От тавана висяха снопчета сушени билки и корени, а сред книгите и по пода лежаха струпани различни кафяви кожи от дребни животни. Върху най-високия куп книги имаше крила от козодой с тъмни, разперени в полет пера. През цепките на печката се издигаха тънки струйки дим от смърчовите клони, носеха се във въздуха и образуваха тънък слой по извитите напречни греди на тавана.

Инман гледаше как жената готви. Пържеше питки от пшеничено тесто. Потапяше тестото в цвърчащата мас и вадеше парче след парче. Когато препълни една чиния, тя сложи парче печено в едно от хлебчетата и го подаде на Инман. Хлябът лъщеше от мазнина, а месото беше червеникавокафяво от огъня и подправките.

— Благодаря.

Ядеше толкова бързо, че жената му подаде една чиния с месо и хляб и го остави сам да си взема. Докато той се хранеше, тя смени тигана с тенджера и започна да прави сирене от козе мляко. Бъркаше сгъстяващото се мляко и когато беше готово, го прецеди в тенекиено канче през сито от преплетени върбови клонки. Твърдата част намачка в малък съд от дъб. Докато работеше, Инман непрестанно трябваше да мести краката си, за да не й пречи. Почти не говореха, защото тя беше заета, а Инман бе изцяло съсредоточен върху храната. Когато приключи, тя му подаде глинена чаша топъл цвик с цвят на сапунена вода.

— Като си се събудил тази сутрин, мислил ли си, че ще гледаш как се прави сирене?

Инман се замисли. Отдавна се беше убедил, че няма много смисъл да се опитваш да предскажеш какво ще ти донесе денят. Това караше човека или да се страхува или надява — две еднакво големи грешки. От опит знаеше, че нито едното от двете не помага да се чувстваш по-добре. Все пак трябваше да признае, че сиренето не бе присъствало в мислите му тази сутрин.

Жената седна на един стол до печката и си свали обувките. Отвори вратичката и с една сламка запали лулата си от изтравниче. Стъпалата й и оголената част от краката й бяха жълти и грапави като оскубано пиле. Свали шапка и прокара пръсти през косата си, която беше толкова рядка, че розовият й череп прозираше под всякакъв ъгъл.

— Връщаш се от убиване на хора в Питърсбърг, а?

— Ами, всъщност е обратното. По-скоро от известно време насам хората правят всичко възможно да убият мен.

— Да не си избягал или нещо такова?

Инман издърпа яката си и показа изтънелия си озлобен врат.

— Негоден поради раняване.

— Някакъв празнословен документ в доказателство?

— Загубих го.

— Аха, така си и знаех. — Дръпна от лулата и залепи стъпала върху печката, за да могат мръсните й крака да поемат максимално топлина от огъня. Инман дояде последния хляб и преглътна с малко цвик. Вкусът му беше горе-долу какъвто си го беше представял.

— Свърши ми сиренето и затова правя още — обади се тя. — Иначе вече да съм ти предложила.

— През цялото време ли живеете тук?

— Това е домът ми. Харесва ми мисълта, че винаги мога да се преместя. Не обичам да се застоявам на едно място повече от необходимото.

Инман огледа малкия фургон и твърдия тесен сламеник. Помисли си за бръшляните в спиците на колелата и попита:

— От колко време лагерувате тук?

Жената вдигна длани и ги погледна. Инман си помисли, че възнамерява да преброи годините на пръсти, но вместо това тя ги обърна и погледна обратната им страна. Кожата беше набръчкана, нарязана от тънки линийки, гъсти като светлосянка на стоманена гравюра. Жената отиде до тесния шкаф и отвори вратичките, които висяха на кожени панти. Зарови сред рафтовете с тетрадки, докато намери онази, която търсеше, после се изправи и дълго я прелиства.

— Ако сме шейсет и трета, значи двайсет и пет години.

— Шейсет и четвърта сме.

— Значи са двайсет и шест.

— Живели сте тук двайсет и пет години?

Жената погледна отново в тетрадката и каза:

— Другия април ще станат двайсет и седем.

— Боже мили — отрони Инман и отново погледна сламеника.

Жената нахлупи отворената тетрадка върху едната купчина книги на масата.

— Мога да си тръгна по всяко време. Да впрегна козите, да извадя колелата от земята и да потегля. Едно време ме караха наляво-надясно, както ми скимне. Обиколила съм целия свят. Чак до Ричмънд. На юг чак до Чарлстън и къде ли не по пътя.

— Предполагам не сте били омъжена?

Жената стисна устни, ноздрите й се разтвориха.

— Напротив, бях омъжена. Може би още съм, макар че е по-вероятно той отдавна да е умрял. Аз бях малко наивно момиче, а той беше стар. Три съпруги беше погребал. Обаче имаше хубава ферма и нашите направо ме продадоха. По това време харесвах едно момче. С руса коса. Все още виждам усмивката му в съня си горе-долу веднъж на година. Веднъж ме изпрати до дома след танците и ме целуваше на всеки завой. Но вместо това ме набутаха при онзи старец. Той се отнасяше с мен като с работник на полето. Трите си жени беше погребал на един хълм под голям чинар и понякога ходеше и седеше там. Виждал си такива старци на шейсет и пет, седемдесет години — надживели пет-шест съпруги. Уморили ги от работа, бебета и злоба. Една нощ се събудих в леглото до него и осъзнах, че съм просто четвъртият от пет надгробни камъка. Станах веднага, взех най-добрия му кон и избягах, а по-късно го размених за този фургон и осем кози. Вече не са останали достатъчно от старите, че да кажат колко поколения са минали от първите осем. А фургонът е, дето има една дума за стогодишната брадва — сменила само две остриета и четири дръжки.

— И оттогава живеете сама?

— Всеки божи ден. Скоро научих, че човек може да живее основно с кози, от тяхното мляко и сирене. А също и месо, когато през годината започнат да стават повече, от необходимото. Ям каквато зеления намеря. Ловя птици. Цял един свят от храна си живее на воля и трябва само да знаеш къде да го намериш. А и на половин ден път на север има малък град. Ходя да разменям сирене за картофи, храна, мас и разни работи. Варя отвари от растенията и ги продавам. Лекове. Тинктури. Мехлеми. Лекувам брадавици.

— Значи знахарка.

— Да, а от време на време правя и малко ореховки, продавам и трактати.

— Трактати за какво?

— Имам един за греха и спасението. От него продавам доста. Имам и за правилното хранене. Пише, че хората трябва да се откажат от месото и да ядат брашното с триците и предимно коренови зеленчуци. Друг е за буците по главата и как да разпознаваме по тях какъв е човекът.

Протегна ръка и докосна главата на Инман, но той извърна глава:

— Ще си купя онзи за храненето. Когато огладнея, просто ще го прочета. — Бръкна в джоба си и извади пачка различни банкноти.

— Приемам само монети. Три цента.

Инман порови известно време в джобовете си и връчи въпросната сума.

Тя отиде до един шкаф, извади пожълтял лист и му го подаде.

— Отпред пише, че ще ако следваш съветите ми, животът ти ще се промени. Но нищо не мога да ти гарантирам.

Инман прегледа набързо писанието. Беше зле написан на груба сива хартия. Имаше заглавия като: „Картофите: храна на боговете“. „Зелето: ободряващо духа“, „Брашното с трици: път към пълноценния живот“.

Тази последна фраза привлече вниманието на Инман и той я прочете на глас:

— Път към пълноценния живот.

— Много хора искат точно това. Е, не съм сигурна, че чувал брашно е достатъчен да те поведе натам.

— Да. — От опит знаеше, че пълноценният живот е нещо неясно. Освен ако не се броят безкрайните препятствия. А от тях имаше предостатъчно. Но пълноценен, в смисъл на това, което човек иска, беше нещо съвсем различно.

— По мое мнение в живота много по-често нещата не стигат — обади се жената.

— Така е.

Тя се наведе към печката, изтръска лулата, сложи я в уста и започна да духа, докато почти започна да свири. Извади торбичка с тютюн от един джоб на престилката си и я напълни отново, като тъпчеше тютюна с мазолестия си палец. Запали сламка от огъня, доближи я до лулата и задърпа, докато прецени, че тютюнът е достатъчно разпален.

— Откъде е тази голяма червена рана, а другите? — попита го.

— Раната на врата я получих при Глоуб Тавърн33 миналото лято.

— Кръчмарско сбиване?

— Битка. Близо до Питърсбърг.

— Значи рана от федералните?

— Те се опитваха да превземат железопътната линия при Уелдън, а ние се опитвахме да ги спрем. Продължихме цял следобед, бихме се в борови гори, тревисти поляни, изоставени ниви, къде ли не. Ужасна запустяла земя. Беше горещо и така се потяхме, че можехме да си обелим кожата с голи ръце.

— Сигурно неведнъж си мислил, че ако куршумът беше попаднал един пръст встрани, щеше да си мъртъв? Едва не ти е отнесъл главата.

— Да.

— Изглежда сякаш всеки момент пак ще се отвори.

— И аз такова чувство имам.

— А новите, те откъде се взеха?

— По обичайния начин. Простреляха ме.

— Федералните?

— Не. Другите.

Жената махна с ръка през тютюневия дим, сякаш не искаше да слуша неприятните подробности. После заключи:

— Виж, тези новите не са толкова лоши. Когато зараснат, косата ще ги покрие и само ти и любимата ти ще знаете. Ще усеща лекия шев, когато прокарва пръсти през косата ти. Искам обаче да знам дали си е струвало, цялата война за негрите на белите хора.