Инман огледа жената за миг и каза:

— Няма да хванете пъдпъдък в онази примка, ако надуши човек.

— От мен няма какво много да надуши — отвърна тя.

— Както желаете. Чудя се само дали този път води някъде или свършва скоро.

— След няколко мили става малка пътечка, но доколкото знам, продължава много нататък.

— На запад?

— Общо взето да. Следва планината. По-точно е да се каже югозапад. Стар търговски път от времето на индианците.

— Много ви благодаря — каза Инман. Подхвана раницата си и се приготви да продължи. В този момент от ниско надвисналото небе започна да вали, големи и тежки капки, които падаха като патрони от крепостна стена.

Жената протегна ръка и се загледа във водата, която се събра в шепата й. После погледна Инман. Огледа за момент откритите му рани и каза:

— Тези дупки изглеждат, като да са от куршуми.

— Добре съм.

Жената продължи да го гледа.

— Изглеждаш, като да би хапнал нещо.

— Ако можете да ми изпържите едно яйце, готов съм да си платя.

— Какво?

— Чудех се дали бихте могли да ми изпържите няколко яйца.

— Да ти продам храна? Не мисля. Все още не съм стигнала до там. Но бих могла да те нахраня. Само че яйца нямам. Не понасям да живея в близост с птици. Много са страхливи.

— Домът ви наблизо ли е?

— По-малко от километър и със сигурност ще ми е приятно да те подслоня и нахраня.

— Тогава трябва да съм глупак, за да откажа.

Инман последва жената и забеляза, че тя пристъпва с пръсти навътре — смяташе се, че така ходят индианците, макар че сам той беше виждал много чероки, сред тях и Плувец, които ходеха с разперени като блатник пръсти. Качиха се до един завой, а оттам тръгнаха по огромни каменни плочи. Инман имаше чувството, че са на ръба на някоя скала. По разредения въздух се усещаше, че вече са доста високо, макар че от мъглата не можеше да се ориентира колко точно. Дъждът премина в лек ръмеж, после в твърди парченца сняг, които трополяха по камъните. Спряха се да погледат, но след миг снегът престана и мъглата започна да се вдига бързо нагоре, преследвана от силен вятър. Над тях на места се показа синьо небе и Инман погледна нагоре. Явно днес щяха да се радват на всички познати видове време.

После погледна надолу и за миг му прилоша от гледката. Наистина бяха на ръба на скала и той инстинктивно отстъпи назад. Пред него се простираше синкаво-лилава речна долина — очевидно онази, от която бе дошъл и ако се изплюеше, вероятно щеше да уцели мястото, откъдето мина вчера. Релефът наоколо бе висок и неравен. Инман се огледа и почти се изплаши от вида на огромния насечен рид на запад, който се извисяваше насред мъглата и стигаше чак до небето. Слънцето се показа през една пролука в облаците и внезапно огромна стена от бръшляни се изпречи пред Инман и синкавия връх. На северния му склон имаше огромна скална фигура на мъж с брада, приведен над хоризонта.

— Този връх има ли име?

— Танауа — отвърна жената. — Така го наричали индианците.

Инман погледна величествения стар връх, а после и отвъд него, към по-ниските върхове, които изчезваха някъде зад югозападния хоризонт, плуващи в рехава мъгла. Каменно море. По всичко личеше, че е безкрайно. Сивкавите издатини на най-далечните върхове се виждаха единствено като малко по-тъмен въздух. Формата и призрачният им вид говореха на Инман на неясен език. Смаляваха се постепенно, както затихваше раната на врата му.

Жената размаха ръка в същата посока и посочи два зъбера на хоризонта.

— Тейбъл Рок. Хокс Бил. Казват, че нощем индианците палели на тях огньове, които се виждали от стотици километри — тръгна отново жената. — Почти стигнахме.

Скоро се отклониха от пътеката и тръгнаха по тесен, обрасъл с дървета проход в планината — тъмна долчинка, изпълнена с аромата на корени и влажна пръст. В нея течеше малко поточе. Дърветата станаха разкривени и проядени, покрити с лишеи и всички бяха силно наклонени на една страна. Инман си представи това място през февруари, с виещия по склона вятър, който навява снега сред голите дървета. Когато стигнаха лагера на жената, Инман разбра, че отначало жилището е било временно, но постепенно се е превърнало в постоянен дом. Представляваше малък ръждясал фургон на малка поляна сред приведените дървета. Цепнатините по изкорубения покрив бяха покрити с тъмна плесен, зелен мъх и сиви лишеи. Три врани се разхождаха по него и кълвяха нещо. Пипала на увивни растения бяха оплели високите колела. Отвън стените бяха обрисувани с ослепителни пейзажи и портрети, грубо изписани епиграфи и лозунги, а по стрехите се сушаха букети билки, нанизи червени чушки, различни изсъхнали корени. От една тръба на покрива излизаше тънка ивица дим.

Жената се спря и извика:

— Ехо-о!

При вика й враните излетяха недоволни, а дребни и слаби шарени кози излязоха от гората до фургона. Внезапно цялото пространство се изпълни с кози. Приближиха се да огледат Инман с протегнати вратове и умни жълти очи. Инман се чудеше как е възможно козите да изглеждат толкова по-любопитни и умни от овцете, при условие че иначе толкова си приличаха. Козите се струпаха неспокойно около него. Бутаха се, блееха, звънците около вратовете им дрънчаха. Онези в задните редици се подпряха с предните си крака на гърбовете на останалите да виждат по-добре.

Жената не се спря и Инман се опита да я последва, но един голям козел отстъпи няколко крачки и разбута по-дребните кози около себе си. Изправи се на задните си крака, хвърли се напред и удари глава в крака на Инман. Той беше слаб от изтощителния преход през последните дни, главата му беше замаяна от глад и бутването на козела бе достатъчно да го свали на колене, а после и по гръб върху нападалите листа. Козелът беше с черни и кафяви шарки, с дълга брадичка и завити нагоре дяволити мустаци. Замаяността и болката в главата на Инман се засилиха и той се изплаши, че ще припадне. Успя някак си да събере сили, изправи се до седнало положение, свали шапката си, удари козела по лицето и го отпъди. После се изправи, треперейки на крака и вдигна багажа си. Протегна се и го перна още веднъж.

Жената дори не бе забавила ход и вече бе зад фургона. Инман я последва заедно с няколко кози. Намери я клекнала под един навес от борови клони да слага подпалки в тлеещите въглени на огъня. Когато успя да го разпали, Инман се приближи и протегна ръце да се стопли. Жената хвърли по-големи дърва, после взе бял емайлиран леген, отдалечи се малко и седна на земята. Малко бяло козле на кафяви петна се приближи до нея и тя започна да го гали и чеше под брадата. То прегъна колене и легна до нея с протегнат врат. Старицата продължи да го чеше по гърлото и да гали ушите му. Инман се наслаждаваше на мирната картина. Видя как тя продължи да гали козлето с лявата си ръка, а с дясната бръкна в джоба на престилката си. С едно движение тя извади къса кама и я заби дълбоко в артерията под долната челюст, после бързо подпъхна белия съд, за да събере ярката кръв. Животното подскочи конвулсивно и остана така треперещо, а тя не спираше да чеше козината му и да гали ушите. Козлето и жената се взираха напрегнато в нищото, сякаш очакваха знак.

Докато козлето издъхваше, Инман разгледа фургона и надписите му. Редица малки, хванати за ръка, човешки фигурки танцуваха в долната част. Над тях имаше разхвърляни портрети, някои недовършени, очевидно изоставени по средата. Под едното лице, чиито черти бяха сгърчени в болка, пишеше Йов. Отдолу имаше надпис с големи черни букви, но той беше отчасти скрит зад разпъната козя кожа, така че единственото, което Инман успя да разчете бе: „Наказан от Създателя“. Имаше рисунка на мъж, застанал на четири крака с глава вдигната към бяло кълбо над него. Слънцето? Луната? Какво? Лицето му беше безизразно. Под него бе написан въпросът: „Ти един от заблудените ли си?“ Едно от недовършените лица представляваше просто петно боя с очи. Заглавието му гласеше: „Личният ни живот е наистина кратък.“

Инман извърна поглед от рисунките и се загледа в работата на жената. Тя разпори малкото козле от гърдите до задницата и изсипа вътрешностите му в легена. После го одра — животното изглеждаше странно, с дълъг врат и изцъклени очи. Разряза го на части. По-крехките части посипа със сушени билки, стрит пипер, сол и малко захар. После ги набучи на сурови клонки и започна да ги пече. Останалите парчета сложи в желязна тенджера с вода, лук, цяла глава чесън, пет сушени червени чушки, няколко листа градински чай и свежа чубрица. Тенджерата беше с малки крачета, тя взе една пръчка и избута въглени под нея, за да се вари на бавен огън.

— След малко ще сложа вътре малко бял боб и за вечеря ще имаме вкусна гозба.



По-късно мъглата отново се сгъсти и по покрива на фургона затрополи дъжд. Инман стоеше до малката печка в мрачното тясно жилище. Вътре миришеше на билки и корени, на пръст и дим. Влезе през задната врата, мина през онова, което би трябвало да е коридор — тесен проход, дълъг три крачки — после между един шкаф и маса от едната страна и тесен сламеник от другата. Водеше до нещо подобно на стая, макар че мястото беше колкото на два парцела на гробището. В единия ъгъл имаше малка желязна печка, голяма не повече от кофа. На стената зад нея беше подпряна ламарина, за да не прогори. Жената беше запалила три малки лоени лампи — нащърбени чаени чаши с лой, с фитили от навити парчета плат. Свещите димяха и миришеха леко на коза.

Масата беше отрупана с хартии — отгоре купчина книги, повечето една върху друга, отворени и с лицето надолу и леко набръчкани от влагата страници. Наоколо бяха разхвърляни или закачени по стените, подобни на паяжина, скици на растения и животни, някои оцветени в приглушени цветове, всяка с много записки в малките бели полета, сякаш за всеки образ бе необходимо подробно описание.