваше полето и започваше гората.

Ейда застана неподвижно, притвори очи и се заслуша в звуците от безброя мънички същества, долитащ откъм цветята. Насекоми, които летяха, пълзяха, катереха се, ядяха. Вечното натрупване на енергия в тях бе като проблясваща пулсация на самия живот, която я изпълни докрай.

Част от нея изпадна в летаргична омая, друга част продължаваше да наблюдава. Припомни си думите на жената за големия й късмет. В ден като този, въпреки надвисналата война и труда, който знаеше, че трябва да полага, тя не виждаше какво още може да иска от живота. Изглеждаше й съвършен.

След вечеря Руби и Ейда седнаха на верандата. Ейда зачете на глас. Почти бяха свършили с Омир. Вечното очакване на Пенелопа бе поомръзнало на Руби, но нямаше нищо против Ейда да й почете, защото патилата на Одисей и изпитанията, на които го подлагаха боговете, я разсмиваха от сърце. Тя обаче подозираше, че в този Одисей има повече от нрава на Стоброд, отколкото Омир би искал, и според нея на оправданията му за безкрайното удължаване на пътешествието не можеше много-много да се вярва — мнение, потвърдено от откъса, който четяха в момента, за това как спътниците му си седят в колибата на свинаря, пият и си разправят разни истории. Тя заключи, че общо взето нещата не са се променили кой знае колко, въпреки изтеклото оттогава досега безкрайно дълго време.

Когато взе да се стъмва, Ейда остави книгата и се загледа в небето. Нещо в цветовете или уханията на нощта й напомни за празненството, на което бе присъствала по време на последното си пътуване до Чарлстън и тя разказа на Руби за него.



Празненството бе устроено в дома на братовчедка й — внушителна къща край широкия завой на река Уондо. Продължи цели три дни. Спяха от зори до обед и ядяха само стриди, шампанско и сладкиши. Всяка вечер имаше музика и танци, а късно нощем излизаха да гребат по бавните води на реката под изпълващата се луна. Бяха особени дни на предвоенна треска и дори младите мъже, които дотогава бяха считани за скучни и лишени от чар, внезапно придобиха бляскав героически ореол, защото всички си мислеха, че не след дълго много от тях ще загинат. През тези кратки дни и нощи всеки мъж можеше да си намери обожателка, стига да пожелаеше.

В последната нощ на празненството Ейда облече рокля от бледолилава коприна, украсена с дантела в подходящ цвят. Беше скроена с тясна талия, за да подчертава стройната й фигура. Монро бе купил целия топ плат, от който бе ушита роклята, за да не може никой друг да има същата. Според него тя чудесно подчертавала тъмната й коса и й придавала лека загадъчност на фона на обичайните розови, светлосини и жълти тоалети. Вечерта един джентълмен от Савана — ослепително изглеждащият, но празноглав втори син на богат търговец на индиго — толкова настойчиво ухажва Ейда, че накрая тя се съгласи да излязат заедно в реката, макар малкото, което знаеше за него да я караше да го смята просто за суетен глупак.