— Тогава не мислех така.

— А как? Пътувала съм доста из онези райони. Робите правят богаташа горд, грозен, а бедния — завистлив. Това е проклятие върху земята. Запалихме огън и сега той ни поглъща. Бог ще освободи негрите, а войната срещу това е война срещу Господа. Ти имал ли си роби?

— Не. А и не познавам някой, който да е имал.

— Тогава какво толкова те е накарало да се хвърлиш да се биеш и умреш?

— Преди четири години може би щях да мога да ти отговоря. Сега не знам. Вече видях предостатъчно.

— Това не е много убедителен отговор.

— Предполагам много от нас се биха, за да изгонят пришълците. Познавах един мъж, който беше ходил на север в големите градове. Каза, че се бием, за да не допуснем при нас дори едно нещо, което напомня за тях. Знам само, че всеки, който си мисли, че федералните са готови да умрат, за да освободят робите, със сигурност има погрешно милосърдно мнение за човечеството.

— Не разбирам тогава, при всички тези добри причини да се биеш, защо си избягал?

— Отпуск.

— Да — облегна се тя и се засмя, сякаш бе разказал смешка. — Мъж в отпуск. Без никакви документи. Откраднали ги били.

— Загубих ги.

Тя престана да се смее и го погледна.

— Виж сега, аз не съм на ничия страна. Това, че си избягал, ме вълнува, колкото ме вълнува да се изплюя в ей тоя огън.

И за да потвърди думите си, тя изплю черна храчка, която изкусно насочи в отворената врата на печката. Погледна отново Инман:

— Просто си в опасност. Това е.

Той я погледна в очите и с изненада откри, че в тях се таеше дълбока добрина, независимо от грубите думи. Никой от много дълго време не бе успявал да го предразположи да говори и той сподели всичко. Сподели колко се срамуваше от ентусиазма си през шейсет и първа да замине и да се бие срещу простите фабрични работници на федералната армия — мъже, толкова неуки, че едва след много уроци човек може да ги убеди да заредят, преди да стрелят. Това бяха враговете, толкова маловажни, че дори собственото им правителство не ги смяташе за хора. Просто ги хвърляше в бой години наред и сякаш те нямаха край. Можеш да ги убиваш, докато сърцето те заболи и редиците им пак се пълнят, готови за поход на юг.

После й каза как тази сутрин бе открил закъснял боровинков храст, плодовете сивкаво-сини откъм слънцето и все още зелени откъм сянката. Как си беше набрал малко за закуска, как бе видял цял рояк прелетни гълъби да затъмняват слънцето за миг, тръгнали далеч на юг за през зимата и си бе помислил, че поне това не се е променило: плодовете узряват и птиците летят. Сподели как през последните четири години бе виждал единствено промени и вероятно точно обещанието за промяна е било една от причините за първоначалния ентусиазъм. Непреодолимото влечение към нови лица, нови места, нов живот. И нов закон, според който можеш да убиваш на воля и не да отидеш в затвора, а да получиш медал. Хората говореха за войната, сякаш целта й е да запази онова, което имат и в което вярват. Но Инман вече подозираше, че отегчението от повтарящите се безлични дни бе онова, което ги бе накарало да хванат оръжието. Безкрайната небесна арка на слънцето, смяната на сезоните. Войната изкарва мъжа от този безкраен кръг на ежедневието, тя е сама по себе си сезон, почти независим от всичко останало. Той също се бе поддал на нейния чар. Но рано или късно идва ужасяваща умора и откровеното отвращение от гледката на хора, които се избиват по най-различни причини, с най-различни подръчни средства. Ето защо сутринта той бе гледал боровинките и птиците и бе усетил духът му да се повдига, задето те са изчакали да се осъзнае. Страхуваше се обаче, че той самият е в разрез с хармонията, която те носят.

Жената се замисли над думите му, после махна с лула към главата и врата му.

— Все още ли болят силно?

— Сякаш не щат да се откажат.

— Така изглежда. Червени са като вино. За тях поне мога да ти помогна. Те са в кръга на моите способности.

Стана, отиде до шкафа, извади кошница изсушен мак и се залови да прави лауданум. Вадеше маковите глави една по една, пробиваше капсулите с игла и ги пускаше в малък гледжосан глинен съд, който остави до печката, за да се отдели опиумът.

— След малко ще е готово. Ще добавя малко алкохол и захар. Така се понася по-добре. Оставяш го така да се сгъсти. Става за всякакви болежки — възпалени стави, главоболие, всякакви рани. Ако не можеш да спиш, пийваш малко, лягаш си и след малко вече не си на този свят.

Върна се при шкафа, извади съд с тясно гърло и бръкна с пръст. Намаза врата и раните по главата на Инман с нещо, което приличаше на черна смазка за колела, но миришеше на горчиви билки и корени. Той подскочи от докосването на раните.

— Това е просто болка. Рано или късно си отива. А когато си отиде, я забравяме. Или поне най-лошите моменти. Мозъците ни не са създадени да помнят подробностите на болката, както помнят радостта. Това е дар от Бога, израз на неговата обич към нас.

Отначало Инман искаше да оспори, но после реши да замълчи и да я остави да си мисли каквото иска, ако това й помага. Независимо колко погрешна е логиката й. После обаче устата му сама заговори:

— Не искам дори да си помислям за болката и състоянието на човек, който изобщо би измислил такова нещо.

Жената погледна огъня в печката, после омазания си с лекарство показалец. Потърка го три пъти с палец, после го уви в подгъва на престилката си и го забърса. Отпусна ръка замислено.

— Да доживееш моите години само със спомените от миналото е достатъчно силна болка.

Затвори съда с мехлема с парче кочан и го сложи в джоба на Инман.

— Вземи го. Намазвай дебел слой, докато раната се махне, но не слагай яката. Мехлемът не се изпира. — После бръкна в голяма торба от козя кожа и извади шепа увити билки като малки дебели пури. Изсипа ги в ръката на Инман. — Дъвчи по едно от тези всеки ден. Започваш веднага.

Инман остави едно, а останалите прибра в джоба си. Сложи го в уста и се опита да го преглътне. То сякаш се разду като голяма влажна хапка сдъвкан тютюн. Не успя да я преглътне, а вкусът й беше на мръсни чорапи. Очите му се насълзиха. Задави се, грабна чашата си с цвик и я изпи наведнъж.

По някое време вечерта двамата ядоха от задушеното с бял боб и парчетата козе месо. Седяха един до друг под естествената беседка от храсти и слушаха лекия дъждец, който падаше над гората. Инман изяде три купи, а после и двамата изпиха по една миниатюрна чаша лауданум, докато поддържаха огъня и си говореха. За своя изненада, Инман се улови, че разказва за Ейда. Описа характера и личността й много подробно и сподели, че решението, до което е стигнал, след като дошъл в съзнание в болницата, е, че я обича и иска да се ожени за нея, макар да осъзнава, че женитбата означава и известна вяра в някакво бъдеще, идея за пътища, които се приближават все повече и повече във времето, докато накрая се слеят. На тази доктрина обаче той не вярваше изцяло. Нито пък беше сигурен, че Ейда ще приветства предложението, не и от толкова огорчен физически и психически мъж като него. В заключение каза, че макар Ейда да е малко надменна, по неговите стандарти тя е много красива. Очите й са с лек обратен наклон и малко асиметрични й това винаги й придава тъжен вид, който според него само подчертава красотата й.

Жената го гледаше, сякаш говори най-големите глупости, които някога е чувала. Насочи дръжката на лулата си към него и каза:

— Чуй ме сега. Да се ожениш за дадена жена заради красотата й не е по-смислено от това да изядеш някоя птица само заради песента й. При все това тази грешка е много често срещана.

Поседяха малко, без да говорят и от време на време отпиваха от лауданума. Беше сладък и се беше сгъстил много, почти като петмез. На вкус приличаше на медовина, макар че липсваше вкусът на мед и бе залепнал толкова здраво за чашата, че Инман накрая започна да го ближе. Дъждът се усили, няколко капки се промъкнаха през сушината от клони и изсъскаха в огъня. Самотен звук, дъждът, огънят и нищо повече. Инман се опита да си представи такъв отшелнически живот на подобно голо и самотно място в Студената планина. Да си построи колиба на някоя гола скала и да живее месеци наред, без да среща хора. Живот, толкова чист и усамотен, като този на козарката. Картината беше много привлекателна и в същото време усещаше в себе си, че не би издържал и минута от дългите дни, отровени от самота и желание.

— Тук горе сигурно е доста студено през зимата — каза Инман.

— Достатъчно. През най-студените месеци държа печката нажежена и спя с много одеяла, а най-голямата ми грижа е да не ми замръзнат водните бои и мастилото, докато работя на масата. Има толкова студени дни, че държа чашата вода между краката си, за да я затопля. И въпреки това, когато потопя мократа четка в боята, космите замръзват, преди да докосна върха до хартията.

— А какво пишеш в онези книги?

— Отбелязвам си. Рисувам картини и пиша.

— За какво?

— За всичко. Козите. Растенията. Времето. Записвам си всичко. Понякога времето едва стига да запишеш какво става. Пропуснеш един ден и веднага изоставаш, може никога да не наваксаш.

— Как се научи да четеш, да пишеш, да рисуваш?

— Както и ти. Научиха ме.

— И си прекарала живота си така?

— Досега да. Още не съм умряла.

— Не се ли чувстваш самотна понякога?