Нещата се усложнявали от факта, че Одъл неотдавна се бил оженил за дъщерята на другия най-едър плантатор в окръга. Бил толкова изгодна партия, че можел да избира измежду девойки отблизо и далеч. Тази, която избрал за съпруга, била дребничка и крехка. Податлива към пристъпи на нервна преумора, тя прекарвала по цели дни на кушетката в гостната. Но била безспорна красавица и той я пожелал по-силно от всяка друга. Но като свалил купищата кринолини от нея след сватбата, станало ясно, че отдолу няма почти нищо. Била слаба като вейка. Не намерил там онова, което трябвало да го задържа край нея.

В голямата къща живеело цялото семейство — Одъл, мъничката му съпруга, родителите му, брат му, сестра му. Задълженията на Одъл не били много, тъй като баща му все още можел да се справя сам. Не че владеел до съвършенство уменията на земевладелец; главното постижение в живота му било трайното пристрастяване към пиенето на абсент вместо традиционното уиски, започнало по време на пътуването му до Франция на младини.

Като нямал с какво друго да се занимава, Одъл прекарвал повечето си време в четене. В студените месеци ходел на лов, в топлите — за риба. Започнал да се интересува от коне. Отегчавал се.

Лусинда се появила в къщата в резултат от спечелени от баща му залози по време на есенния лов на мечки. Вследствие на вечерните игри на карти, голям брой прасета, няколко семейства роби, ездитен кон, котило кучета птицелови, прекрасна английска пушка и Лусинда сменили притежателя си. В деня, в който била доведена от бившия си собственик, тя не носела нищо друго освен не по-голям от тиква вързоп със завързани краища, съдържащ всичките й лични вещи.

Пратили я да работи в кухнята и тъкмо там Одъл я видял за пръв път. Влязъл в помещението и на мига се влюбил в чупливата черна коса, красивите ръце и крака, в стегнато опънатата по ключицата кожа. Била боса и докато гледал изящните й малки ходила, му се искало жена му да е мъртва.

Месеци наред след това прекарвал повечето от времето си, седнал на стол в ъгъла до печката с чаша кафе в ръката, занасяйки се с Лусинда, докато накрая всички в къщата разбрали какво става. Един ден баща му го дръпнал настрана и го посъветвал да реши въпроса, като я заведе в някоя от пристройките й я оправи, както се изразил.

Одъл се отвратил. „Аз съм влюбен“, казал той.

Баща му се изсмял. „Отгледал съм глупак“.

На другия ден бащата на Одъл дал Лусинда под наем на едно семейство на другия край на окръга. Те били дребни фермери и не можели да си позволят да купуват роби. Разбрали се да плащат на бащата на Одъл наем за нея. Започнали да я пращат на полето, да дои кравите в обора, да носи дърва и да върши всякаква друга работа.

Одъл се отчаял. Прекарвал много дни в леглото. Или в скитане из околността, в пиене и хазарт. Докато открил, че два пъти седмично жената на фермера праща Лусинда да продава яйца в града.

В тези дни Одъл скачал от леглото в отлично настроение и обявявал, че отива на лов. Нареждал да оседлаят коня му, да доведат чифт кучета и да окачат на седлото калъфа със заредената му пушка. Мятал се на седлото направо от верандата и препускал в галоп миля след миля. Преливащи от радост като при истински лов, кучетата игриво тичали край него, като от време на време се стрелвали в гората, привлечени от познати миризми. Одъл влизал в града, преминавал през него, излизал от другия му край и пресрещал Лусинда, която вървяла боса с кошница яйца на рамо. Той слизал от коня и тръгвал до нея. Взимал кошницата й. Търсел подходящи теми за разговор. Нито веднъж през тези първи месеци не се опитал да я заведе в гората. Тя го молела да не го прави, заради него самия и заради себе си. В покрайнините на града й връщал кошницата, хващал ръката й и се сбогували с наведени глави.

Естествено, в крайна сметка Одъл все пак започнал да я води в гората, където лягали върху килима от борови иглички. После започнал да я посещава нощем в колибата й по няколко пъти месечно. Спъвал коня в гората и връзвал кучетата за някое дърво. Като излизал на просеката, където била колибата, тя се втурвала към него, облечена в тънка нощница. Той я взимал в обятията си, после влизали вътре и оставали в леглото до зори.

За да отсъства от къщи, измислял какви ли не причини. Основната била ловът на миещи мечки и не след дълго всички роби в околността вече знаели, че Одъл е готов да плати повече от долар за току-що убито животно. Когато можел, купувал по някое на път към къщи, за да докаже историята за нощния си лов. Ако не, се прибирал, жалвайки се от лошия си късмет, неумението си да стреля, недобре обучените кучета или от това, че миещи мечки се срещали все по-рядко.

Това продължило около година. Една нощ Лусинда му казала, че е бременна. Като чул това, Одъл разбрал, че не може повече да се крие и на другия ден отишъл при баща си в така наречения му кабинет, където не правел нищо друго, освен да изучава счетоводните книги на плантацията. Застанали пред огнището. Одъл му предложил да откупи Лусинда. Щял да плати всяка посочена цена без пазарлъци. Баща му запримигвал от удивление.

— Нека видим дали правилно съм разбрал — казал той. — Купуваш тази негърка за работа на полето или заради оная й работа?

Одъл го ударил с все сила по лявото ухо. Старецът паднал, изправил се и пак паднал. От ухото му потекла кръв.

— Помощ! — изкрещял той.

Одъл прекарал следващите седем дни, заключен в мазето, целият в синини от побоя, който му нанесли по-малкият му брат и надзирателят. На втория ден баща му дошъл до вратата и през една пролука между дъските казал:

— Продадох кучката в Мисисипи.

Одъл заблъскал вратата с все сила, но безуспешно. После цяла нощ вил като вълк и с кратки прекъсвания продължил да вие и през следващите няколко дни.

Когато вече не му останал глас от изтощение, баща му отключил вратата. Одъл излязъл навън, примигвайки на дневната светлина.

— Предполагам, че си си научил урока — казал баща му, обърнал се и тръгнал към полето, шибайки върховете на тревите и дивите цветя с плетения си камшик.

Одъл отишъл в къщата и напълнил една чанта с дрехи. От касата в кабинета на баща си взел всичките налични пари, които намерил — доста голяма кесия със златни монети и куп банкноти. От стаята на майка си взел брошката с диаманти и рубини, пръстена със смарагд, няколко наниза перли. После яхнал коня си и поел към Мисисипи.

В годините преди войната претърсвал памуковите щати, докато уморил три коня и изчерпал запаса от скъпоценности. Но не се отказвал. Оттогава не бил стъпвал в родния си дом.

В известен смисъл продължавал издирването. Тъкмо по тази причина, а и за да изкарва нужните му пари, решил да води живот на скитник. Но от търговец с кон и каруца се бил превърнал в непрокопсаник, бутащ количка. Оставали му само още няколко крачки по пътя на падението; вече си представял как продава евтини бижута от вързоп на гърба си.



Когато разказът свърши, Инман и Одъл бяха изпили бутилката. Одъл отиде до багажа си и се върна с две малки шишенца с някакво лекарство, съдържащо най-вече пшеничен спирт. Взеха да отпиват по малко, а след малко Одъл каза:

— Нямащ си представа какво преживях.

Той разказа за скитанията си из Мисисипи в търсене на Лусинда, за нещата, които видял там и които го карали да се бои, че тя вече не е между живите, че е загинала по някакъв ужасен и кървав начин. И обратното — че все още е жива. Разказа за изгорени на клада негри. За отрязани уши и пръсти за различни провинения. Най-страшното подобно наказание видял близо до Начез. Яздел по пуст път край река. Откъм гората чул пронизителни писъци на ястреби. Извадил пушката си и отишъл да провери. Видял жена, затворена в клетка от пръти, окачена на клон на дъбово дърво. Дървото гъмжало от ястреби. Кацали на клетката и кълвяли жената вътре. Вече били извадили едното й око и откъснали парчета от кожата на гърба и ръцете й.

Като видяла Одъл с оцелялото си око, тя извикала:

— Застреляй ме!

Одъл обаче изпразнил и двете цеви в короната на дървото. По земята нападали множество мъртви птици, а останалите отлетели. Одъл се ужасил при мисълта, че жената може да е Лусинда. Той разбил клетката с приклада на пушката и я измъкнал навън. Сложил я на земята и й дал вода. Чудел се какво да прави, но в това време жената повърнала кръв и издъхнала. Той я огледал внимателно, докоснал нозете й, раменете и косата, и се уверил, че не е Лусинда. Била с различен цвят на кожата, а краката й били груби и възлести.

Когато Одъл млъкна, вече беше пиян и попиваше сълзите си с ръкава на ризата.

— Безумен свят — каза Инман, като не намери по-подходящи утешителни думи.

Когато утрото настъпи, сиво и мъгливо, Инман напусна опожарения хан и тръгна на път. Вийзи скоро го догони. Под окото имаше белег от разрез с бръснач, от който по бузата му продължаваше да тече кръв и той непрекъснато я бършеше с ръкава на палтото си.

— Бурна нощ, а? — подхвърли Инман.

— Всъщност тя не искаше да ме нарани. Получих тази рана, защото бях прекалено неотстъпчив, когато договаряхме цената. Поне извадих късмет, че най-големият ми страх — да не резне мъжествеността ми — не се сбъдна.

— Е, надявам се, че си е струвало.

— Напълно. Любовното изкуство на покварените и развратни жени е пословично, и признавам, че имам прекомерна слабост към особеностите на женската анатомия. Снощи, когато тя се съблече и застана пред мен, останах смаян. По-точно — зашеметен. Гледка, която трябва да запазя като спомен за старини. Гледка, която е в състояние да ободри всеки дух, изпаднал в отчаяние.