— Ела при нас, како. Искаме да си поговорим.

— Имам си работа тук — отговори тя.

Мъжът погледна Вийзи и се ухили.

— Този дребосък няма думата.

Вийзи скочи, измъкна колта и понечи да го опре в корема на натрапника. Но движенията му бяха толкова бавни и предвидими, че докато се прицели, онзи успя да извади своя пистолет. Ръката му бе изпъната докрай и дулото бе на един пръст от носа на Вийзи.

Ръката на Вийзи затрепери и цевта на колта клюмна надолу, така че ако беше стрелял, щеше да улучи крака му.

— Прибери го — каза Инман.

Двамата насочиха очи към него и в това време Тилди се пресегна и взе пистолета на Вийзи.

Мъжът погледна Вийзи и сви устни.

— Мръсна кучка — каза той на Тилди, после се обърна и изсъска на Вийзи: — Тя току-що ти спаси жалкия животец, щото ако те гръмна невъоръжен, ще наруша закона.

— Искам си пистолета — каза Вийзи.

— Млъквай — обади се Инман, без да отмества поглед от пъпчивия.

— Няма да го дам — отвърна оня.

Инман не каза нищо.

Мъжът продължаваше да държи пистолета, насочен в главата на Вийзи и изглежда нямаше намерение да слага край на спречкването.

— Май ще те цапардосам с него, вместо да ти го връщам — каза той и раздруса оръжието в лицето на Вийзи.

— Ей! — извика Инман.

Онзи се обърна и видя „Лемат“-а на масата. Ръката на Инман лежеше върху него.

С показалеца на свободната си ръка Инман му даде знак да се отдръпне.

Мъжът не се помръдваше, вперил поглед в револвера, и колкото по-дълго гледаше, толкова по-спокоен ставаше Инман. Накрая онзи прибра пистолета си и се отдалечи, като сърдито си мърмореше под носа. Събра компанията си и всички излязоха навън.

— Дай ми го — обърна се Инман към Тилди. Тя му подаде пистолета на Вийзи и Инман го затъкна в колана си.

— Заради теб щяха да ни застрелят и двамата — каза му Инман.

— Едва ли. Бяхме двама срещу един.

— Не, не бяхме. Не разчитай на мен да те отървавам.

— Е, ти току-що го направи.

— Все едно, не разчитай на мен. Следващия път и пръста си няма да мръдна.

Вийзи се ухили и каза:

— Предполагам.

После двамата с Тилди станаха и тръгнаха през помещението. Вийзи сложи ръка на безформената й талия. Инман дръпна стола си до стената, за да не го изненадат в гръб. Вдигна празната си чаша към мъжа в престилка, който изглежда бе барманът.

— Голямо огнище — каза Инман, когато човекът дойде с бутилката.

— През лятото го варосваме и слагаме вътре легла. Най-прохладното място, на което някога си спал.

— Да — отвърна Инман.

— Ще обядваш ли?

— Да. От няколко дни ям каквото намеря из гората.

— Ще стане след около два часа — каза мъжът.

До края на деня в кръчмата се отбиха още няколко посетители. Двама възрастни мъже на път за пазара в близкото градче, където щяха да продадат товар земеделски продукти. Белокос търговец с количка, пълна с тенджери, макари с разноцветни ленти, тенекиени канчета, малки шишенца от кафяво стъкло с лауданум и различни спиртни настойки от билки. Още няколко скитника. Всички се събраха на приказка и на чашка на дълга маса. Говореха за отминалите дни с дълбока носталгия. Единият каза:

— Сума ти добитък съм прекарвал оттук.

Друг разправи за стадото гъски и патици, с които веднъж минал по тия места. На всеки няколко дни трябвало да потапят краката на птиците в горещ катран и после в пясък, за да не им се изтърка плавателната ципа. Всеки имаше какво да разкаже.

Инман остана сам през целия следобед на масата си в сухия край на помещението, отпивайки кафявата течност, която би трябвало да е бърбън, но на която освен алкохола й липсваха останалите качества на това питие. Гледаше раздразнено към безполезния огън отсреща. Другите току го стрелкаха с очи с известно безпокойство. Лицата им бяха като огледала, в които Инман виждаше себе си, както несъмнено го виждаха и те — човек, който ще те гръмне за едното нищо.

Инман бе платил пет долара за нощувката в плевника и още пет за вечерята, която представляваше не повече от половин купа с тъмно задушено заешко и пилешко с парче царевичен хляб. Колкото и обезценени да бяха парите, това си беше скъпо.

След вечеря, в последния здрач, той застана под навеса над вратата на конюшнята на гърба на хана. Облегна се на парапета и се загледа в тежките капки дъжд, които падаха в калния двор и по пътя. Излезе студен северен вятър. На гредите бяха окачени два фенера. Светлината им изгледаше размита от дъжда и не вършеше почти никаква работа, освен да се отразява от локвите и да подчертава тъмните сенки на фона на по-добре осветените отделни детайли от предметите. Дъждът барабанеше по покрива на навеса и Инман се сети за думите на Лонгстрийт при Фредериксбърг: федералните падат с постоянството на дъждовни капки от стрехата на къща. Инман си каза: нищо подобно, изобщо не беше така.

Гредите бяха стари, с изпъкнали жилки, и на пипане бяха като прах, дори във влажния въздух. Два мокри коня стояха с наведени глави под дъжда в ограждението оттатък пътя. Други, извадили по-голям късмет, стояха вътре в конюшнята, но това бяха коне, дето ти се озъбват само ако ги доближиш, и Инман видя как една кафеникава кобила отхапа парче плът с големината на кестен от рамото на един от тръгналите на пазар мъже, който минаваше оттам, за да стигне до стаята си.

След като постоя, загледан в притъмняващия пейзаж, Инман реши да си легне, за да може да стане рано и продължи пътя си. Като се качи по стълбата на плевника, видя, че съквартирантът му вече е там. Беше белокосият търговец. Другите си бяха платили за легло. Беше пренесъл горе шишенцата и кутиите от количката си. Инман стовари багажа си на куп под корниза. Излегна се в куп сено в края на кръга жълта светлина от газената лампа, която търговецът бе взел от хана и окачил на дълъг пирон, забит в една от гредите на покрива.

Инман наблюдаваше как мъжът събува обущата и чорапите си, седнал под трепкащата светлина. По петите и пръстите на краката му бяха излезли кървави мехури. От кожена чанта извади ланцет. Стоманата на острия инструмент проблясна в светлината на фенера като матово злато. Търговецът разряза мехурите и остави розовата течност да изтече, като ги притискаше с пръсти. После обу ботушите си и каза:

— Така.

Избърса пръстите си в панталона, изправи се и внимателно закуцука напред-назад из плевника.

— Така — повтори той.

— Май си се пребил от вървене също като мен — каза Инман.

— Има нещо такова.

Мъжът извади часовник от джоба на палтото си и го погледна. Чукна го с кокалчето на пръста и го доближи до ухото си.

— Мислех, че е по-късно. А е едва шест.

После свали лампата от пирона, сложи я на пода и легна в сеното при Инман. Известно време мълчаха. Дъждът шибаше покрива над главите им и им напомняше колко хубави неща са здравият покрив и сухото сено. Жълтият кръг светлина придаваше уют на просторния плевник. Пространството извън него тънеше в мрак, сякаш светлината чертаеше стените на стая около тях. Чуваха пръхтенето и шаването на конете долу. Сънливото мърморене на хора.

Търговецът отново затършува из сандъка си и извади голямо калаено шише. Измъкна тапата му и отпи продължително. После го подаде на Инман.

— Фабрично уиски от Тенеси — каза той.

Инман отпи. Хареса му упойващата смесица от вкус на пушек, кожа и други неща.

Дъждът навън се усили, излезе бурен вятър, който засвири из пролуките между дъските по покрива. Гредите заскърцаха. Лампата трепна и се залюля. Цяла нощ вилня буря. Излегнали се в сеното, те пиха сред гръмотевиците и светкавиците, разказвайки си истории за изгнаничество и нерадостно скиталчество.

Инман научи, че името на търговеца е Одъл, а под светлината на фенера откри, че далеч не е стар, въпреки бялата като гъша перушина коса. В най-лошия случай бе с няколко години по-напред във времето от Инман.

— Животът ми не е лесен. Никак даже — каза Одъл. — И не мисли, че винаги съм бил такъв, какъвто съм сега. Родих се богат. Наследник съм на плантация от памук и индиго в Южна Джорджия. Цяло състояние. Всеки момент, може би, защото баща ми е вече стар. Може и вече да е пукнал, старият негодник. Всичко можеше да е мое. Земя, толкова обширна, че не си струва да се измерва в акри. Простира се на десет мили в едната посока и на шест — в другата. Плюс повече негри, отколкото са нужни. И всичко това — мое.

— Защо не си там? — попита Инман.

Отговорът на този въпрос отне по-голямата част от вечерта и когато маслото в лампата свърши, търговецът продължи на тъмно тъжния си разказ за трагичната любов. Одъл бил щастливо момче. Най-големият син в семейството. Отгледан и образован с мисълта, че един ден ще поеме плантацията. Работата била там, че като младеж на двайсет години, се влюбил съвсем неподходящо в една от чернокожите прислужници, робиня на име Лусинда. По собствените му думи в тази любов имало нещо налудничаво, защото всеки знае, че да се влюбиш в такава жена е признак на съмнително психично здраве. В началото била на двайсет и две години, с незначителна част негърска кръв в жилите. Косата й не била по-тъмна от цвета на ощавена еленова кожа, каза той. Истинска жълта роза.