Скучните дни се сливаха един с друг, макар че той се опитваше да запомни всеки от тях с по някое събитие. Един от тях премина в лутане из плетеница от разклонения без указателни табели и знаци, тъй че му се наложи многократно да разпитва. Първия път се отби в къща, построена в ъгълчето между два пътя, толкова близо до тях, че верандата й почти ги препречваше. Жена с изтощен вид си почиваше с широко разтворени крака на стол с права облегалка. Бе прехапала долната си устна с поглед, отправен към някакво важно събитие, произтичащо на хоризонта. В скута й, където полата се бе надиплила, падаше сянка.

— Това ли е пътят за Сейлсбъри? — попита Инман.

Жената седеше със свити в юмрук възлести ръце върху коленете. Очевидно решила да се поупражни в изкуството на пестеливия жест, в отговор тя само повдигна палеца на дясната си ръка. Можеше и просто да е нервен тик. Нито един друг мускул на тялото й не трепна, но Инман хвана указаната посока.

По-късно срещна мъж с прошарена коса, седнал в сянката на евкалипт. Беше облечен с хубава жилетка от жълта коприна без риза отдолу. Жилетката бе разкопчана и откриваше съсухрените му гърди, увиснали като бозките на кърмеща свиня. Краката му стърчаха напред и той пошляпваше бедрото си с длан като любимо, но провинило се куче. Когато заговори, се оказа, че речта му съдържа почти само гласни.

— Това ли е разклонът за Сейлсбъри? — попита Инман.

— Е-е-е?

— Сейлсбъри. Това ли е пътят?

— А-а… — беше окончателният отговор.

Инман продължи нататък. След известно време видя мъж, който вадеше лук.

— Сейлсбъри?

Мъжът не промълви и дума. Само протегна ръка, в която държеше глава лук, и посочи пътя.

Всичко, което си спомняше от един друг ден, бе бялото небе и смъртта на един гарван в полет, който тупна глухо в праха пред него с отворен черен клюн и изплезен език, като да вкуси праха; по-късно същия ден срещна три девойки в светли памучни рокли, които танцуваха боси на пътя. Като го видяха, спряха, покатериха се на оградата и седнаха на най-горната пречка, опрели пети на средната и с прибрани до брадичката колене. Той мина край тях, махна с ръка и извика „Здрасти“, но те не отговориха на поздрава му.

Една сутрин Инман вървеше през гора от млади тополи с пожълтяващи листа, макар есента още да не бе настъпила. Единствената му мисъл бе какво ще яде. Движеше се добре, но се бе изморил да се крие, гладува и се храни само с царевична каша, ябълки, сливи и откраднати пъпеши. Мислеше си колко добре биха му дошли малко месо и хляб. Тъкмо преценяваше дали това му желание си струва риска, който щеше да се наложи да поеме, за да си ги осигури, когато се натъкна на група жени, които перяха на реката. Прикри се в края на гората и ги загледа.

Жените, нагазили във водата до колене, удряха дрехите върху гладките речни камъни, плакнеха ги и ги изстискваха, после ги простираха да съхнат по близките храсти. Някои разговаряха и се смееха, други тихичко си припяваха. Бяха мушнали полите си между краката и в коланите на кръста, за да не се мокрят. Сякаш бяха обути в ориенталските шалвари на зуавските полкове, чиито войници изглеждаха странно живописни и празнични, разпръснати мъртви по бойното поле. Жените, неподозиращи, че ги наблюдават, бяха запретнали полите си високо, а водата, изтичаща от дрехите, се плискаше по бледата им кожа и блестеше на слънцето като масло.

В друго време гледката би била съблазнителна, но вниманието на Инман бе съсредоточено върху кошниците и кърпите с храна, които жените си бяха донесли. Бяха ги оставили на брега. Отначало си помисли да се покаже и помоли да си купи нещо за ядене от тях, но бе сигурен, че жените ще се съберат на едно място, ще вземат камъни от дъното на реката и ще го прогонят. Затова реши да остане скрит.

Промъкна се между дърветата и камъните до брега. Протегна ръка иззад ствола на дебела бреза и взе най-тежкия вързоп с храна, оставяйки на мястото му повече от достатъчно пари, защото сметна, че в момента е особено важно да бъде щедър.

После продължи пътя си, хванал кърпата за един от свободните краища, и като се поотдалечи от реката, я развърза и намери три големи парчета варена риба, три сварени картофа и две парчета сладкиш.

Сладкиш и риба? Какво неподходящо съчетание! И колко оскъден обед, особено в сравнение с пира, който си бе представял.

Но така или иначе започна да яде, както си върви. Малко по-късно — докато крачеше по някакъв изоставен път, когато от последния картоф оставаха само две хапки — Инман почувства нещо като сърбеж по тила. Спря се и се огледа. Далеч зад него вървеше мъж, който приближаваше бързо. Инман изгълта картофа и почти тичешком се устреми към завоя. Като го отмина, навлезе в гората и зае добра позиция за наблюдение зад едно паднало дърво.

Не след дълго човекът излезе от завоя. Беше гологлав, облечен в дълго сиво палто с развяващи се поли. Носеше издута кожена раница и тояга, равна по дължина на ръста му. Вървеше с наведена глава, отмервайки крачките си с тоягата като просещ монах от едно време. Като се приближи, Инман забеляза, че лицето му е цялото в белези и подутини с жълтеникав и зелен цвят. Сцепената му устна, макар и почти заздравяла и хванала тъмна коричка, приличаше на заешка. Кичури руса коса стърчаха от бялото му теме, нашарено тук-там от дълги струпеи. Беше толкова слаб в корема, че горните части на панталона му, пристегнати с въже, се застъпваха като широки плисета. Когато пътникът вдигна сините си очи от земята, Инман разпозна проповедника, въпреки злощастните промени във вида му.

Той се надигна иззад ствола и извика:

— Ей, ти там!

Проповедникът се спря и се огледа.

— Мили боже! — възкликна той. — Точно теб търсех!

Инман извади ножа си и го задържа с острието надолу в отпуснатата си ръка.

— Ако си дошъл, за да ми отмъщаваш, дори няма да си хабя патроните. Ще те изкормя като агне.

— О, не, не! Исках да ти благодаря. Ти ме отърва от смъртен грях.

— Изминал си целия този път с надеждата да ми го кажеш?!

— Не, аз странствам. Поклонник като теб. Макар че може би не се изразих точно — не всички скитници са поклонници. Както и да е, накъде отиваш?

Инман огледа проповедника от глава до пети.

— Какво е станало с лицето ти? — попита той.

— Когато ме намериха там, където ме остави, и когато прочетоха бележката, мъжете от паството, начело с дякон Джонстън, ме съблякоха и биха. Хвърлиха дрехите ми в реката и ми отрязаха косата с ножовете си, предполагам, смесвайки случилото се с историята за Самсон и Далила. Дори не ми разрешиха да си събера нещата. Хванаха ръцете ми отзад, и жената, за която щях да се женя, се приближи, изплю се в лицето ми и благодари на Всемогъщия, че няма да стане госпожа Вийзи. Нямаше с какво да покрия срама си, освен с двете си ръце. Наредиха ми да се махам от града, иначе ще ме обесят гол на църковната камбанария. И по-добре. Тъй или иначе, не бих могъл да живея повече там.

— Да, така си е — съгласи се Инман. — А какво стана с другата жена?

— О, Лора Фостър ли? — отвърна Вийзи. — Изправиха я пред съдията, за да разкаже каквото знае, но тя не бе в състояние да говори. Като се разбере, че е бременна, ще я приютят в църквата за известно време, може би година. След това няма да излезе от устата на клюкарките. След две-три години ще се омъжи за някой стар ерген, съгласен да отгледа копелето, само защото в сделката влиза и една добре изглеждаща жена. Ето така ще свърши тя заради връзката ни и заради лекомисленото ми решение да съсипя и нея, и годеницата си.

— Още се чудя се дали постъпих правилно, като те оставих жив — каза Инман.

Без да каже нищо повече той прибра ножа в калъфа, излезе на пътя и понечи да продължи. Но проповедникът тръгна заедно с него.

— Тъй като очевидно си се отправил на запад, бих повървял с теб, ако нямаш нищо против.

— Работата е там, че имам — отговори Инман, мислейки си, че ще е по-добре да върви сам, отколкото в компанията на такъв глупак.

Инман замахна, като че се канеше да удари проповедника, но онзи нито се отдръпна, нито понечи да се защити, дори не вдигна тоягата си, за да се брани. Вместо това се прегърби, за да поеме удара като наплашено куче. Инман спря ръката си. Реши, че като не му стига воля да пропъди натрапника, просто ще си продължи пътя и ще гледа какво ще стане.

Вийзи закрачи до Инман, без да млъква нито за миг. Радваше се, че си е намерил другар. Желаеше да се отърси от бремето на предишния си живот, като го прехвърли на Инман. Искаше да сподели с него всяка грешка, която бе допуснал — а очевидно те бяха много. Бе достоен за съжаление — това бе ясно и на самия него.

— Представях се зле във всяка част от работата си, с изключение на проповедите — призна той. — Виж, там бях добър. Спасил съм повече души, отколкото пръстите на ръцете и краката ти заедно. Но зарязах това и сега отивам в Тексас, за да започна наново.

— Не си само ти.

— На едно място в „Съдии“20 се говори за времената, когато в Израел нямало закон и всеки действал според собствената си справедливост. Чувал съм същото и за Тексас. Земя на свободата.

— Да, така се говори. И какво смяташ да правиш там, да ставаш фермер ли?

— О, едва ли. От мен земеделец не става. Колкото до подходяща кариера, не съм решил още. Липсва ми ясно призвание. Мога просто да си оградя парче земя, колкото цял окръг и да отглеждам добитък, докато стадото стане толкова голямо, че да можеш цял ден да ходиш по гърбовете на животните, без да стъпваш на земята.