— Готово — каза Руби. — Така поне няма да се налага да се щураме из снега някой януарски ден.

Мислите на Ейда бяха обсебени от следната зловеща картини на мрачен зимен следобед: вятърът свири, голите дървета се огъват, земята е покрита със сивкав замръзнал сняг, а тя излиза да разравя онази яма заради някаква си зелка.

По-късно следобед двете седнаха на каменните стъпала. Ейда едно стъпало по-нагоре. Руби се облегна на краката на Ейда. Гледаха залеза на слънцето, синкавата сянка на Джонас Ридж, която премина потока, а после и пасището. Ейда решеше черната коса на Руби с английска четка от глиганска четина. Продължи така, докато косата стана лъскава и заблестя като чисто ново дуло на пушка. Прокара пръсти през нея, раздели я на седем части — всяка от тях оказваше своя тежест и съпротива в ръцете й. Нареди ги поотделно по гърба на Руби и започна да ги изучава.

Ейда и Руби си имаха своеобразно състезание. Идеята беше на Ейда, дойде й наум, докато гледаше как Руби разсеяно сплита опашката на Ралф в различни сложни плетеници. Обикновено Руби заставаше зад него, мислите й се рееха някъде, погледът й не гледаше нищо конкретно, а пръстите й се движеха през дългите косми на опашката без никакво усилие. Сякаш това й помагаше да се съсредоточи. И почти приспиваше Ралф. Той стоеше вдигнал едното си задно копито с потрепващи клепачи. След това обаче се разхождаше с вързаната на топка опашка, нервен, с притеснен поглед, докато някоя от двете не склонеше да разплете опашката и да я среше.

В такива моменти Руби винаги изглеждаше толкова щастливо замечтана, че Ейда си я представяше като самотно изоставено дете, което скита из страната да плете опашките на стари и самотни товарни коне, подтиквано от нуждата за нещо топло и живо. Да го докосва едновременно интимно и разсеяно, без да достига до живота в него, само до периферните му части. В този дух Ейда бе предложила да видят кой може да направи най-сложната, красива или странна плитка в косата на другата. Надпреварата щеше да е дори по-интересна, защото и двете нямаше да знаят в какво състояние е косата им — единствено онова, което са направили с косата на другата — докато не излязат навън и не застанат с две огледала да видят главата си отзад. Губещият щеше да се заеме с вечерната работа, докато победителят си седи в люлеещия се стол на верандата да гледа как небето притъмнява и да отбелязва появата на всяка звезда.

Косата на Ейда беше готова. Руби се труди известно време над нея — дърпа и въртя, докато накрая я закрепи здраво на слепоочията й. Ейда усещаше дърпането в ъгълчетата на очите си. Започна да потупва главата си отзад, но Руби посегна и перна ръката й, за да не се разбере какво е положението.

Ейда хвана трите плитки в центъра на гърба на Руби и ги върза в обикновена опашка. Това беше лесно. С останалите части планираше да направи сложна плитка отгоре на главата, която да се увива и преплита като рибена кост — такава беше плетката на една от любимите й кошници от лико. Хвана две от страничните части и започна да ги вплита.

Четири врани, начело с Оскубано крило, се насочиха към долчинката, но изпърхаха разгневено щом видяха плашилото. Отлетяха, квичейки като простреляни прасета.

Руби каза, че това говори добре за творението на Ейда.

— Особено шапката, наистина придава стил.

— От Франция е.

— Франция? И тук си имаме шапки. Един човек в Ийст Форк плете сламени шапки и ги разменя за масло и яйца. Шапкарят в града прави от боброва кожа и от вълна, ама иска пари.

Не виждаше смисъл в тази работа с разнасянето на шапки из половината свят, за да се продадат. Човек, който мисли за такива неща, явно не е много сериозен. Нямаше какво да я привлича в места като Франция или Ню Йорк, или пък Чарлстън. А и не бяха много нещата, от които се нуждаеше и които да не може да си направи или отгледа сред Студената планина. Таеше силна неприязън към пътуването, независимо дали из Европа или някъде другаде. Смяташе, че ако светът е устроен както трябва, неговите жители толкова добре ще си пасват на мястото, че никога няма да им се налага или иска да пътуват. Няма да има нужда от каруци, влакове или параходи; всички подобни превозни средства ще си стоят неизползвани. Тогава, напълно доволни от живота си, хората ще предпочетат да си стоят у дома, защото очевидно обратното води до множество неприятности, както в миналото, така и сега. В онзи стабилен свят, който тя си представяше, някои хора, например, могат да живеят щастливо дълги години, всеки ден да чуват лая на кучето на далечния си съсед и пак да не се отдалечат от дома достатъчно, че да разберат дали лаят е от хрътка или сетер, дали кучето е кафяво или петнисто.

Ейда не си правеше труда да спори, защото смяташе, че нейният собствен живот наближава етап, на който пътуването и вносните шапки няма да имат голямо значение. Плитката беше завършена и тя я погледна с разочарование. Както с повечето й усилия да прави изкуство, резултатът не отговаряше на предварителната й представа. Според нея приличаше на конопено въже, оплетено от луд или пиян моряк.

Ейда и Руби се изправиха и всяка последователно приглади хвърчащите кичури на другата. Качиха се в спалнята на Ейда и застанаха с гръб към голямото огледало на тоалетката, взеха едно сребърно огледало и погледнаха отражението си в голямото. Плитката на Ейда беше проста и стегната и когато я докосна с пръсти, усещането бе като дърво. Можеш цял ден да работиш и няма да се разплете.

Ред беше на Руби и тя дълго се оглежда. Никога преди не беше виждала тила си. Докосна косата и неколкократно я приглади. Отсече, че плитката е невероятна и отказа да слуша аргументи в своя полза.

Върнаха се на верандата. Руби отиде на двора, готова да се залови с вечерните си задължения. Изведнъж се спря, погледна към небето и докосна косата на врата си. Все още бе достатъчно светло да се прочетат няколко страници от „Сън в лятна нощ“. Седнаха отново на стъпалата и Ейда зачете, като мимоходом поправяше грешките си. Когато стигна до репликата на Робин — където той казва: „Като кон, куче, мечка, огън всеки път“ — Руби безкрайно я хареса и повтори думите няколко пъти, сякаш носеха огромно значение и удоволствие сами по себе си.

Скоро вече беше прекалено тъмно за четене. Двойка пъдпъдъци размени закодирани послания от три думи откъм полето и откъм гората. Руби стана:

— По-добре да се залавям за работа.

— Провери капана — подсети я Ейда.

— Няма смисъл. През деня нищо не може да се хване.

Ейда затвори книгата и откъсна клонче чемшир, за да отбележи докъде е стигнала. Извади писмото от Инман от джоба си и го обърна на запад, за да улови последния светлик. Вече пети път този следобед четеше неясните новини за раните му и за планираното завръщане. Но дори и след петото прочитане не бе разбрала повече, а именно: Инман изглежда бе стигнал до непоклатимо заключение относно чувствата им един към друг, макар че самата тя не знаеше как стоят нещата. Не беше го виждала почти четири години, а последна вест получи преди повече от четири месеца. Само кратка бележка от Питърсбърг, надраскана с безличен тон, който обикновено се използва за далечни роднини. Не беше изненадана. По-рано Инман беше помолил да не мислят какво може да се случи между тях след войната. Не знаеха какво ще се случи дотогава, а пресмятането на различните варианти — приятни или не — единствено замъгляваше мислите му. Кореспонденцията им по време на войната беше нередовна. Поток от писма, после продължително мълчание. Последното обаче бе дълго дори и по техните стандарти.

Сегашното писмо нямаше дата, нито пък споменаваше скорошни събития или дори сезон, по който да се ориентира. Може да е било написано през изминалата седмица, а може и преди три месеца. Опърпаната и мръсна хартия говореше по-скоро за второто, но нямаше начин да разбере със сигурност. Завръщането му у дома не беше ясно. Дали има предвид сега или след края на войната. Ако е имал предвид сега, нямаше как да знае дали вече е много закъснял или току-що потегля. Ейда си спомни за разказа, който с Руби бяха чули от военнопленника в съда. Страхуваше се, че всяка страна ще има свой Тийг.

Взря се в листа. Като се има предвид леко сбития и дребен почерк на Инман, единственото, което успя да види в сумрака бе следният кратък пасаж:

В случай, че все още пазиш портрета, който ти изпратих преди четири години, моля те да не го поглеждаш. Вече не приличам на него ни телом, ни духом.

Разбира се, Ейда веднага се качи в спалнята си, запали лампа и прерови всички чекмеджета, докато намери снимката. Беше я прибрала, защото още от самото начало не смяташе, че си прилича кой знае колко. Когато пристигна, тя я показа на Монро, чието отношение към фотографията не беше ясно; никога не беше се снимал и не възнамеряваше да го прави, макар че като млад два пъти беше позирал на художници. На времето разгледа лицето на Инман с известен интерес, после обяви случая за приключен. Отиде до лавицата, извади една книга и зачете от Емерсън за преживяването да бъдеш сниман с дагеротип: „А в старанието си да не размажеш образа си, държа ли всеки пръст на мястото му с такава сила, че ръцете да се свият като за бой или в отчаяние? А в решимостта си лицето ти да не помръдне, усети ли как всеки момент все повече се вкаменяваш; веждите, адски смръщени, а очите неподвижни, както са неподвижни на изпадналия в безсъзнание човек, на лудия или умрелия?“

И макар че не точно такъв беше ефектът на снимката на Инман, Ейда бе принудена да признае, че не беше и много далече от истината. Прибра я, за да не замъглява спомена си за Инман.