— Може би, от време на време. Но си имам предостатъчно работа и мислите по нея не ми позволяват да се тревожа прекалено.

— Ами ако се разболееш, тук, сама?

— Имам си билки.

— А ако умреш?

Жената се съгласи, че животът при толкова голямо уединение си има и недостатъци. Знаеше, че при никакви обстоятелства не може да очаква помощ, но и не искаше особено да живее, ако стигне до там, че вече не може да се грижи сама за себе си. Смяташе обаче, че този ден е доста далече в бъдещето. Мисълта, че ще умре сама и няма да бъде погребана, изобщо не я притесняваше. Планираше, когато усети, че смъртта приближава, да легне на върха на скалите и да остави гарваните да я изкълват и разнесат върху черните си криле.

— Или това, или червеите. От двете предпочитам гарвановите криле.

Дъждът се усили още повече и започна да капе през покрива на беседката. Обявиха вечерта за приключена и Инман пропълзя под фургона, зави се в одеялата си и заспа. Когато се събуди, беше изминал един ден и отново се свечеряваше. На една спица беше кацнал гарван и го наблюдаваше. Инман стана и намаза раните си с мехлема, сдъвка билковото лекарство и пийна още малко лауданум и уиски. Жената му приготви още задушено с боб, а докато той се хранеше, тя поседя с него на стълбата на фургона. Разказа му дълга и протяжна история за една сделка с кози, заради която бе ходила чак до столицата. Вече била продала шест кози на някакъв мъж, държала парите в ръцете си, когато си спомнила, че иска да си вземе звънците. Мъжът отказал — сделката била приключена. Тя му обяснила, че звънците от самото начало не са били в цената, но той насъскал кучетата срещу нея и я прогонил. Късно същата вечер тя се върнала с нож и срязала кожените връзки, прибрала звънците, проклела го и си тръгнала необезпокоявана.

По време на разказа й Инман беше доста замаян, защото вече чувстваше действието на лекарствата, но когато тя замълча, той протегна ръка и потупа набръчканата й загрубяла ръка и каза:

— Героинята на козите звънци.

Заспа отново. Когато се събуди, беше тъмно и вече не валеше. Беше студено. Козите се бяха събрали около него, за да се стоплят, а миризмата им беше толкова остра, че очите му се насълзиха. Нямаше представа дали е още същата нощ или е изминал цял ден. През пода на фургона се процеждаха няколко лъча от лампа. Инман изпълзя върху мокрите листа. На източното небе се мержелееше късче луна и всички звезди си бяха по местата — студени и крехки. На върха над долчинката огромна гола скала се извисяваше на фона на небето като страж, готов да посрещне някоя внезапна атака от небесата. Инман усети силно желание да върви. Почука на вратата на фургона и зачака старицата да го пусне, но отговор не последва. Той отвори вратата и влезе — вътре нямаше никой. Огледа бюрото с книжата. Взе една тетрадка и я отвори на рисунка на кози. Имаха очи и крака като човеци, надписите под тях почти не се четяха, но изглежда идеята беше да се сравни поведението на козите при топло и студено време. Инман разлисти нататък и откри рисунки на растения, после още кози във всякакви възможни пози, всички оцветени бедно с приглушени цветове, сякаш бяха направени с боя за дрехи. Прочете бележките, които придружаваха рисунките; разказваха за това с какво се хранят козите, как се държат едни към други и в какви настроения изпадат в различните дни. Сякаш целта на жената бе да запише до последната подробност техните навици и култура.

„Това не е живот — мислеше си Инман. — Отшелник сред облаците.“ Без злобни думи. С мисли, насочени единствено към най-изящните Божи творения. Но колкото по-дълго разглеждаше тетрадката, толкова повече се питаше какво ли е за тази жена да брои десетилетията, да отмерва изминалите години от едно събитие в младостта си — романсът с русокосото момче, за което е искала да се омъжи, вместо за онзи старец или някой особено прекрасен есенен ден; танците същата вечер след жътва; по-късно на верандата, на светлината на кехлибарената луна, показала се иззад дърветата; целувката на момчето с полуотворени устни, докато вътре цигуларите свирят стара мелодия, която тя е свързала завинаги с неразумната си младост. Толкова много години са изминали от онзи ден, че дори и без този спомен цифрата би изглеждала безумно тъжна.

Инман се огледа и установи, че в цялото жилище няма и парче стъкло и следователно предположи, че жената се грижи за облеклото си само по инстинкт. Дали изобщо знаеше как изглежда в момента? Дълга бледа коса, тънка като паяжина, кожата около очите и устата провиснала и сбръчкана, стърчащи от ушите косми. Само бузите й бяха розови, а кръглите й очи все още чисти и сини. Ако й покажеш огледало, дали ще се отдръпне изненадана и изплашена от онова, в което се е превърнала, докато съзнанието й все още пази образа от десетилетия назад? Човек може да изпадне в подобно състояние, ако живее толкова далеч и сам.

Инман дълго време чака жената да се върне. Зазори се и той загаси лампата, начупи малко клони и ги сложи до печката. Искаше да тръгва вече, но не и без да й е благодарил. Тя се върна едва към обяд. Появи се на вратата, хванала здраво за краката няколко заека.

— Трябва да тръгвам — каза Инман. — Исках само да видя дали мога да ви платя за храната и лековете.

— Можеш да опиташ, но няма да приема.

— Ами тогава, благодаря.

— Виж сега, ако имах син, щях да му кажа това, което казвам и на теб. Пази се.

— Обещавам — каза Инман.

Обърна се да излезе, но тя го спря.

— Ето, вземи това. — Подаде му квадратно парче хартия, на което много прецизно беше нарисувано извито синьо-лилаво клонче с есенни боровинки.

Свободолюбиви диваци

Още с първите лъчи на зората Руби вече бе станала и отишла към къщата, за да запали печката, да сложи тенджера жито и да изпържи няколко яйца. Беше още почти тъмно, а въздухът беше тежък от мъглата, която обгръщаше Блек Коув в продължение на един-два часа почти всяка сутрин и през всеки сезон освен зимата. Но когато се приближи до къщата, различи мъж с тъмни дрехи, застанал до хамбара. Тя отиде право на верандата, влезе и взе пушката, която винаги стоеше заредена и закачена на два пирона над вратата. Откачи и двата предпазителя и забърза към хамбара.

Мъжът беше с голяма мека сива шапка ниско над очите, а главата му беше наведена. Облегнал бе рамо на стената с кръстосани крака и вирнати пръсти. Непринуден като пътник, подпрял се на някое дърво на пътя в очакване на пощенската каретата, като междувременно си запълва времето, унесен в собствените си мисли.

Дори на слабата светлина на утрото, Руби видя, че е облечен в дрехи от много качествен материал и изработка. Ботушите му, макар и малко ожулени, подхождаха повече на земевладелец, отколкото на крадец на зърно. Само едно нещо показваше, че не е спокоен в настоящата си поза. Дясната му ръка се намираше в дупката на цепнатината между дъските.

Руби отиде право при него с леко приведена пушка, но все пак насочена горе-долу на височината на коленете му. Готова беше да го нахока порядъчно заради кражбата на зърно, но когато се приближи, той вдигна глава, за да може да вижда изпод шапката си. Погледна Руби, ухили се и каза:

— Не стреляй.

— Значи не си мъртъв?

— Още не — каза Стоброд. — Сега освободи баща си.

Руби подпря пушката на стената, отключи вратата и влезе. Измъкна капана от пода и отвори челюстите му, които стискаха ръката на Стоброд. Излезе навън. Независимо от навития плат, когато извади ръката си от процепа, от премазаната китката капеше кръв. Ръката беше посиняла чак до лакътя. Разтърка я. Извади ленена кърпа, свали шапката си и избърса челото и врата си.

— Дълга нощ прекарах в капана.

— Не се съмнявам. — Огледа го отгоре до долу. Беше променен. Изглеждаше толкова стар. Косата му беше наполовина окапала, бакенбардите бяха прошарени. Но изобщо не беше напълнял. Все още беше просто дребно хърбаво човече.

— На колко години си сега?

Той размърда устни, докато смяташе на ум.

— Може би на четирийсет и пет — каза най-накрая.

— Четирийсет и пет.

— Горе-долу.

— Не ти личи.

— Благодарско.

— В обратния смисъл.

— О!

— Ако беше някой друг, щях да попитам защо крадеш зърно, като не изглежда да ти липсват пари. Но те познавам достатъчно добре. Обикаляш наоколо, оттук малко, оттам малко, докато събереш за една чашка. А костюмът си го откраднал от някого или си го спечелил на карти.

— Нещо такова.

— Избягал си от полка, предполагам.

— Дължаха ми отпуск, понеже съм герой.

— Ти?

— Бях начело на всички битки, които водихме — обясни Стоброд.

— Чувала съм, че офицерите обичат да пускат напред най-големите идиоти. Така се отървават по-бързо от тях.

После, преди Стоброд да успее да отговори, продължи:

— Ела с мен — Взе пушката и влезе в къщата. Каза му да седне на верандата и да изчака. Вътре запали огъня и сложи джезве за кафето. Омеси бисквитено тесто и зашета, за да приготви закуската. Бисквити, овесена каша и яйца. Няколко резена пържен бут.

Ейда слезе, седна на стола си до прозореца да изпие кафето си, начумерена както обикновено сутрин.

— Най-накрая хванахме нещо в капана — започна Руби.