— Много добре знаеш — отвърна Тийг. — Ловим дезертьори.

— Тук няма. Заминаха си отдавна. Изпокриха се в гората. Други тръгнаха към планината, за да преминат линията и се присъединят към федералните.

— О, така ли? Ако те слушам, значи най-добре да се прибираме в града. Това ли искаш да ми кажеш?

— Ще си спестим доста неприятности, ако го направите.

— Внимавай да не обесим и теб — казал Тийг. — Ако са си заминали, нямаше да ни срещнеш въоръжени на пътя.

В този момент младежът паднал на земята и изкрещял:

— Божичко!

В мига, в който старецът насочил вниманието си към момчето, Ейрън се хвърлил напред, с изненадваща за едър човек като него ловкост и ударил стареца в главата с левия си юмрук. Вторият удар избил пушката от ръката му. Старецът паднал по гръб. Шапката му се търкулнала на земята до него. Ейрън се навел, взел пушката и започнал да удря стареца с нея, докато прикладът станал на парчета. После продължил само с цевта. Човекът останал неподвижен, в съзнание, с недоумяващ поглед в очите. От ухото му потекла кървава каша.

Байрън се изплюл и избърсал кръвта от главата си, после извадил сабята си, тикнал върха й под брадичката на стареца и натиснал, докато се появила струйка кръв, досущ като неговата.

— Да си пекат месо на огъня — процедил той.

— Остави го — каза Ейрън. — Вече е безопасен.

Въпреки огромния си ръст и двамата имали тънички като на птиченца гласчета.

Байрън отдръпнал сабята от шията на стареца, но преди някой да е разгадал намеренията му, хванал дръжката с две ръце и без особени усилия, сякаш вкарвал бутало в съд за биене на масло, пробол стомаха му.

После отстъпил назад с разперени встрани ръце. От сабята не се виждало нищо, освен предпазителя и дръжката, стърчащи под гръдния кош на стареца. Той се опитал да се надигне, но успял да мръдне само главата и коленете си — бил прикован към земята.

Байрън погледнал Тийг и каза:

— Да го довърша ли?

— Остави това на Създателя му — отвърнал Тийг.

Момчето станало, приближило се до стареца и го зяпнало глуповато.

— Готов е за смъртта — казало момчето. — Лампата му е запалена и той вече очаква булката.

Всички, освен стареца и Тийг, избухнали в смях. Тийг каза:

— Млъквай, Бърч. Да вървим.

Те яхнали конете, за да се придвижат до къщата, а в този миг старецът изстенал и издъхнал. Като минавал край него, Байрън се навел от седлото и ловко като цирков ездач измъкнал сабята и я избърсал в гривата на коня, преди да я прибере в ножницата.

Байрън приближил до портата, строшил резето с ритник и я отворил. Влезли и се насочили към верандата.

— Излизайте — извикал Тийг с весела нотка в гласа.

След като никой не се показал, Тийг погледнал Байрън и Ейрън и посочил с брадичка входната врата.

Двамата слезли от конете, вързали юздите за една от подпорите и тръгнали да заобиколят къщата в противоположни посоки с извадени пистолети. Движели се като чифт ловуващи вълци — в безмълвно разбирателство за постигане на обща цел. Били бързи, а движенията им ловки и гъвкави, въпреки грамадния ръст. Но силата им била най-вече в близкия бой — двамата били в състояние да разкъсат с голи ръце, попаднал между тях човек.

След като обиколили празната къща три пъти, те нахлули през предната и задна врата едновременно. След минута излезли. Ейрън държал сноп свещи, а Байрън носел част от бут, хванал го за белия кокал като пилешки крак. Сложили ги в дисагите, провесени на седлата. После, без да бъде произнесена дума, направен някакъв жест и без дори и намек за команда, Тийг и Бърч слезли от конете и всички заедно отишли в плевнята. Отворили вратите на конюшнята, но вътре намерили само едно старо муле. Претърсили сеното горе, промушвайки със сабите си по-големите купчини, после излезли навън и тръгнали към коша, но като приближили, вратата му внезапно се отворила и тримата дезертьори побегнали.

Мъжете не можели да тичат много бързо, тъй като им пречели импровизираните оръжия, напомнящи находки от праисторически времена — наточен палешник, окачен на верига, стара лопата, превърната с помощта на чук и пила в нещо като копие, тояга като боздуган със заковани на върха пирони за конски подкови.

Тийг им дал малко преднина, после опрял приклада на карабината на рамо и застрелял двама от бегълците, които паднали сред дрънченето на оръжията си. Последният — затворникът — спрял, обърнал се към преследвачите си и вдигнал ръце. Тийг го огледал. Пръстите на босите му нозе ровели земята, като че търсели по-здрава опора. Тийг наплюнчил палеца си, избърсал го в мушката на спенсъра, вдигнал карабината и се прицелил. Мъжът стоял неподвижно, вдигнал боздугана над главата си, както изобразяват диваците в книжките с картинки.

Тийг свалил карабината, опрял приклада в земята и я хванал за цевта.

— Хвърли тази пръчка, иначе ще пратя тия двамата да те разкъсат.

Затворникът погледнал двамата здравеняци и пуснал тоягата в краката си.

— Така — казал Тийг. — Стой там и не мърдай.

Мъжете се приближили до него. Ейрън го сграбчил за врата и го повдигнал във въздуха като кученце. После насочили вниманието си към двамата на земята. Единият бил мъртъв. От раната изтекла съвсем малко кръв. Другият бил улучен в корема. Още бил жив, но не му оставало много. Бил се подпрял на лакти, със смъкнати панталони и гащи до коленете. Попипал раната си с два пръста, после ги погледнал и каза:

— Убихте ме.

Онези се приближили и застанали около него, но като усетили вонята от вътрешностите му, отстъпили назад. Затворникът помръднал, сякаш искал да отиде при другаря си и Ейрън го ударил с юмрук три пъти в страничната част на главата. Бърч извадил черен къс тютюн за дъвчене, захапал единия край, извадил нож, срязал го близо до устните и прибрал остатъка в джоба си. После се изплюл и с върха на ботуша внимателно очертал линия до кехлибареното петно, сякаш маркирал границата на някаква територия.

Простреляният легнал по гръб и запримигвал, сякаш виждал небето за пръв път. Устните му изричали някакви думи, но единственият звук, който се чул, бил цъкането в сухата му уста. После очите му се затворили и известно време изглеждал като мъртъв, само дето от време на време пръстите му помръдвали. От раната му рукнало невероятно количество кръв. Тревата около него почервеняла, а дрехите му се просмукали с нея и лъснали като мушама. Дори в смътната светлина кръвта изглеждала яркочервена. После кръвта спряла да тече и човекът отново отворил очи с невиждащ поглед.

Разбрали, че е умрял.

Бърч предложил да се изплюе в окото му, за да видят дали ще мигне, но Тийг каза:

— Няма нужда. Мъртъв е.

— Тия двамата и твоят старец те изпревариха — казал Бърч на затворника.

Мъжът не отговорил.

— Млъквай, Бърч! — сгълчал го Тийг. — Донеси нещо да вържем ръцете му, после ще го заведем в града като коза на юларче.

Момчето отишло до конете и се върнало с навито въже. Но когато Тийг се навел да върже ръцете му, затворникът сякаш полудял. Нямало друго обяснение за постъпката му, освен че предпочитал да умре, но не и да се остави да бъде вързан. Ужасен, той ритнал Тийг в бедрото. Тийг и двамата здравеняци се нахвърлили върху него, но затворникът бил обзет от такъв бяс, че известно време не можело да се каже кой ще надвие. Удрял с всичките си крайници и дори с глава, като непрекъснато крещял пронизително, а това ги обърквало. Накрая все пак успели да го съборят на земята и да вържат китките и глезените му. Но дори и вързан, той продължавал да се върти, да се мята и да посяга с глава, като успял да ухапе Тийг за ръката. От раната шурнала кръв. Тийг я избърсал в палтото си и я огледал.

— Да ме ухапе прасе — да, но човек — не бих допуснал! — казал той.

Тийг изпратил Бърч да донесе от къщата стол, за който привързали затворника с ръце до тялото, а след като на врата му преметнали и примка, той можел да мърда само с пръсти и да върти глава насам-натам като костенурка, обърната по гръб на пясъка.

— Така — казал Тийг. — Ха да видим как ще хапе сега.

— Бясно куче — изсъскал Бърч.

Мъжете приклекнали да си поемат дъх. Затворникът продължил да се бори с въжетата и се умирил, чак когато вратът му се разкървавил. Байрън и Ейрън седнали с ръце върху мощните си бедра. Тийг изсмукал раната си, после извадил кърпичка, почистил мръсотията от черното си палто и отпечатъците от пръстите на затворника върху светлите панталони. Бърч вдигнал лявата си ръка и видял, че по време на схватката дългият му нокът се е счупил наполовина. Извадил ножа си и го отрязал до дъно, ругаейки гневно заради загубата.

— Можем да го качим на ей оная шейна там и така да го закараме в града — казал Ейрън.

— Може — отвърнал Тийг, — но в момента съм по-склонен да го качим в плевника, да преметнем въжето през някоя греда и да го бутнем през вратата.

— Не можеш да обесиш седнал човек — казал Бърч.

— Така ли? — отговорил Тийг. — Мога ли да знам защо? По дяволите, виждал съм да го правят.

— Все пак няма да е лошо, от време на време, да водим в града и по някой жив — настоял Бърч.

Мъжете станали на крака, обсъдили въпроса и решили, че Бърч има право. Събрали се около стола, вдигнали го и го отнесли до шейната. Завързали стола отгоре, впрегнали мулето и поели към града. Главата на затворника се люшкала насам-натам като отсечена, защото нямал сили дори да я държи изправена.