— Не ядем месото с вилица — каза тя.

Инман натисна месото с лявата си ръка и започна да реже, без да допира ножа до кокала.

Трите девойки се събраха около масата и го зяпнаха. От тях лъхаше мирис като от влажната почва под бръшлян, който потискаше дори миризмата на странното месо. Лила се примъкна до Инман и потърка мекия си корем в рамото му, после се повдигна на пръсти и той усети допира на окосменото хълмче между краката й през тънката рокля.

— Хубав си — каза тя. — Обзалагам се, че привличаш жените както козината на куче — светкавиците.

Една от сестрите погледна Инман и каза:

— Ще ми се да ме прегърне, докато остана без дъх.

— Той е мой — каза Лила. — На теб ти остава само да го гледаш и да си мечтаеш.

По тялото на Инман се разля сънлива умора. Той продължаваше да реже парчета от месото, но ръцете му бяха натежали. Фитилът на лампата хвърляше странни сенки в сумрачната стая. Инман се сети за гърнето и се запита какво ли е пил.

Лила взе мазната му лява ръка, пъхна я под полата си и я притисна към бедрото си, за да му покаже, че отдолу не носи нищо.

— Изчезвайте — каза тя на сестрите си и те излязоха.

Едната се спря на вратата и каза:

— Точно както казва проповедникът. Градиш църква върху подвижни пясъци.

Лила избута с палец тавата от лъжицата и я тласна към по-високата страна на масата, при което сивкавият сос се събра в единия й край, протече и започна да капе от ръба на масата. После се намести на масата срещу Инман с разкрачени крака, подпрени на стола му. Събра роклята на кръста си, облегна се на лакти и каза:

— Е, какво ще кажеш? Харесва ли ти?

Нищо особено, помисли си Инман. Но мозъкът му не бе в състояние да изкове думи — чувстваше се безволев и замаян. Мазният отпечатък от ръката му върху бледата кожа на бедрото й, а по-нагоре — цепнатината. Изглеждаше безкрайно очарователна, макар да бе просто едно отверстие в плътта.

— Вземи ги — каза тя, после измъкна рамене от роклята и гърдите й с бледи зърна, големи колкото отвора на водна чаша се изсипаха навън. Наведе се напред и придърпа главата на Инман в междината между тях.

В този миг вратата се отвори с трясък и на прага се появи Джуниър с димящ фенер в едната ръка и пушката в другата.

— Какво по дяволите става тук? — извика той.

Инман се дръпна назад и видя как Джуниър се прицелва в него и запъва ударника, дълъг колкото ухо на муле. Страховитото дуло зееше черно и огромно. Изстрелът щеше да надупчи цялата стена. Лила се смъкна от масата и заоправя роклята си.

Ама че работа, помисли си Инман.

Последва дълго мълчание. Джуниър съсредоточено и замислено опипваше с език кучешкия си зъб, после каза:

— Сега ще разбереш откъде изгрява слънцето.

Инман седеше, гледаше цевта на пушката и си мислеше: „Трябва да направя нещо.“ Но не бе в състояние да измисли какво. Чувстваше се тежък като камък. Ръцете му лежаха върху покривката. Той ги погледна и си каза: „Започват да приличат на ръцете на баща ми, а доскоро не беше така“.

— Единственото, което би ме удовлетворило в случая, е женитба. Или те гръмвам като куче. Избирай!

— Господи! — възкликна Лила.

— Почакай — каза Инман.

— Да чакам ли? Късно е, чадо.

Джуниър погледна към заспалия Вийзи и каза на Лила:

— Събуди го.

— Почакай — повтори Инман, но не му идваше на ума какво друго да каже. Разсъдъкът му спеше. Отказваше да оформя и подрежда мисли и той отново се запита каква е била напитката в гърнето, от която бе пил край огъня на двора.

Лила се наведе над Вийзи и го разтърси. Той отвори очи, видя гърдите й пред лицето си и се ухили, като че се бе озовал в някакъв друг свят. После видя и дулото на пушката и усмивката му замръзна.

— Извикай и другите — каза Джуниър на Лила.

Той се приближи до нея и я зашлеви през лицето. Тя сложи ръка върху удареното място и излезе от стаята.

— Това не е всичко — каза Джуниър на Инман. — Ставай.

Инман се изправи, но усети, че краката не го държат. Без да изпуска Инман от прицел, Джуниър хвана Вийзи за яката, вдигна го и го повлече към масата. Ходилата на Вийзи едва докосваха пода и той пристъпваше като балерина. Като ги нареди един до друг, Джуниър ръгна Инман в задника с цевта на пушката.

— Погледни навън и виж кого съм довел — каза Джуниър.

Инман се придвижи до верандата бавно и с усилие като под вода. В тъмното успя да различи някакви силуети по пътя. Чу пръхтенето на кон. Покашляне. Чаткане на копито. Запалиха фенер. После още един и още един, и още няколко, докато в ярката жълта светлина изплува цял отряд военни полицаи. В мрака зад тях — група вързани мъже с наведени глави.

— Не си първият, който попада в капана — каза Джуниър — Броят ми по пет долара за всеки дезертьор, който им предам.

Един от ездачите извика:

— Да чакаме или да си ходим?

Но час по-късно те все още бяха тук. Завързаха Инман и Вийзи в редицата затворници, после им заповядаха да застанат пред стената на една от пристройките. Никой от тях не каза и дума. Влачейки крака и с празни очи те тръгнаха към стената с вдървени движения като безжизнени кукли, толкова изтощени от резките обрати в живота си напоследък — първо войници, после бегълци, сега пленници — че като се облегнаха на стената, мигом заспаха с отворена уста, без да хъркат или помръдват. Инман и Вийзи останаха будни. От време на време правеха безуспешни опити да измъкнат ръце от въжетата около китките си.

Полицаите струпаха клада, достигаща почти до стрехата на къщата, и я запалиха. Огънят хвърляше мрачни сенки по стените на постройките. Светлината му затъмняваше звездите. От него изригваше стълб от искри, които гаснеха в тъмното и Инман реши, че звездите са се събрали на съвет и са решили да се махнат оттук и да отидат да греят над друг, по-мирен свят. Фенерът на главата на кучето-призрак проблясваше измежду дърветата в оранжево като тиква. Инман се обърна и се загледа в огъня. Тъмни силуети се мяркаха пред него. После един от мъжете донесе цигулка и прокара пръст по струните, за да провери настройката на инструмента. Удовлетворен, той дръпна лъка и възпроизведе простичък акорд, който по-нататък се повтаряше през кратки интервали в мелодията, еднакво подходяща както за танц, така и за приспиване със своята монотонност. Изпънали тела, другарите му отпиваха от различни стомни и големи чаши. После затанцуваха около огъня, като от време на време някой от тях дръпваше до себе си Лила или някоя от сестрите й, дал воля на похотта си.

— Това ми прилича на публичен дом — каза Вийзи. — Само че безплатен.

Мъжете, които оставаха временно незаети с Лила или сестрите й, танцуваха сами. Обикаляха в кръг, мятаха крака, привеждаха се и се изправяха с поглед, насочен ту надолу към земята, ту нагоре към небето. От време на време някой извикваше в изблик на въодушевление.

Танцуваха, докато останаха без дъх. Тогава Джуниър, очевидно мъртвопиян, реши да ожени Инман и Лила.

— Влизам вътре и що да видя — този високият се кани да оправи Лила. Трябва да ги оженим.

— Да, ама ти не си свещеник — каза началникът на отряда.

— Този, бръснатият, обаче е — отвърна Джуниър, поглеждайки към Вийзи.

— Дявол да го вземе — каза капитанът. — Хич не прилича на такъв.

— Ще станеш ли свидетел? — попита го Джуниър.

— Че защо не.

Отвързаха Инман и Вийзи и ги отведоха до огъня. Трите девойки стояха и чакаха заедно с двете тъмнокоси момченца. Мъжете се наредиха в кръг, за да виждат по-добре, а огромните им сенки трепкаха върху стените на къщата.

— Ела насам — каза Джуниър.

Инман направи крачка към Лила. В този миг мисълта, която отдавна се мъчеше да си пробие път през замъгленото му съзнание, най-после проблесна.

— Но тя е омъжена.

— По закон може и да е. Но не и пред очите на Господ — отвърна Джуниър. — Иди до нея.

Инман пристъпи с подкосени крака до Лила.

— Божичко — изстена тя.

Косата й беше вдигната на тила. Бузите й бяха напудрени, но от лявата страна все още личеше следата от ръката на Джуниър. На кръста си бе закичила китка цветя, които бе набрала край оградата на царевичната нива. С пръста на крака си чертаеше кръгчета в праха. Джуниър и Вийзи стояха отстрани. Цевта на пушката бе опряна в кръста на Вийзи.

— Аз ще казвам, каквото трябва да се каже, а ти просто ще кимаш — каза му Джуниър.

Джуниър развърза пристегнатите под брадичката му лентички, свали шапката и я сложи в краката си. Главата му бе покрита с редки, къси и къдрави косми, напомнящи онези, които растат по мъжките срамни части. Зае тържествена поза, взел пушката в двете си ръце като бебе и с дрезгав, гърлен и злокобен глас запя сватбена песен. Темата й, доколкото Инман успяваше да различи думите, бе смъртта, нейната неизбежност, житейските тегла. Момченцата потропваха в такт с босите си крачета, сякаш добре познаваха ритъма на песента и дори го харесваха.

Когато песента свърши, Джуниър произнесе венчалното слово, като наблягаше особено върху думите „обвързани“, „смърт“ и „болест“. Инман погледна към хълма, където призрачната светлина отново се бе появила между дърветата. Щеше му се призракът да дойде и да го отнесе със себе си.