— Исках да ти кажа — започна тя, — че според мен нещата вчера не завършиха както трябва. Не както бих искала. Не по начин, който ме задоволява.

Челюстта на Инман се стегна, сякаш някой бе издърпал невидимо въже в него.

— Мисля, че не разбирам за какво говориш. Бях тръгнал нагоре по реката да се сбогувам с Еско и Сали. Когато стигнах до пътя към Блек Коув, реших, че не е зле и с теб да се сбогувам. Така и сторих. По мое мнение беше задоволително.

Ейда не беше свикнала да не приемат извиненията й и първата й мисъл беше да се обърне, да слезе по стълбите и да забрави за Инман завинаги. Вместо това каза:

— Може никога вече да не се видим и не смятам да оставя този коментар да замести истината. Макар да не си признаваш, ти дойде с определени очаквания, които не се оправдаха. До голяма степен, защото действах в разрез със сърцето си. Ако имах възможност да върна времето, бих постъпила различно.

— Уви, никой от нас не може да върне времето. Постепенно изтриваме онова, което не ни допада и оставяме само спомени, които ни харесват. Просто продължаваме напред.

Той продължаваше да стои с кръстосани ръце. Ейда протегна ръка и докосна ръката му. Хвана маншета, който се подаваше изпод сакото, и го задърпа, докато ръцете му се разтвориха. Докосна дланта му и проследи с пръст извивките на вената му от пръста до китката. После разтърси китката и я стисна силно. Докосването до него я накара да се запита какво е усещането от останалата част от тялото му.

За момент никой не смееше да погледне другия. После Инман издърпа ръката си, свали шапката си и я завъртя във въздуха. Хвана я, завъртя китка и я запрати през вратата, без да се интересува къде ще падне. И двамата се усмихнаха, Инман сложи една ръка на кръста на Ейда, а другата зад врата й. Косата й беше леко хлабава, хваната с щипка. Пръстите на Инман докоснаха студената седефена мида, докато привличаше главата й за целувката, която им бе убягнала предишния ден.

Ейда бе облякла почти всички дрехи, които жените от нейното положение носеха по онова време, така че тялото й беше дълбоко заровено под множество метри мъртви плисета и дипли. Ръката на кръста й докосна банелите на корсета и когато тя се отдръпна крачка назад, за да го погледне, те изскърцаха от движението и дишането й. Мислеше си, че вероятно му прилича на затворена в черупката си костенурка, която не дава почти никакви признаци, че вътре се крие живо същество, топло и със собствена кожа.

Слязоха заедно по стълбата и когато минаха през вратата, сякаш се врекоха. Близо до края на улицата Ейда се обърна и докосна с пръст копчето на яката му:

— Дотук е достатъчно. Връщай се вече. Както сам каза, ще се видим.

— Надявам се само да е скоро.

— Значи ставаме двама.

Тогава си мислеха, че времето до завръщането му ще се брои в месеци. Само че войната се оказа по-дълга, отколкото и двамата бяха очаквали.

Завръщането

Инман следваше умело начертаната от жълтокожия човек карта през нещо, което местните наричаха хълмиста местност. Нощите бяха хладни, листата започваха да се обагрят в жълто. След като вървя почти цяла седмица, стигна до белите полета в края на картата и вече виждаше Блу Ридж, който се извисяваше като димен облак в небето. Отне му още три нощи да премине потискащото място, наречено Хепи Вейл — дълга широка ивица ниви и пасища в полите на планината. Прекалено голямо открито пространство, за да се чувства сигурен през деня, а нощем гърмяха пищови, проблясваха фенери; по пътищата имаше толкова много мрачни ездачи, че Инман прекарваше в криене в канавки и купи сено, горе-долу колкото и в ходене. Предполагаше, че ездачите са военна полиция, всички пияни като трапери призори. Тръгнали на лов за федерални, избягали от затвора в Сейлсбъри. Нетърпеливи да натиснат спусъка.

На големи разстояния в долината имаше разкошни къщи с бели колони. Наоколо ги заобикаляха разхвърляни колиби и бараки и сякаш цялата долина бе разделена на феодални владения. Нощем Инман гледаше светлините в големите къщи и знаеше, че е воювал за хората, които живеят в тях и изпитваше огромна погнуса. Искаше единствено да стигне до по-рядко населените части на планината, където се надяваше, че хората няма да бъдат толкова голяма заплаха. Ето защо, веднага щом се появи възможност, той се отклони от опасните пътища на долината и пое по тясна пътека за каруци, която водеше на север, катереше се нагоре по един връх, после слизаше в дълбок речен пролом и накрая се изкачваше рязко към билото на Блу Ридж. Инман се катери част от единия ден и следващия, но пред него все още се извисяваше планинска стена, а пътеката отиваше все по-нагоре и нагоре. Скоро достигна до височина, където есента беше по-напреднала, защото тук тя вече се бе разгърнала и по земята имаше листа, колкото и по дърветата.

Късно следобед заваля студен дъжд и Инман продължи да върви без желание до настъпването на нощта. Доста след полунощ, почти отчаян и мокър до кости, той намери голям кестен, в чиято основа имаше кухина. Пропълзя вътре и макар мястото да бе само колкото да клекне, поне беше на сухо. Дълго време седя така, заслушан в шума на дъжда. Хвана два снопа опадали листа и ги изхвърли. Скрит вътре в дървото, той започна да се чувства като прогизнал горски дух, спотайващ се в нощта, като гном или трол под някой мост. Бездомник, озлобен и готов да се нахвърли без причина на всеки минувач. По-късно подремна на пресекулки в очакване на утрото и накрая заспа дълбоко, здраво вклинен в сърцето на кестена.

Сънува онзи сън от Фредериксбърг, а скоро след зазоряване се събуди треперещ и в лошо настроение. Имаше чувството, че нещата не са, както ги беше оставил. Опита се да излезе от дупката в дървото, но откри, че долната част на тялото му е безчувствена. Измъкна се от дървото на ръце. Не чувстваше краката си; със същия успех можеше да е прерязан на две. Сякаш всичко липсваше, сякаш той самият бе започнал да се превръща в измислица, която се издига нагоре, изчезва и ще продължи пътя си, носен от мъглата.

Идеята не беше съвсем лоша. Плуваща сянка.

Инман се протегна върху листата на мократа земя, вдигна поглед към клоните на дърветата и прогизналите листа. Облаците бяха гъсти и черни. Синкави отрязъци мъгла, крехки и бледи като пух, се движеха сред дебелия таван от кестенови и дъбови клони, които отказваха да се разделят с листата си. В гората изпърха яребица — дълбок силен звук, подобен на туптенето в сърцето на Инман, точно преди да се пръсне в гърдите му. Надигна глава и се заслуша, решен ако това ще е последният му ден на този свят, да посрещне смъртта лице в лице. След миг се чу силен плясък на крила, който заглъхна дълбоко в гората. Инман погледна към краката си и със смесени чувства установи, че е все още цял. Опита се да ги размърда и те отвърнаха на повика му. Разтри лице яростно с длани и пооправи опърпаните си дрехи. Беше мокър до кости.

Пропълзя до дървото да вземе багажа си, подпря се на него, отвори манерката си и отпи дълга глътка. За ядене му бе останало единствено брашно, така че събра клони за огън, за да си направи каша. Запали малко прахан и започна да духа, докато пред очите му затанцуваха малки сребърни точици, но успя да задържи пламъка само за малко, после той изгасна и остави след себе си единствено дим.

— Просто ще тръгна и няма да спирам да вървя — каза Инман на гората.

Но остана да седи дълго, след като го бе изрекъл.

„С всяка минута силите ми се възвръщат“ — помисли си, но когато се опита да открие доказателство за това, нямаше успех.

Инман се изправи от мократа земя и се олюля. Повървя малко, без да може да се приведе. Стомахът му се присвиваше в толкова силни конвулсии, че се изплаши да не повърне някой от важните си органи. Раната на врата и новите по главата горяха и пулсираха съзаклятнически. Седна за малко на един камък, после стана и цяла сутрин вървя из мрачната гора. Пътеката не беше много отъпкана, толкова неравна и криволичеща, че не можеше да каже точно накъде върви. Нямаше определена посока, освен нагоре. Храстите и папратите ставаха все по-гъсти, земята сякаш се възстановяваше и не след дълго пътеката щеше да бъде напълно заличена. В продължение на няколко мили тя просто се виеше сред гора от огромни ели, а зелените им клони плуваха скрити в гъстата мъглата. Виждаха се само черните им стволове, които се издигаха към ниското небе като стари менхири, побити там от забравена раса, за да напомнят най-мрачните мигове от историята им.

Инман не бе забелязал какъвто и да е признак за човешко присъствие, освен тази пътека през пущинака. Никой, който да го ориентира за местонахождението му. Беше объркан, загубен, а пътеката се виеше все по-нагоре и по-нагоре. Продължаваше да тътри крак след крак, но това беше всичко. Но дори и това правеше, без да е сигурен, че се приближава дори на сантиметри до някаква цел.

Около пладне премина един завой и видя измършавяло дребно човече, приклекнало до една голяма ела. Виждаха се само главата и раменете му, които се показваха сред високата измръзнала папрат, по чиито кафяви листа се бяха събрали капчици вода от мъглата. От позата на човека Инман предположи, че е прекъснал някой луд старик в неудобен момент. Но когато се приближи, видя, че това е дребна стара жена, клекнала да сложи малко лой в капан за птици. Значи не луд, а стара вещица.

Инман се спря и извика:

— Ей, госпожо!

Дребната жена вдигна поглед, но не помръдна. Остана клекнала, като внимателно поставяше капана, блажено унесена в тази задача. Приключи заниманието, изправи се и започна да обикаля около капана и да го оглежда, докато накрая утъпка идеален кръг в папрата около него. Беше много възрастна, поне това беше видно, но като се изключат бръчките и мръсотията, кожата на лицето й бе розова и здрава като на момиче. Носеше мъжка филцова шапка, а бялата коса, която се показваше изпод нея, беше рядка и стигаше до раменете й. Дрехите й — широка пола и блуза — бяха от мека тъмна кожа и изглеждаха като кроени с нож и съшити набързо. На кръста й бе завързана мръсна памучна престилка, от чийто джоб се подаваше дръжката на малокалибрен пищов. Ботушите й изглеждаха изработени от новак в занаята, а предната им част стърчеше извита нагоре. На една голяма ела бе подпряна ловджийска пушка с дълго дуло, дошла през вековете.