Когато Инман свърши, Ейда не знаеше какво да каже и единственото, което можа да измисли беше:

— Е, в това със сигурност имаше доста автентичен фолклор.

Веднага съжали за думите си, защото очевидно за Инман историята имаше много по-дълбоко значение, макар тя да не знаеше точно какво.

Той я погледна и понечи да каже нещо, но после се спря и се загледа в потока. След минута рече:

— Онази старица изглеждаше по-стара и от Господ и докато ми разказваше това, от безизразното й око капеха сълзи.

— Но ти нали не мислиш, че е истина?

— Мисля, че е можела да живее в по-добър свят, а вместо това е станала скитница, принудена да се крие из храсталаците.

Никой не знаеше как да продължи разговора и Инман каза, че е време да тръгва. Хвана ръката на Ейда и я докосна леко с устни, после я пусна.

Само след няколко крачки обаче се обърна и я видя да тръгва към къщи. Прекалено бързо. Дори не бе изчакала да се скрие зад завоя.

Ейда се сепна, спря и се обърна да го погледне. Вдигна ръка да помаха, но осъзна, че той е още прекалено близо и жестът не е подходящ, така че свали ръка тромаво и прибра един кичур коса в кока си, сякаш това е била причината за жеста.

Инман спря и я погледна:

— Можеш да се прибираш, не е нужно да стоиш да гледаш как се отдалечавам.

— Знам.

— Очевидно не искаш.

— Просто не виждам с какво ще помогне.

— Това кара някои мъже да се чувстват по-добре.

— Не и теб — отвърна Ейда, като безуспешно се опита да звучи развеселено.

— Не и мен — сякаш направи усилие да изпробва тази идея Инман, да види дали ще издържи проверката на реалния свят.

След миг свали шапка, прекара пръсти през косата си и доближи един пръст до челото си за поздрав.

— Не, права си, не и мен. Ще се видим.

Тръгнаха всеки по пътя си, този път, без да се обръщат.

Същата нощ обаче Ейда не се чувстваше толкова смела по отношение на войната и заминаването на Инман. Следобедът беше мрачен, предшестван от кратък дъжд преди залез. Веднага след вечеря Монро се затвори в кабинета си да работи часове наред над проповедта за идната неделя. Ейда седеше сама във всекидневната на светлината на една свещ. Почете малко от последния брой на „Норт Американ Ривю“28 и когато това не успя да разсее мислите й, започна да разглежда старите броеве на „Дайъл“29 и „Садърн Литерари Месинджър“30. После седна на пианото и подрънка известно време. Когато спря, се чуваше единствено далечният звук на потока, от време навреме някоя капка от стряхата, крякането на жаба, което скоро замлъкна и къщата се умълча. От време на време се чуваше приглушеният глас на Монро, изпробваш благозвучието на новосъчинените фрази. В Чарлстън по това време на нощта се чуваха ударите на вълните по бетона, шумоленето на палмови листа на вятъра; дрънченето на железните колела на каретите и тропота на конски копита, които тиктакат в неравномерен ход. Гласовете на излезлите на разходка хора и търкането на кожените им обуща по калдъръма на осветените улици. В тази долчинка сред планината обаче Ейда чуваше как ушите й свистят от липсата на други звуци. Толкова беше тихо, че тя започна да си въобразява, че усеща болка в челото си. А тъмнината навън не би могла да е по-наситена дори ако стъклата бяха боядисани в черно.

Мислите й се лутаха в празнотата. Няколко неща от тази сутрин не й даваха мира и не на последно място това, че не бе проронила нито сълза. Също и че не бе изрекла онова, което хиляди жени — омъжени и не — казват на заминаващите мъже и което повече или по-малко се свежда до това, че ще ги чакат.

Тревожеше я въпросът на Инман. Как ли би реагирала, ако получи вест за смъртта му? Не знаеше, макар че възможността това да се случи бе надвиснала в мислите й по-мрачна, отколкото бе очаквала. Не можеше да си прости и това, че толкова грубо се бе изсмяла на историята му, че не й бе стигнал мозъкът да проумее, че не става дума за старицата, а за неговите собствени страхове и желания.

Като цяло трябваше да признае, че не се представи никак убедително. По-скоро бе безмилостна и коравосърдечна. А не такова бе намерението й. Наистина, такова отношение понякога е от полза. То е незаменимо, когато се налага да накараш хората да те оставят на мира. Но този път бе прибягнала до него по навик и то в най-неподходящия момент. Сега съжаляваше. Страхуваше се, че ако не поправи стореното, то ще се загнезди в нея, ще закоравее и един ден ще се събуди, замръзнала като дрян в януарски студ.

Онази нощ не спа добре, непрестанно се въртеше във влажното и студено легло. По-късно запали свещ и се опита да почете от „Студеният дом“31, но не можа да се съсредоточи. Искаше й се да има опиум. По някое време, дълго след полунощ, прибягна до облекчението на всяка жена — девойка, стара мома, вдовица. Когато беше на тринайсет, прекара цяла година, тревожена от мисълта, че единствено тя е открила това удоволствие или че само тя е способна на него, поради някаква уродливост или разврат. Ето защо изпита голямо облекчение, когато братовчедка й Луси, по-голяма от нея с няколко месеца, я просвети по въпроса за самотната любов. Шокиращото мнение на Луси беше, че погледната като навик, по разпространеност тя се нарежда почти до дъвченето на тютюн и пушенето на лула, което означаваше, че може да се смята за повсеместна. Ейда заяви, че това е безкрайно долно и цинично. Луси обаче не отстъпи от мнението си и продължи да говори почти безсрамно за това, което Ейда смяташе за мрачна мистерия, породена от толкова голямо отчаяние, че човек без съмнение на сутринта се събужда със срамно петно на лицето. Нито гледището на Луси, нито изминалите години, бяха променили отношението на Ейда по този въпрос.

В онази трескава нощ картините, които минаваха пред очите й, нежелани и нереални, бяха с образа на Инман. И тъй като познанията й по анатомия до голяма степен бяха хипотетични — основани единствено на различни животни и бебета, също и изумителните италиански статуи — най-ясни бяха образите на пръстите, китките и предмишниците му. Всичко останало беше измислица и следователно сенчесто и без истинска форма. Лежа будна до зазоряване, все още изпълнена с желание и безнадеждност.

На следващия ден обаче се събуди ведра и твърдо решена да поправи грешката си. Денят беше ясен и по-топъл и Ейда каза на Монро, че иска да излезе да се разходи, като много добре съзнаваше къде отиваха всеки път, когато той държи юздите. Той накара работника да впрегне Ралф в кабриолета и след час вече бяха в града. Отидоха в градската конюшня, където изведоха коня от впряга, завързаха го до една ясла и му дадоха половин мяра овес.

На улицата Монро потупа всички джобове на панталона, жилетката и палтото си, докато намери портфейла с парите. Извади малка монета от двайсет долара и я подаде на Ейда, сякаш беше петаче. Предложи й да си купи нещо хубаво — дрехи или книги — и след два часа да се срещнат отново при конюшнята. Ейда знаеше, че той отива да намери своя стар приятел, лекаря, с когото ще си говорят за писатели, художници и прочее, освен това междувременно ще изпие малка чаша уиски или голяма чаша червено вино и ще закъснее за срещата точно с петнайсет минути. Тя отиде в книжарницата и без да се замисля купи партитурите на няколко нови песни от Стивън Фостър, певец, за когото мненията им с Монро дълбоко се различаваха. Сред книгите погледът й се спря на три тома творби на Тролъп32. Нямаше особено желание да ги чете, но първо видя тях. Помоли да опаковат покупките и да ги изпратят към градската конюшня. После отиде при търговеца на платове и набързо си купи шал, чифт ръкавици от биволска кожа и кафяви боти. Тях също опаковаха и изпратиха. Излезе на улицата, видя колко е часът и установи, че е успяла да се справи с пазаруването за по-малко от час.

С ясното съзнание, че онова, което прави е повече от непристойно, тя свърна в уличката между адвокатската кантора и ковачницата. Изкачи откритото дървено стълбище до площадката пред стаята на Инман и почука.

Инман тъкмо лъскаше единия си ботуш и когато отвори вратата, той все още беше надянат на ръката му. Не носеше сако, а ръкавите на ризата му бяха навити чак до над лакътя.

Очевидно това бе последното място, където очакваше да я види и това си личеше от изписаното по лицето му изумление. Сякаш не знаеше какво да каже, а идеята да я покани да влезе, не беше сред възможните варианти. Вдигна показалец, за да посочи, че му трябва известно време. Един момент. После затвори вратата и остави Ейда навън.

Онова, което бе успяла да види от стаята, бе доста потискащо. Малка, с един-единствен малък прозорец на отсрещната страна, но и от него се виждаха единствено гредите и дъските на магазина отсреща. Мебелите се състояха от тясна желязна рамка за легло, ракла, на която имаше леген с вода, обикновен стол и писалище, както и няколко книги в чанти. По-скоро килия. По нейно мнение, доста по-подходящо за монах, отколкото за някой, когото би определила като свой обожател.

Както Инман бе отбелязал с пръст, вратата скоро се отвори. Той беше спуснал ръкавите на ризата си, беше си сложил шапка и сако. Обул беше и двата ботуша, макар че единият беше кафяв и кален, а другият черен като мазен капак на печка. Изглежда, беше си посъбрал и мислите.

— Извинявай. Бях изненадан.

— Надявам се не неприятно.

— Напротив, много приятно — но нищо в изражението му не потвърждаваше казаното.

Излезе на площадката, подпря се на парапета и кръстоса ръце. На слънцето шапката хвърляше сянка върху лицето му, така че нищо от устата нагоре не се виждаше. Последва дълго мълчание. Той погледна към вратата. Беше я оставил отворена. Ейда предположи, че му се ще да я беше затворил, но в момента не можеше да реши кое е по-лошо: неудобството да направи две крачки и да я дръпне или рязката интимност, която създават зейналата врата и тясното легло.