— Ето ви рогчето.

Разговорът им се завъртя около войната и последствията от нея. Възгледите на мисис Маккенет напълно се покриваха с тези от редакционните статии във вестниците, които Ейда четеше от четири години: тоест, че се води славна, трагична и героична война. Неизказано благородна. Разказа им една дълга и сълзлива история за някаква битка, напълно убедена, че не е измислица. Битката се водела — както и всички останали по-късно — срещу фатално по-силен противник. Малко преди неизбежния край, един смел млад офицер бил тежко ранен в гърдите. Паднал, облян в кръв. Един от другарите му приклекнал и взел в ръце главата му, за да облекчи предсмъртните страдания. Но малко преди да издъхне, младият офицер се изправил на крака, извадил пистолета си и започнал да стреля, докато му свършили патроните. Умрял прав, продължавайки до последно да натиска спусъка. Следваха още сърцераздирателни подробности. У него намерили писмо до любимата, в което точно предсказвал как ще загине. Когато куриерът занесъл писмото в дома на девойката, се оказало, че тя е починала от сърдечен удар в същия ден и час, в който загинал и годеникът й. Към края на историята Ейда започна да усеща сърбеж ту от едната, ту от другата страна на носа си. Взе да се почесва дискретно с връхчетата на пръстите си, като едва се сдържаше да не се разсмее.

Когато мисис Маккенет най-после свърши, Ейда заразглежда мебелите, килима и лампите в този богат дом, самата мисис Маккенет, отпуснала се доволна и закръглена в плюшеното си кресло, с плътно прилепнали къдрици, спускащи се симетрично от двете страни на главата. Все едно бе отново в Чарлстън. Прииска й се да бъде такава, каквато бе някога там.

— Това е най-нелепата история, която съм чувала — каза тя и допълни, че противно на общоприетото мнение смята, че във войната има всичко друго, но не и трагизъм и благородство. Дори от разстояние я виждала като зверска, унизителна и пагубна и за двете враждуващи страни.

Целта й бе да предизвика възмущение и протести, но вместо това мисис Маккенет се засмя снизходително и каза:

— Знаеш, че те обичам, но въпреки това ти си най-наивното момиче, което имам удоволствието да познавам.

Ейда не отговори. Настъпи неловко мълчание, запълнено от Руби с изброяване на птиците, които бе наблюдавала сутринта и с коментари върху реколтата, като им съобщи и удивителната новина за репите на Еско Суангър, които станали толкова големи, че в голямата кошница се побирали само шест. След минута мисис Маккенет я прекъсна с думите:

— Може би ще споделиш с нас какво мислиш за войната.

Руби се поколеба само миг преди да заяви, че войната почти не я интересува. Била чувала разни истории за северната страна, от които разбрала, че това е една безбожна земя, или по-скоро земя с един-единствен бог — парите. Била чувала, че под властта на алчността си хората там ставали лоши, зли и направо обезумявали, и поради липсата на по-висши форми на духовна утеха, цели семейства се пристрастявали към морфина. Напоследък също така чула, че си били измислили някакъв празник, наречен Ден на благодарността, но какво, ако не пълна поквара, е да бъдеш благодарен само един ден в годината!

По-късно следобед, докато Ейда и Руби вървяха към края на града по главната улица, видяха групичка хора, застанали край страничната стена на съдилището с обърнати нагоре глави. Приближиха се, за да разберат какво става, и видяха, че някакъв затворник говори на хората от прозорец на втория етаж. Беше хванал решетките с ръце и пъхнал глава между тях докъдето може. Имаше черна и мазна коса, висяща на миши опашки до под брадичката. Под долната му устна стърчеше кичур косми, оформен по френската мода. Това, което се виждаше от дрехите му над перваза, бе дрипава войнишка куртка, закопчана до врата.

Говореше разпалено като уличен проповедник и с гневните си думи бе привлякъл цяла тълпа. Твърдеше, че се е сражавал достойно през цялата война и че е убил мнозина федерални и че е бил ранен в рамото при Уилямсбърг24. Но в последно време бил изгубил вяра в победата и единствено копнеел да види жена си. Не бил мобилизиран, а доброволно бил постъпил в армията, и едничкото му провинение било, че се отписал и си тръгнал към дома. Заради което се озовал в затвора. Нищо чудно и да го обесят, герой или не.

После разказа как военната полиция го заловила преди няколко дни в бащината му ферма в подножието на Балсамовата планина. Криел се там заедно с още няколко дезертьори. Гората била пълна с такива, каза той. Като единственият оцелял, считал за свой дълг да разкаже всичко от прозореца на килията си. Ейда и Руби останаха, за да чуят разказа му, изпълнен с кръв и ужаси.



Здрачавало се и край планинските върхове се събирали облаци. Завалял дъжд, толкова ситен и слаб, че едва ли щял да те намокри, дори да останеш навън цяла нощ. Просто подсилил цветовете — земята по пътя станала по-червена, а листата на тополите — по-зелени. Затворникът, баща му и още двама дезертьори били в къщата, когато чули тропот от копитата на приближаващи откъм завоя коне. Бащата взел пушката си — единственото огнестрелно оръжие, с което разполагали — и излязъл на пътя. Тъй като нямало време да се скрият в гората, останалите трима взели саморъчно измайсторените си от земеделски сечива оръжия и се скрили в коша за фураж, откъдето наблюдавали пътя измежду прътите.

Към фермата се приближавал малък отряд от мълчаливи неуниформени и зле въоръжени конници. Двама едри тъмнокожи мъже, които толкова си приличали, че можело да минат за близнаци, носели подобия на униформи, състоящи се от части от облекло, вероятно смъкнати от телата на убити войници. Слаб белокос младеж носел фермерски дрехи — брезентови панталони, кафява вълнена риза, късо елече от сива вълна. Другият можел да бъде взет за пътуващ проповедник заради дългото си черно палто, панталоните от молескин25, бялата риза и черната папийонка на яката. Конете им имали окаян вид с хлътналите си гърбове, покритите с екзема шии, изпоцапаните със зелено задници и влачещите се от всички отверстия на главите им жълтеникави сополи. Мъжете обаче били добре въоръжени с револвери „Кер“ на бедрата, ловджийски и армейски пушки в калъфите, окачени на седлата.

Старецът стоял и ги чакал. В дрезгавата светлина приличал на призрак, на някакво същество със смътни сивкави очертания, застанало под дъжда с широко разтворени крака на тревистата полоса между коловозите. Бил облечен в дрехи от домашнотъкана вълна, боядисана в жълтеникаво с каша от смачкани орехови черупки. Шапката му изглеждала мека като нощно боне и сякаш се топяла на главата му. Гушата му висяла на гънки като на куче. Държал дългата пушка зад себе си, близо до крака.

— Спри на място! — извикал той, когато конниците приближили на двайсет крачки.

Двамата здравеняци и белокосият младеж не обърнали внимание на командата и смушкали с пети конете, които продължили ходом. Онзи, дето приличал на проповедник, свърнал към края на пътя, обръщайки коня си така, че тялото му скривало късата карабина „Спенсър“ в калъфа до коляното му. Другарите му спряли пред стареца.

Последвало бързо движение и някой изкрещял.

Старецът измъкнал пушката иззад гърба си и с едно мигновено движение я тикнал под брадичката на единия здравеняк. Била стара ловна пушка. Ударникът бил запънат, а цевта — широка колкото отвор на стъклена чаша. Струйка кръв потекла по шията на мъжа и изчезнала под яката на ризата му.

Другият мъж и младежът погледнали към малката нива с купчина посивял миналогодишен царевичак досами гората. Те се усмихнали, като че от гората излязъл някакъв смешен палячо.

Старецът казал:

— Ти там до оградата! Знам кой си. Ти си Тийг. Ела насам.

Тийг не се помръднал.

— Е, не ме ли чу?

Тийг седял на коня и се хилел, но очите му приличали на студено, добре почистено огнище.

— Тия негри твои ли са? — попитал старецът.

— Не ги знам. Но не са мои. Не бих ги взел дори без пари.

— Чии са тогава?

— Свои си, предполагам — отвърнал Тийг.

— Ела при нас.

— Не, ще си почина тук, край гората.

— Ядосваш ме и май ще вкарам куршум в нечий задник — казал старецът.

— Имаш само една цев обаче.

— Тая пушка си знае работата, не бой се.

Старецът направил няколко крачки назад, докато решил, че тримата пред него са в обсега на оръжието му и казал:

— Слезте от конете и застанете един до друг.

Всички, освен Тийг, се подчинили. Конете останали на мястото си. Юздите им се свлекли до земята. Ушите им щръкнали напред, сякаш наблюдавали нещо безкрайно интересно и забавно. Мъжът с раната, на име Байрън, я допрял с пръст, погледнал кръвта и избърсал ръката си в края на ризата. Другият, Ейрън, стоял с наклонена на една страна глава и изплезил розовото връхче на езика си, внимателно наблюдаваше какво става. Белокосият младеж потъркал сините си очи и заоправял дрехите си, като че току-що е станал от сън. После с дълбок интерес се вгледал в нокътя на левия си показалец. Нокътят бил оставен да порасне почти колкото самия пръст, както правели мнозина, за да си гребват с него масло или мас и за други подобни цели.

Старецът стоял, насочил пушката към тях, и оглеждал въоръжението им.

— За какво са им на негрите тия дълги кавалерийски саби? За да си пекат месо на огъня ли? — попитал той Тийг.

Никой не отговорил и тогава старецът попитал:

— Какво търсите тук?