Ядоха до насита, докато пържените парчета свършиха. Тогава взеха да режат късове от останалата риба, да ги набучват на пръчки и да ги пекат на жарта. Вийзи не млъкваше и като му омръзна да разправя патилата си, се опита да накара Инман да разкаже за себе си. Откъде е. Къде отива. Къде е бил. Инман му отговаряше с по една дума, седнал с кръстосани крака и забил поглед в огъня.

— И ти си като онзи Легион — въздъхна накрая Вийзи и разказа историята на човека, чийто наранен дух Исус утешил. Как го намерил гол, скрит от хората в дивата гора, където хапел скалите със зъби и си нанасял рани по тялото с остри камъни. Подивял от мъка. Озлобен. — И ден и нощ бродел из планината и пещерите, викал и скимтял като куче. Исус отишъл при него и го излекувал по-бързо, отколкото очистителното минава през червата ти. Легион се прибрал у дома като нов човек.21

Инман не каза нищо и Вийзи продължи:

— Знам, че си избягал от армията. Това ни прави и двамата бегълци.

— Не ни прави никакви.

— Бях негоден за служба — продължи Вийзи.

— И последният глупак би го забелязал.

— Така каза докторът. Чудя се дали съм пропуснал много.

— О, да, страшно много.

— Знаех си.

— Нека ти кажа какво си пропуснал. За да разбереш, колко полезен би бил там един жалък проповедник като теб.

Разказа на Вийзи за експлозията при Питърсбърг. Полкът му бе разположен в непосредствена близост до момчетата от Южна Каролина, които бяха взривени от вражеските сапьори. Инман беше в укрепения с плет окоп, където печеше ръж, за да свари онова, което наричаха кафе, когато земята край позицията вдясно от него се надигна. Стълб от пръст и хора се извиси във въздуха, после всичко се разлетя наоколо. Върху Инман се изсипа дъжд от пръст и камъни. Откъснат от коляното крак, заедно с ботуша, падна до него. Някой тичаше по окопа и крещеше: „Адът се взриви!“

Войниците вдясно и вляво от зейналата яма се приготвиха да посрещнат очакваната атака, но след малко видяха, че федералните са влезли в кратера и удивени от стореното, се щурат вътре, смутени от промяната в пейзажа.

Хаскел незабавно докара минохвъргачките си, нареди ги по ръба на кратера и ги зареди с минимално количество барут, тъй като трябваше просто да изстрелят мините на петнайсет метра, където федералните се бутаха като прасета в кочина, очакващи удара на чука между очите. Мините разкъсаха мнозина от тях на парчета, после прекратиха огъня и полкът на Инман атакува кратера. Боят там бе по-различен от всички сражения досега. Война в най-древната й форма, сякаш стотици мъже бяха затворени в пещера, рамо до рамо и им бе заповядано да се избиват един друг. Нямаше достатъчно свободно пространство за зареждане на мускетите и за стрелба, така че ги използваха повече като тояги. Инман видя как барабанчикът удря главата на вражески войник с кутия за амуниции. Федералните почти не оказваха съпротива. Дъното се покри с трупове и парчета от тела. Толкова много хора бяха разкъсани от взрива и от мините, че земята бе станала плъзгава и изпускаше ужасна воня от влажните им вътрешности. Над кратера се виждаше къс небе, като че това тук долу бе единственият съществуващ свят, а клането — всичко, което произтича в него. Избиха всички, които не успяха да избягат.

— Ето какво си пропуснал. Съжаляваш ли?

Инман си постла и заспа, а на сутринта отново закусиха с рибата. Изпекоха парчета и за из път, но въпреки това от сома остана повече, отколкото бяха изяли. Три гарвана търпеливо чакаха на върха на близкото дърво.



Късно следобед на другия ден се събраха облаци, излезе вятър и заваля силен и упорит дъжд. Потърсиха убежище. Вийзи през цялото време потриваше тила си и се оплакваше от главоболие, тъй като по-рано през деня Инман го бе цапардосал с главина от колело на каруца.

Бяха влезли в някакъв на вид безлюден селски магазин да си купят храна, и още щом прекрачиха вътре, Вийзи извади колта си и заповяда на продавача да изпразни касата. Инман грабна първия тежък предмет, който му попадна под ръка — главината от рафта до вратата — и удари с нея Вийзи по главата. Той се свлече на колене, а колтът издрънча на дървения под, търкулна се и спря до чувал с брашно. Вийзи едва не изгуби съзнание, но получи пристъп на кашлица, който му попречи да припадне. Продавачът погледна Вийзи, после Инман, изви вежди и каза:

— Какво, по дяволите, търсите тук?

Инман се извини, взе пистолета, сграбчи Вийзи за яката и го вдигна като за дръжка. Издърпа го на верандата, сложи го да седне на стъпалата и се върна вътре, за да купи нещата. Междувременно продавачът бе извадил пушка и бе приклекнал зад тезгяха, взел на мушка вратата.

— Изчезвай — каза той. — Имам само трийсет сребърни цента, но ще убия всеки, който е дошъл да ми ги вземе.

Инман вдигна ръце с дланите нагоре.

— Онзи там е просто един глупак — каза той, отстъпвайки.

Сега, докато вървяха под дъжда, Вийзи изхленчи, че иска да седне под някое дърво. Но Инман, загърнал се в брезента, не му обръщаше внимание и вървеше напред, оглеждайки се за изоставен плевник. Не откриха такъв. По-късно срещнаха възрастна негърка робиня. Беше си направила огромна шапка от сложно сплетени големи листа от каталпа22. Вървеше суха като под чадър. Още щом ги видя — двама окаяни скитници — им каза, че някакъв човек наблизо, който хич не го е грижа за войната и не задава излишни въпроси, дава стаи под наем.

След около миля намериха мястото — неугледен крайпътен хан с конюшня. Дилижансите сменяха конете тук, а пътниците намираха подслон. Главната сграда представляваше неприветлива кръчма с долепена отзад ниска пристройка с дървен покрив. Боядисана в ръждив цвят, сгушена под два огромни дъба. Преди войната, когато шосетата до пазарите край строящите се железопътни линии гъмжали от стада, тук отсядали свинари, говедари и гъсари заедно с добитъка си. Но тези райски времена бяха отминали и сега, пръснатите наоколо кошари бяха почти празни и обрастваха в бурени.

Инман и Вийзи се приближиха до вратата и опитаха да я отворят, но тя бе залостена, макар че отвътре се чуваха гласове. Почукаха и в цепнатината между дъските се показа едно око. Резето се вдигна, те влязоха и се озоваха в усойна дупка без прозорци, изпълнена с остър мирис на мокри дрехи и нечиста коса и осветена единствено от огъня в огнището. Очите им не бяха привикнали с тъмното, но проповедникът пристъпи напред, ухилен като че навлизаше в позната територия и очакваше да срещне приятели. След няколко крачки се спъна във възрастен човек, седнал на ниско столче, и го катурна на пода. Човекът изруга и откъм тъмните фигури край масите се разнесе съчувствено мърморене. Инман сграбчи Вийзи за рамото и го тикна зад себе си. Изправи съборения стол и помогна на стареца да стане.

Намериха си места и когато зрението им се проясни, забелязаха, че пожар е прогорил отвори в покрива в единия край на помещението. Дупките си стояха неизкърпени и дъждът падаше около огнището почти както и вън, така че посетителите едва ли щяха да се изсушат скоро. Огнището беше огромно, простиращо се напреко в единия ъгъл и при вида му човек започваше да си представя ярки празнични пламъци. Но огънят, който в момента гореше в него, спокойно можеше да се покрие целия с конско седло.

След минута от стаята отзад излезе чернокожа проститутка, едра колкото здрав мъж. В едната си ръка държеше бутилка. В другата — пет чашки, пъхнала дебелите си пръсти в тях. Инман забеляза червената дръжка на бръснач, тикнат в косата над дясното ухо. Около кръста носеше кожена престилка, а роклята й бе с ниско деколте, откриващо огромния й бюст. Като мина край огъня, всички мъже се извърнаха, за да видят очертанията на разкошните й бедра през тънката рокля. Роклята беше къса и мускулестите й прасци бяха изцяло непокрити. Беше боса, с кални ходила. Кожата й беше черна като капак на печка. Жената изглеждаше добре, поне за мъжете, които си падаха по пищни красавици. Мина през помещението, наля питиета и след това дойде на масата на Инман. Сложи две чаши и ги напълни, после си дръпна стол и седна с разтворени крака, при което роклята й се вдигна нагоре. От вътрешната страна на бедрата Инман различи белег от нож, започващ от коляното и губещ се в сянката под надиплените й поли.

— Господа — каза тя, премервайки ги с поглед, за да прецени какво може да измъкне от тях.

После се засмя. Прави бели зъби, синкави венци. Проповедникът изпразни чашата си, бутна я към нея и спря поглед върху вдлъбнатината между гърдите й. Тя я напълни и каза:

— Как ти е името, миличък?

— Вийзи. Соломон Вийзи.

Гаврътна и втората чашка, без да откъсва очи от могъщата й гръд. Обзе го такава похот, че чак затрепери.

— Е, Соломон Вийзи, какво имаш да ми кажеш за себе си?

— Не много.

— Ами да. Като те гледам, не си кой знае какво. Но това няма значение. Колко ще платиш, за да отидеш отзад с Голямата Тилди?

— Много — най-искрено отговори Вийзи.

— Въпросът е дали имаш толкова.

— О, бъди спокойна.

Тилди погледна към Инман.

— Ти ще дойдеш ли с нас? — попита тя.

— Вие вървете напред.

Преди да тръгнат, един мъж в мръсно кожено сако и дрънчащи шпори се приближи откъм другия край на помещението и сложи ръка на рамото на Тилди. Имаше червена пъпка на слепоочието и изглеждаше пийнал. Първата работа на Инман бе да огледа въоръжението му. Пистолет на едното бедро, нож на другото, ръчно измайсторена палка, окачена на халка на колана му. Мъжът се наведе над Тилди и каза: