Животът ни през месеците, след като разбрахме, че е бременна с теб, бе като благословия за нас, вече остарели и наранени от миналото. Когато Клеър почина при раждането, не можех да повярвам, че Бог е толкова жесток. Цели седмици не бях в състояние да върша нищо. Добри съседи ти намериха дойка, а аз почти не ставах от леглото. Когато един ден все пак се пробудих, реших да посветя живота си изцяло на теб.

Когато баща й млъкна, Ейда се изправи, мина откъм гърба на креслото му, прибра косата от челото му и го целуна по темето. Не знаеше какво да каже. Бе слисана от историята на своето раждане. В този момент не бе в състояние да се види по нов начин — вече не като плод на случайна грешка, а като плод на една любов, подложена на толкова изпитания.

* * *

Когато Ейда свърши разказа си, почти се беше стъмнило. Зад облаците на източното небе грееше луна със смътни очертания. Тъмната сянка на птица мина през нея. После още една, и още, и още. Някакви нощни птици, може би гмурци или бекасини, отлитащи на юг. Звездите още не бяха изгрели, но на запад две планети като ярки маяци в тъмното небе залязваха зад върховете на Студената планина.

— Синята, по-ярката, е Венера — каза Ейда, когато свърнаха по пътя към Блек Коув.

Да живееш като боен петел

Към обед Инман и Вийзи попаднаха на току-що отрязано дърво, паднало успоредно на пътя. До него лежеше дълъг трион със смазано острие без следи от ръжда и с блестящи от скорошно наточване зъби.

— Виж ти — каза Вийзи. — Забравен трион. Някой би дал доста пари за него.

Той понечи да го вземе, но Инман каза:

— Дърварите са отишли да обядват. Скоро ще се върнат, за да окастрят и нарежат дървото.

— Не ме интересува. Просто си минавам по пътя и намирам трион.

Вийзи взе триона, метна го на рамо и тръгна. При всяка негова крачка двете дървени дръжки подскачаха, широкото острие бръмчеше и жужеше като еврейска арфа.

— Ще го продам на първия срещнат — каза той.

— Май ти е много лесно да се разпореждаш с чуждо имущество. Чудя се как ли си съчетавал това с десетте божи заповеди в проповедите си.

— Грешиш. По въпросите на имуществото Бог не е особено придирчив. Уважението му към него не е особено голямо — предубеждение, което Той показва на всяка крачка. Обърни внимание особено на начина, по който използва пожарите и наводненията. Намираш ли нещо справедливо в тях?

— Не.

— Виждаш ли? Мога само да кажа, че ако човек е решил да моделира себе си по Божие подобие, не бива да се замисля много-много на кого принадлежи някакъв си трион. Тези неща отвличат вниманието от главната цел.

— Главната цел? — Инман погледна покритата със струпеи глава на проповедника, раната под окото му, отворена от дебелата проститутка и белега от удара, който му бе нанесъл с пистолета си край Дълбоката река. — Я се виж, точно ти ли ще ми говориш за главната цел? Дето напълно си си заслужил всички тия белези.

— Не казвам, че не съм ги заслужил. И много по-достойни от мен люде са получавали далеч по-страшни рани. Но аз нямам намерение повече да се давам толкова лесно.

Тези думи наведоха Вийзи на мисълта за средствата за самозащита и той каза:

— Дай да видя пистолета ти.

— Не може — отговори Инман.

— Хайде де, нищо няма да му стане.

— Не.

— Мислех само, че би бил подходящо оръжие за един стрелец.

— Твърде голям и тежък е — каза Инман. — На теб ти трябва „Нейви“, „Колт“ или „Стар“. Дръжките им са удобни за бързо вадене от кобура.

— Поне си ми върни моя.

— Ще го задържа, докато се разделим — каза Инман.

— Това може да стане неочаквано. И аз ще остана невъоръжен.

— А светът — по-хубав.

Минаваха под огромно дърво — рожков, надвиснало над пътя. Поради липса на друга храна, те се спряха и напълниха джобовете си с дългите му ръждивокафяви плодове. После продължиха да вървят, като разтваряха шушулките с ноктите на палците си и ядяха сладката бяла каша вътре, остъргвайки я със зъби. След известно време видяха един мъж, който стоеше встрани от пътя и съсредоточено наблюдаваше нещо пред себе си. Беше трупът на голям черен бивол, лежащ между двата ръкава на потока. Мъжът също ги видя, поздрави и попита дали имат нещо против да му помогнат. Инман тръгна към него. Вийзи скри триона край пътя и го последва.

Застанаха до мъжа и заоглеждаха подпухналия труп. Водата се плискаше по корема му, а около устата и под опашката му кръжаха облаци мухи. Стояха със скръстени ръце и сведени погледи, като работници, които имат да вършат някаква неприятна работа.

Мъжът не бе стар, но не и в първа младост. С налят корем, като всички мъжки бозайници в късната си зрялост, от маймуната до коня. Носеше шапка — черна вълнена антика с конусовидно дъно. Макар денят да не бе много студен, бе завързал с връв широката й периферия върху ушите си и тя бе заприличала на боне. Рошави бакенбарди стигаха до брадичката му. Тъмни очи с месести клепачи като на граблива птица надничаха изпод периферията. Имаше малка кръгла уста, напомняща на Инман за дихателния отвор на огромния кит, който бе видял при сраженията край брега в началото на войната.

На близкото дърво бе подпряна едноцевна пушка десети калибър. Цевта изглеждаше рязана, за да има по-широк от обичайния обсег. Работата бе извършена с неподходящ инструмент, тъй като отворът бе нащърбен и не съвсем перпендикулярен на цевта.

— Как мислиш да го извадиш? — попита Вийзи.

Преди да отговори, мъжът сви палеца и показалеца си във вид на щипка и бръкна под панталона си, за да хване ситната гадинка, която очевидно го хапеше по слабините. Извади пръсти, доближи ги до очите си и нещо изпука между дебелите му пожълтели нокти. Ръцете му бяха големи и покрити с белезникави люспици.

Биволът, обясни той, бил избягал преди няколко дни и бил умрял от някаква неизвестна болест. От този ръкав те черпели вода за пиене, и когато обичайният й вкус придобил някакъв особен дъх, той тръгнал по брега, за да установи причината. Носеше въже и смяташе, че заедно ще могат да издърпат животното от водата.

Инман погледна мъжа, после Вийзи. После туловището на бивола. Ще трябват най-малко два коня, помисли си той.

— Можем да опитаме, но е доста голям. Трябва да измислим нещо друго.

Мъжът не му обърна внимание. Завърза въжето за врата на животното, после тримата хванаха другия край и започнаха да дърпат. Трупът не помръдна.

— Лостове — каза мъжът. — Ще можем да го извадим, ако намерим пръти.

— Няма нужда да ги търсим — можем да си отрежем — каза Вийзи. — Имам хубав трион, който може би ще поискаш да купиш като свършим работата.

Той хукна към пътя да донесе триона. Беше развълнуван като момче, което за пръв път ще прави нещо заедно с големите мъже.

На Инман идеята не му допадна. Седна на един пън. Ентусиазмът, с който другите двама се заловиха за работа, му бе забавен. Напомняха му за офицери от сапьорните войски, които се захващат да строят мост или друго с несъответстващо на реалната необходимост от съоръжението въодушевление, като накрая се оказва, че са похабени огромни усилия за нещо, което е напълно излишно.

Вийзи и мъжът отрязаха три здрави пръта, нагазиха във водата до колене и нахвърляха големи камъни, които да им служат за опора. Натиснаха прътовете, опитвайки се да претърколят бивола, но успяха само едва-едва да го помръднат. Инман се присъедини към тях, но без резултат. Проблемът бе, че успяваха да повдигнат бивола само на около две педи. В този момент се уморяваха, не издържаха на тежестта и отпускаха прътовете, а трупът цопваше обратно с плисък.

— Ще ви кажа какво ще направим — каза Вийзи. — Ще го повдигнем и ще пъхнем отдолу камъни, за да го задържим. Оттам ще го повдигнем пак и ще подпрем с по-големи камъни. И така ще го претърколим.

Инман премери на око разстоянието от бивола до брега.

— Дори да го претърколим веднъж, пак ще остане във водата — каза той.

— Ще го претърколим два пъти — настоя Вийзи.

— Така ще стигне до брега, но ще продължи да се разлага и да мърси водата.

— Тогава — три пъти — не се предаваше Вийзи, омагьосан от чудото на лоста и вдъхновен от факта, че върши истински мъжка работа.

Инман си представи как до вечерта се мотаят около животното, как повдигат, подпират с камъни и пак повдигат. Час след час похабено скъпоценно време за вървене или за почивка.

Той отиде до брега, където Вийзи бе оставил триона, взе го, върна се при бивола и допря острието му до врата на животното.

— Някой да хване от другия край — каза той.

Вийзи изглеждаше безкрайно разочарован, но мъжът хвана другата дръжка и с няколко движения отрязаха главата. После — парче от гърдите заедно с предните крака. Следващият отрез отдели задницата от корема, от който блъвнаха вътрешности, тъмна течност и газове. Вийзи се преви надве и повърна във водата. Течението понесе надолу пенеста каша от рожковите.

Мъжът го погледа и се захили, сякаш на някакъв смешен анекдот.

— Слаб му е стомахът — каза той.

— Той е проповедник — каза Инман. — Не е свикнал на физически труд.

Когато свършиха с рязането, повърхността на потока се покри с остатъци от трупа, които те извлякоха на брега. Но водата си остана червена, напомняйки на Инман за реката при Шарпсбърг.