— Този свят ще погине — извика затворникът, след като завърши разказа си. — Бог ще ни погуби, ако продължаваме така!

Слънцето бе слязло ниско на запад. Ейда и Руби си тръгнаха. И двете бяха умислени и отначало мълчаха. После започнаха да обсъждат разказа на затворника. Ейда смяташе, че е силно преувеличен, но според Руби той трябвало да се приеме за истина, тъй като напълно отговарял на заложената у човека лошотия. В продължение на една-две мили поспориха дали на света следва да се гледа като на място, в което властват ужасите, страхът и мрака, или човек трябва да се стреми към светлината и радостта, въпреки заканително надвисналия над главите ни тъмен юмрук.

Като стигнаха западния ръкав на река Пиджън и поеха по крайречния път, светлината вече чезнеше и по хълма, наречен Биг Стомп, падаха сенките на по-високите планини на Блу Ридж. Водата изглеждаше черна и студена, а във въздуха се усещаше миризмата на река, смесица от мириса на гнило и зелена растителност. Макар че реката бе поспаднала, все още беше доста пълноводна поради снощния дъжд. Камъните в нея бяха мокри и тъмни под сплетените клони на дърветата от двата бряга, засенчващи коритото й през целия ден.

Не бяха изминали много разстояние край ръкава, когато Руби се закова на място и се приведе над водата, сякаш се прицелваше в нещо там. Приклекна като боксьор, който снижава центъра на тежестта на тялото си за по-голяма устойчивост.

— Погледни! — каза тя. — Такова нещо не се среща всеки ден.

Посред реката стоеше голяма синя чапла. Чаплата е по начало едра птица, но поради ъгъла, от който я наблюдаваха и косите лъчи на залязващото слънце, тази изглеждаше още по-голяма. Почти с човешки ръст, тя хвърляше дълга сянка върху водата. Краката и краищата на крилете й бяха черни като реката. Клюнът й бе жълт, с черен връх. Светлината се отразяваше от него с приглушени отблясъци като от сатен или натрошен кремък. Чаплата съсредоточено се взираше във водата, сякаш напълно забравила за останалия свят. От време на време бавно пристъпваше напред като вдигаше крак, замираше в това положение, като че чакаше водата да се оттече от него, после го поставяше обратно на дъното на ново място, очевидно подбрано след дълъг размисъл.

— Търси жаба или риба — каза Руби.

Със своята самовглъбеност чаплата напомни на Ейда за Нарцис, и използвайки случая да задълбочи познанията на Руби за древните гърци, тя й разказа накратко историята му.

— Да, обаче тази птица изобщо не мисли за себе си — каза Руби. — Виж клюна й. Да нанася рани — това е нейната същност. Сега мисли само какво животинче да клъвне и изяде.

Те се приближиха предпазливо до брега. Чаплата се обърна и ги изгледа с интерес, като с леки движения понамести тясната си глава, сякаш клюнът й пречеше да вижда. На Ейда й се стори, че очите й търсят в нея някакви достойнства, но не откриват такива.

— Какво правиш там? — викна тя на птицата.

Чаплата приличаше на същество, което води загадъчен, отшелнически начин на живот. Като всички себеподобни, тя беше самотен скитник, със странни навици, ръководен от убеждения и правила, твърде различни от тези на живеещите на ята птици. Ейда дори се чудеше как се понасят една друга чаплите, когато настъпи периодът за размножаване. Беше виждала само няколко през живота си, всичките толкова самотни, че сърцето те заболява като ги гледаш. Птици-изгнаници. Където и да са, все са далеч от дома.

Чаплата тръгна към тях, после се спря на кална плитчина. Беше на не повече от три метра. Тя снижи глава и вдигна съвсем малко над земята черен крак с люспи колкото нокът. Ейда се вгледа в странния отпечатък в калта. Птицата я гледаше като позабравен стар познат, оставил смътен спомен в паметта й.

После бавно разтвори криле, при което сякаш се задвижи цял механизъм от шарнири, лостове, оси и макари. Под перата се видяха всички кости и кожата. Като ги разпери, заеха такава широка площ, че Ейда се запита как ли прелита между дърветата. Птицата направи крачка напред към Ейда, вдигна се от земята и само с един-два маха на огромните криле се извиси над главата й, после още по-нагоре, през зеления покров на листата. Ейда почувства полъха им, раздвижването на въздуха, видя студената синя сянка по земята, по кожата на лицето си. Тя вдигна очи и дълго гледа към смаляващата се в небето птица. После махна с ръка като за сбогом. Какво беше това?, запита се тя. Благословия? Предупреждение? Пратеник от света на духовното?

Ейда извади новия си тефтер и наостри единия молив с джобното си ножче. С бързи движения нарисува по памет чаплата, застанала на плитчината. Не й хареса извивката на шията и ъгъла на клюна, но краката, перата на гушата и погледът бяха както трябва. Отдолу с ъгловатия си почерк написа: „Синя чапла/ръкава на Пиджън/9-и октомври 1864 г.“ После вдигна очи към небето и попита Руби:

— Колко е часът според теб?

Руби погледна на запад и отговори:

— Пет и нещо.

Ейда записа: „пет часа“ и затвори тефтера.

Докато вървяха край реката, разговаряха за птицата. Руби сподели, че чувства чаплите някак близки. Когато била дете, Стоброд неведнъж се бил отричал от нея като твърдял, че баща й не е бил човек. Докато майка й била бременна с нея — като си пийнела и ставала заядлива и искала да го уязви — му завявала, че няма никакво участие в зачеването на бебето й и че истинският баща бил едра синя чапла. Разправяла как една сутрин чаплата кацнала край потока и след като прекарала няколко часа в лов на раци, дошла в двора, където тя трошала корички от стар царевичен хляб и хранела пилетата. Разказаната от майката на Руби история, предадена по-късно от Стоброд, гласяла, че чаплата се приближила на дългите си крака до майката и я погледнала в очите. Погледът бил красноречив, казвал Стоброд, и можел да се тълкува само по един начин. Тя се обърнала и побягнала, но чаплата я последвала в къщата. Докато тя лазела на четири крака, опитвайки се да се скрие под леглото, чаплата й налетяла изотзад. Майката описвала онова, което последвало, като ужасно и мъчително телесно наказание.

— Разправял ми е тая история стотици пъти — каза Руби. — Приемах я като една от поредните му измислици, но и досега като видя чапла, все се питам дали пък не е вярно.

Ейда не знаеше какво да каже. Светлината под дърветата стана златиста и листата на бука и тополата затрептяха в полъха на слабия ветрец. Руби се спря и облече пуловера, а Ейда оправи гънките на палтото и го наметна на раменете си. При брода срещнаха млада жена, която носеше бебе, увито в карирана покривка за маса, преметната през рамо. Стъпваше боса по камъните грациозно като сърна. Не каза нито дума, дори не вдигна очи, когато се разминаха, макар че бебето ги гледаше безизразно с кафявите си ококорени очички като забодени в лицето му жълъди. Малко след брода някакви дребни птички излетяха от ябълковото дърво, стърчащо самотно сред полето. Те се стрелнаха ниско над земята и изчезнаха в гората. Залязващото слънце блестеше в очите на Руби и тя не можа с точност да каже какви са, но за целите на предсказване на времето това нямаше значение. Формата на ятото предвещаваше още дъжд.

По-нататък, близо до езерце край реката, в което кръщаваха хората в баптистката вяра, цял облак лястовици изригна от клоните на клена с вече червенеещи листа. Лъчите на слънцето докосваха планинските хребети и небето бе с цвета на излъскан калай. Лястовиците излетяха от дървото като едно тяло, запазило конусовидната формата на дървото. После се разсипаха по вятъра, разлетяха се настрани, размахвайки криле през равни интервали, и сега Ейда видя ятото в профил, със сребристи междини между отделните птици. После като по команда те се устремиха право нагоре и обърнаха широката част на крилата си към нея, затулвайки празнините. Ятото заприлича на черен образ на червения клен, повторен върху небето. Сенките на птиците трепкаха по високата трева отвъд пътя.

Здрачът около Ейда и Руби се сгъсти, като че нахлуващият откъм реката мрак бе започнал да се излива към небето. Фантастичният разказ на Руби за чаплата като начало и корен напомни на Ейда за историята, която Монро й бе разправил малко преди да умре. За това как е ухажвал майка й. За да запълнят времето, докато вървят в настъпващата вечер край реката, Ейда я преразказа на Руби.



Ейда знаеше, че Монро и майка й са се оженили сравнително късно — той на четиридесет и пет, тя на трийсет и шест. Знаеше също, че не бяха живели дълго заедно. Но не знаеше нищо за историята на ухажването и женитбата им, приемайки, че тя е била логично следствие на някакво спокойно приятелство, на онзи вид връзки, които често възникват между старите ергени и застаряващите моми. Предполагаше, че появата й на бял свят е плод на някакво зле пресметнато действие.

Така беше до онзи следобед през зимата преди смъртта на Монро. Цял ден бе валял мокър сняг. Снежинките се топяха, щом докоснеха земята. Ейда и Монро седяха край огъня. Ейда му четеше нова книга — „Житейско поведение“26. Монро от години следеше с жив интерес всичко, публикувано от мистър Емерсън, и този ден за пореден път се убеди, че Емерсън, макар и вече на възраст, е малко по-краен в духовните си възгледи, отколкото е нужно.

Щом навън взе да притъмнява, Ейда затвори книгата. Монро изглеждаше уморен, блед, с хлътнали очи, които изучаваха огъня, превърнал се в бавно тлееща жар почти без пламък. После каза:

— Никога не съм ти разказвал как се ожених за майка ти.

— Не си — съгласи се Ейда.

— Напоследък често си мисля за това. Не знам защо. Ти не знаеш, че срещнах майка ти, когато тя беше едва на шестнайсет, а аз — на двайсет и пет.