— Все пак той е за яздене — каза тя.

— Но е и кон.

Руби застана пред Ралф, хвана муцуната му и го погледна в очите. Той сви уши и я погледна с малка ивица от бялото на очите си.

Тя притисна устни до кадифения нос на коня, после се отдалечи малко, отвори широко уста и издиша бавно и дълбоко в разтворените му ноздри. Според нея посланието на този жест бе знак за разбирателство. Означаваше, че тя и Ралф са на едно мнение по възникналия проблем. По този начин можеш да успокоиш мислите на конете. Приемат го като сигнал да се отърсят от обичайното си състояние на приповдигната нервност. С такъв дружелюбен дъх можеш да успокоиш дори коне с обелени очи.

Руби издиша отново, хвана гривата на Ралф над плешките и дръпна. Той пристъпи напред и помести талигата. Стигнаха до потока, Руби го освободи от хамута. Остави го да пасе люцерната покрай сянката на дърветата, после двете с Ейда се заловиха да пуснат криволичещ ред колове по протежение на потока. Някой ден, като намерят време, ще закачат още три реда тел над основния, за да завършат оградата.

Ейда беше забелязала, че не беше в характера на Руби да започне една работа и да я завърши наведнъж. Правеше всичко както дойде, първо най-належащото. Ако нещо не беше чак толкова спешно, подхващаше каквото може да свърши за времето, което има. Избраха точно тази сутрин за поставянето на първата редица, защото можеше да стане в свободния час-час и половина преди Руби да отиде да размени стоки с Еско: ябълки за зеле и ряпа.

За пренасянето на тежките дъски Ейда си беше сложила чифт кожени работни ръкавици; само дето бяха зашити с грубата страна навътре и накрая пръстите й бяха изранени почти колкото ако беше с голи ръце. Седна и ги опипа за мазоли, после се изми в потока и се обърса в полата си.

Заведоха коня обратно в плевнята, свалиха хамута и започнаха да го оседлават за търговската обиколка на Руби. Руби обаче спря и се загледа в стария капан, закачен на един клин на стената. На размер беше като за язовец или мармот и подобни животинки. Наследство от семейство Блек, преди да заминат за Тексас. В затворено положение челюстите му почти се сливаха, но вече толкова време висеше там, че малки ивици ръжда бяха обагрили обшивката.

— Точно това ни трябва. Може дори да го заложа, преди да тръгна.

Тревожеха се за хамбара със зърното. Вече дни наред всяка сутрин липсваше зърно. След като забеляза липсата, Руби монтира резе на вратата и запълни пролуката, където дървото беше се разсъхнало и опадало. На следващата сутрин обаче откри нова дупка, издълбана в прясната кал между гредите. Беше достатъчно голяма за човешка ръка или за катерица, а може би дори за дребна миеща мечка, опосум или мармот. Два пъти запълва отвора с кал и два пъти намираше нова дупка на сутринта. Крадеше се по малко зърно, едва забележимо количество, но ако продължаваше така, скоро щеше да има повод за притеснения.

Така че Ейда и Руби се заловиха с капана: изтриха ръждата с телена четка и смазаха винтовете с мас. Когато свършиха, Руби стъпи отгоре и натегна железните челюсти. После докосна пластинката, където трябва да попадне кракът на злосторника, с една пръчка и нещото щракна с такава сила, че подскочи във въздуха. Занесоха го до хамбара и го заровиха в зърното, съвсем близо до дупката. Руби заби клина на веригата възможно най-дълбоко в пръстта на пода. Ейда обаче настоя да увият зъбите на капана със зебло, в случай че кражбите са от човек, а не животно. Руби се съгласи и ги уви, но внимателно прецени количеството плат, за да не се стига до прекалена добрина.

Свършиха с това, Руби сложи юздите на Ралф и натовари два големи чувала с ябълки на гърба му. Качи се и потегли, без да слага седло, на пътя спря и извика на Ейда — да свърши нещо полезно и да направи плашило в зимната градина. После докосна с пети корема на коня и потегли в лек тръс.

Ейда изгледа с известно облекчение как гърбът на Руби изчезва зад завоя. Сега имаше целия следобед пред себе си и от нея не се изискваше нищо, освен приятната и до известна степен детинска задача да направи голяма кукла за градината.

Банда врани напоследък „работеха“ в зимната градина. Вярно, че кълвяха младите растения с известна досада, но независимо от това, трябваше да се направи нещо, иначе скоро щяха да изкълват всичко. На двете крила на една врана липсваха пера — две симетрични квадратни петна. Изглежда ги предвождаше и винаги първа отлиташе от нивата или от растението. Останалите бяха просто последователи. „Оскубано крило“ имаше по-силен глас от останалите и успяваше да изрече всички възможни врански думи — от звука на несмазани панти до гъргоренето на гъска, нападната от лисица. Ейда от седмици следеше действията й, а веднъж Руби така се ядоса на поразиите й, че си позволи да изстреля един ценен патрон по нея, макар разстоянието да беше прекалено голямо, за да улучи. Ето защо Ейда с доволство си представяше как нейното плашило ще бъде нещо, което Оскубано крило ще се наложи да взема под внимание.

Със смесени чувства тя каза на глас:

— Животът ми вече включва и следене на птици.

Влезе в къщата. Качи се горе и отвори един сандък, от който извади чифт панталони за езда и тъмнокафяв вълнен пуловер на Монро. После шапката му от боброва кожа и ярко шалче. От тях можеше да измайстори красиво, дори стилно плашило. Но докато стоеше загледана в сгънатите дрехи, успя единствено да си представи как всеки ден излиза и вижда паметника на Монро насред градината. Привечер откъм терасата щеше да е доста мрачна гледка. Страхуваше се, че то ще окаже по-силно и обезпокоително въздействие върху нея, отколкото върху враните.

Ейда върна дрехите в сандъка и отиде в стаята си, където порови из различните чекмеджета и гардероби, и накрая се спря на бледолилавата рокля, която облече последната вечер на партито на река Уондо. Извади и една сламена шапка, френска изработка, която Монро й беше купил преди петнайсет години по време на обиколката им из Европа и чиито ръбове вече се бяха разплели. Знаеше, че Руби няма да одобри тази рокля, не по сантиментални причини, а защото материалът би могъл да се оползотвори по-добре. Ако се среже, могат да се направят възглавници, юрган, калъфки за облегалките на столовете, един куп полезни неща. Ейда обаче реши, че ако им дотрябва коприна, достатъчно други рокли могат да свършат работа. Точно тази обаче искаше да вижда насред градината в слънце и дъжд.

Изнесе роклята навън, върза кръст от два кола за основа и го наби здраво в градината. На върха постави глава, направена от натъпкана със слама и листа стара калъфка за възглавница, на която нарисува лице с боя от сажди и масло от лампата. Навлече роклята на коловете и запълни тялото със слама, после сложи и сламената шапка, за да придаде завършеност. На края на ръката закачи стара пробита ръждива кофа. Отиде до оградата и набра златник и богородичка, с които я напълни.

Ейда се отдалечи и огледа произведението си. Фигурата гледаше към Студената планина, сякаш бе тръгнала на разходка да бере цветя за кухненската маса и изведнъж е била покорена от красотата на пейзажа наоколо. Полите на лавандуловата рокля се полюшваха на вятъра, но единственото, за което Ейда си мислеше, бе как след година навън роклята ще избелее като суха шушулка. Самата тя беше облечена в избеляла басмена рокля и сламена шапка. Чудеше се дали ако някой мине горе по Джонас Ридж и ги види, няма да направи по-добре, ако измежду двете фигури в градината избере плашилото.

Изми си ръцете в легена на верандата и си приготви вечеря от няколко кафеникави резенчета от шунката на Еско, студени бисквити от закуска и парче печена тиква от снощната вечеря. Взе дневника и чинията си и седна на масата под крушата. Когато се нахрани, разлисти дневника — мина рисунката на чапла, на плодове от кучешки дрян, няколко стръка смрадлика, двойка водни паячета — докато стигна първата празна страница; нарисува плашилото, а над него и отскубнатите пера на враната. Написа датата и приблизителния час, също и фазата на луната. В дъното на страницата написа имената на цветята в кофата на плашилото, а в единия празен ъгъл на страницата нарисува част от цвета на богородичката.

Малко след това Руби се появи на пътя. Водеше коня, на чийто гръб бяха закачени шест големи чувала със зелки. Два чувала повече, отколкото е честно, но явно Руби не беше показала излишна гордост, за да прекърши щедрия импулс на Еско. Ейда тръгна към пътя. Руби се приближи до нея, бръкна в джоба на полата си и й подаде писмо.

— Ето. Отбих се в мелницата — в гласа й се долавяше убеждението, че всяко послание, предадено не лице в лице, вероятно значи лоши новини. Писмото беше смачкано и мръсно като стара работна ръкавица. Изглежда на даден етап от пътуването си е било мокро, защото беше съхнало смачкано и имаше петна. Ейда го прибра в джоба си — не искаше да го чете под всезнаещия поглед на Руби.

Двете разтовариха чувалите до лятната кухня и докато Руби отвеждаше коня, Ейда влезе и приготви вечеря като своята. Руби се нахрани и през цялото време говореше за зелките и множеството неща, които могат да направят от тях и които Ейда намираше за доста малко — кисело зеле, пържено, варено, пълнено, на салата.

Руби приключи с вечерята и отидоха при чувалите. Единият оставиха за кисело зеле, когато му дойде времето. Ако го направиш другояче, ще има да си гние в кацата. Останалото заровиха за зимата. За Ейда това беше странна, тревожна дейност — да изкопаят подобна на гроб дупка зад лятната кухня, да сложат слама на дъното и после да натрупат бледите глави вътре, като ги покрият с още слама и после пръст. Натрупаха всичката пръст и Руби отбеляза мястото с една дъска, която заби с плоската страна на лопатата, точно като надгробен камък.