— Не знам — каза Ейда.

— Да, така беше. Когато я видях за пръв път, помислих, че е най-прекрасното създание на света. Беше през февруари. Мрачен и студен ден, с лек ветрец откъм океана. Бях излязъл да пояздя. Неотдавна си бях купил един огромен хановърски жребец. Седемнадесет педи и нещо. Гърдите му бяха с цвят на яспис. Леко накуцваше, но това не му пречеше. Галопът му бе нещо прекрасно — сякаш плаваше. Бях го изкарал извън Чарлстън, по пътя към Мидълтън край Ашли. После реших да се върна през Ханахън. Беше дълга езда. Конят се запени, въпреки студа, а аз бях гладен и вече мислех за вечеря. Беше се стъмнило. Стигнахме до покрайнините на града.

Приближихме до някаква къща, нито скромна, нито богаташка. Имаше широка веранда със стари палми в двата края. Беше твърде близо до пътя за моя вкус. Прозорците й бяха тъмни. През двора течеше вода. Реших, че няма никой и слязох от коня, за да го напоя. Откъм верандата долетя женски глас:

— Първо трябва да поискате разрешение.

Жената очевидно седеше сама на пейка под прозорците. Свалих шапката си и казах:

— Извинете ме.

Тя излезе от сянката, тръгна по стъпалата и се спря на най-долното. Беше облечена в сива вълнена зимна рокля, с черен шал на раменете. Косата й беше черна като гарваново крило. Очевидно бе я сресвала, защото падаше разпусната почти до кръста, а в ръка държеше гребен с кокалена дръжка. Лицето й бе бледо като мрамор. В нея нямаше нищо, което да не е черно, бяло или с отсянка на едното или другото.

Въпреки съвсем обикновените й дрехи останах зашеметен. Никога не бях виждал подобна жена. Не мога да опиша с думи колко красива ми се стори. Можах само да кажа:

— Извините ме още веднъж, госпожице.

Метнах се на коня и си тръгнах, омагьосан и объркан. Решението ме връхлетя по-късно през нощта, след като бях вечерял и си легнал: това е жената, за която искам да се оженя.

На другия ден се заех с ухажването с цялата упоритост и търпение, на което бях способен. Най-напред събрах информация. Открих, че името й е Клеър Дешо. Баща й — французин — се занимаваше с търговия с родната си страна — внасяше вино и изнасяше ориз. Бе заможен, може би дори доста богат. Уредих си среща с него в склада му на пристанището край Купър. Влажно и мрачно място, което миришеше на река. Беше пълно с дървени каси с бутилки вино, хубаво и евтино, и чували с ориз. Запозна ни моят приятел Асуел, който бе имал вземане-даване с Дешо преди време. Дядо ти бе нисък, набит човек. Пълен. Маниерите му бяха прекалено френски за мен, ако ме разбираш какво имам предвид. Нито ти, нито майка ти приличате на него.

Споделих намеренията си още в самото начало: че искам да се оженя за дъщеря му и моля за неговото одобрение и съдействие. Предложих да му предоставя препоръки, счетоводни книги и каквото трябва, за да се убеди, че съм добра партия. Виждах как обмисля. Подръпваше папийонката си. Въртеше очи. Отиде в ъгъла да се съветва с Асуел. Като се върна, протегна ръка и каза:

— Ще направя каквото мога.

Единственото му условие бе да се оженим, след като Клеър навърши осемнайсет годни. Съгласих се. Две години не ми изглеждаха чак толкова много, а и искането му беше разумно. След няколко дни ме покани у тях на вечеря. Запозна ме с майка ти. По очите й разбрах, че ме е познала, но не каза и думичка за това. Вярвах, че от самото начало отвръща на чувствата ми.

Срещахме се в продължение на месеци, през цялата пролет, лято и есен. Ходехме на балове, за които уреждах покани. Често яздех до дома на семейството й, възседнал моя хановърски жребец. Седяхме с Клеър на пейката на широката веранда вечер след вечер в дъждовното лято и разговаряхме за всичко, което ни вълнуваше. В дните, когато не можех да ходя там, си пишехме писма, чиито пътища се пресичаха някъде на Мийтинг Стрийт. В късната есен поръчах пръстен. Със син диамант, голям колкото крайчето на кутрето ти, в халка от бяло ажурно злато. Бях решил да я изненадам, като й го подаря някоя вечер през ноември.

На въпросната дата се отправих на север в здрача. Пръстенът лежеше в кадифена торбичка в джоба на жилетката ми. Въздухът беше мразовит и свеж, усещаше се дъхът на зимата. Вечер, по всичко приличаща на онази, в която се срещнахме за пръв път.

Когато стигнах дома й, вече беше се стъмнило. Но къщата грееше. Всички прозорци бяха празнично осветени. Чух звуците на пиано — Бах. Спрях за миг на пътя и си казах, че тази вечер е кулминацията на усилията ми през всичките изминали месеци. Онова, за което копнееше сърцето ми, бе на една ръка разстояние.

Откъм верандата долетяха тихи гласове. Видях движещи се силуети. Различих Клеър, наведена напред в рамката на жълтата светлина от прозореца. Не бих могъл да я сбъркам с друга. В другия край на прозореца се очерта друго лице — лицето на мъж. Те се доближиха един към друг и се целунаха. Беше дълга, страстна целувка. После лицата им се раздалечиха. Тя протегна ръка към неговото и отново го притегли към себе си. Стомахът ми се сви. Ръцете ми затрепериха. Изпитах неудържимо желание да се кача на верандата, да закрещя и дам воля на гнева си. Но не исках да играя унизителната роля на измамен любовник.

Смушках коня и се понесох в шеметен галоп на север. Препускахме миля след миля. Високият кон правеше огромни крачки. Яздех като в сън в някакъв мрачен свят; бе повече като полет, отколкото езда. Минахме през падини, обрасли с дъб и бор, през открити тревисти поля, докато накрая стигнахме до място, където буйни храсталаци стесняваха пътя от двете страни. Конят забави ход и продължи ходом, дишайки тежко с наведена глава.

Нямах представа къде съм. Не бях запомнил завоите по пътищата, нито знаех в каква посока сме се движили. Общо-взето на север, само в това бях сигурен, тъй като не бяхме прекосили нито Ашли, нито Купър. В бледата светлина на младата луна изпотеният кафеникав кон изглеждаше черен и лъскав като смола. Идеше ми да се отправя на запад и да се изгубя завинаги из неизбродимите простори на Тексас. Другият път бе обратно към дома. Избрах него и тъкмо се канех да се обърна, видях, че небето над храстите в далечината пред мен е осветено като от голям огън. Какъвто бушуваше в мен. Огънят, помислих си, ми дава нова посока.

Отправих се към светлината и след един-два завоя пътят излезе пред горяща църква. Покривът и камбанарията й бяха в пламъци, но самата постройка все още не се бе подпалила. Оставих коня, приближих се, влязох и тръгнах по пътеката между скамейките. Извадих кесийката с пръстена и я сложих на олтара, после застанах пред него сред дима и ярката светлина. Аз съм женихът, чакащ пред олтара; нека изгоря, помислих си.

В този миг през вратата влетя някакъв мъж. Дрехите му бяха раздърпани. В ръка държеше бутилка с един-два пръста жълтеникава течност на дъното.

— Какво правиш тук? Излизай! — извика той.

Може би гордостта ме накара да отговоря:

— Случайно минавах. Дойдох да видя дали не мога да помогна.

— Излизай! — повтори той.

Излязохме заедно навън и решихме да се опитаме да спасим църквата, макар че той бе пиян, а аз — не на себе си. Започнахме да носим вода от близкия поток в бутилката му. Клякахме на брега, изчаквахме да се напълни през тясното гърло, после се връщахме при църквата и изливахме водата в огъня, не толкова с надеждата, че ще го угасим, а за да можем да кажем, че поне сме опитали. Утрото ни завари да стоим с почернели лица край тъмния кръг от пепел.

— Е, това е. Всичко изгоря, освен пантите и дръжките на вратата — каза мъжът.

— Да — отговорих.

— Направихме каквото можахме.

— Без съмнение.

— Никой не може да ни обвини, че не сме опитали.

— Не. Никой.

Той изтърси последните капки вода върху тревата на ръба на кръга, прибра бутилката в джоба си и тръгна по пътя. Аз отидох при коня, яхнах го и се върнах в Чарлстън.

След седмица си купих билет за презокеанския параход и заминах за Англия. През следващата една година скитах, разглеждах стари църкви и картини. Когато се върнах, разбрах, че майка ти се е омъжила за човека, с когото я бих видял на верандата. Французин, съдружник на баща й, търговец на вино. Бяха заминали да живеят във Франция. Бе като затворена врата.

Винаги съм се интересувал от духовното, така че се оттеглих от семейния бизнес и станах свещеник — със смирение и с радост. Никога не съм съжалявал, че го направих.

Минаха деветнайсет години. Един пролетен ден научих, че Клеър се е върнала от Франция сама. Съпругът й бил починал. Нямали деца от брака си, който според мълвата не бил особено сполучлив. Всъщност бил направо нещастен. В смъртта на французина съзрях надежда за осъществяването на най-егоистичните си мечти.

Няколко дни след като чух новината отидох в склада на брега на Купър и отново се срещнах с Дешо. Беше вече остарял, с огромен корем и двойна брадичка, а аз бях подстриган по монашеския канон, с прошарена по слепоочията коса. Погледът, с който ме посрещна, би могъл да послужи като чудесна илюстрация на значението на думата „високомерие“.

— С какво мога да ти помогна? — попита той с тон, който в други времена би ме навел на мисълта за секунданти и пистолети.

— Ще опитаме отново, но този път възнамерявам да доведа нещата до край — отговорих аз.

През есента се оженихме с майка ти и в продължение на две години бях най-щастливият човек на земята. Мисля, че тя също беше щастлива. Предишният й съпруг, французинът, се държал лошо. Обвинявал нея за това, че нямат деца, бил рязък и груб. Бях решил да я възнаградя за всяка обида, за всяка преживяна злина.