Чарлз Фрейзър - Студена планина

Стоброд натиснал с пръта и заклещил главата й за скалата. С бързи движения стъпил отгоре й. Сграбчил бясно размахващата се опашка. Извадил ножа от устата си. Отрязал пръстените до дъно и отскочил назад като изплашена котка. Змията се сгърчила, съвзела се и отново се изправила готова за удар. Опитала се да заграка, макар че на мястото на опашката сега имало само празно кървящо пространство. „Живей, ако искаш!“ — казал Стоброд и си тръгнал, размахвайки отрязаните пръстени. Вярвал, че от този момент нататък всяка нота, която излезе изпод лъка му, ще има нов глас. Защото някъде под него ще се намира смъртния вик на змия.

След като разказа на Руби и Ейда за създаването на цигулката, Стоброд я загледа, сякаш е чудо на чудесата. Взе цигулката и я вдигна пред тях като музеен експонат, част от демонстрация, целяща да покаже, че в някои отношения е различен от мъжа, който преди време заминал на война. Смяташе, че войната бе променила него и музиката му по някакъв начин.

— Някои казват, че сега свиря като човек, обхванат от треска — каза той в своя защита.

Обясни, че преосмислянето е било неочаквано. Случило се близо до Ричмънд, през януари 1862-ра. Неговата част изграждала зимни укрепления. Един ден някакъв мъж дошъл в лагера да пита за цигулар и го изпратили при Стоброд. Обяснил, че сутринта, докато палела огъня, петнайсетгодишната му дъщеря по навик сипала керосин върху подпалките. Този път обаче той попаднал върху горящи въглени. Избухнали в лицето й, секунди след като затворила печката. Чугуненият капак излетял и паднал върху главата, а огненият поток обгорил тялото й до кост. Не й оставало много. В това нямало никакво съмнение. Но след един-два часа дошла в съзнание и когато я попитали какво може да облекчи страданието й, тя отговорила, че би желала да чуе музика от цигулка.

Стоброд взел инструмента и последвал човека до дома му на един час път. В спалнята се било събрало цялото семейство. Обгореното момиче било подпряно на възглавници. Косата й била залепнала, а лицето приличало на одран бобър. Възглавницата до главата била влажна, където кожата й се била разтекла. Над ухото имала дълбока рана от капака. Вече не кървяла, но още не била потъмняла. Тя огледала Стоброд, бялото на очите й се откроявало страшно на фона на оголената плът. Помолила го да изсвири нещо.

Стоброд седнал на един стол до леглото и започнал да настройва цигулката. Толкова дълго се занимавал с ключовете, че момичето казало:

— По-добре започвай, ако искаш да чуя.

Стоброд започнал с „Грахови зърна“, после „Сали-Ан“ и така минал целия си репертоар от шест песни. Всичките са танцови песни и той знаел, че не са много подходящи за случая, та се опитал да ги забави, но те отказвали да се подчинят, независимо колко бавно било темпото. Когато свършил, момичето било още живо.

— Изсвири ми още нещо — помолило момичето.

— Не знам повече.

— Жалко. Какъв цигулар си тогава?

— Некадърен и прост.

Това накарало момичето да се усмихне за миг, но болката от това се изписала в погледа й и усмивката бързо посърнала.

— Тогава измисли една песен за мен.

Стоброд бил изумен от тази необичайна молба. Никога не си бил помислял да опита да композира.

— Не мисля, че ще мога.

— Защо не? Никога ли не си мислил за това?

— Не.

— Значи най-добре да започнеш веднага. Нямаме много време.

Той помислил за минутка. Подръпвал струните и настройвал отново. Допрял цигулката до брадичка, прокарал лъка по струните и сам се изненадал от последвалия звук. Мелодията, която засвирил, била бавна и накъсана и той напипвал настроението главно чрез ниски тонове и дълги паузи. Не би могъл да я назове, но мелодията била от онзи страшен и ужасен фригийски вид и когато майката на момичето я чула, избухнала в сълзи, скочила от стола и избягала навън.

— Не беше много хубава — казал той скромно.

— Напротив — отвърнало момичето. После извърнала лице, а дишането й станало все по-накъсано и гъргорещо.

Бащата на момичето се приближило до Стоброд, хванал го за лакътя и го завел в кухнята. Сложил го да седне до масата, сипал му чаша мляко и се върнал горе в спалнята. Още преди Стоброд да изпразни чашата, мъжът се върнал.

— Отиде си — казал той. Извадил един долар от джоба си и го сложил в ръката му. — Ти наистина й помогна.

Стоброд прибрал долара в джоба на ризата си и си тръгнал. Неведнъж по пътя към лагера се спирал и поглеждал цигулката си, сякаш я вижда за пръв път. Никога преди не се бил замислял да усъвършенства свиренето си, но сега му се сторило нужно да изсвири всички мелодии отново, сякаш всички имали спешна нужда от него.

Мелодията, която измислил за онова момиче, свирел всеки ден. Никога не му омръзвала и дори я смятал за толкова неизчерпаема, че дори да я свири всеки ден до края на живота си, всеки ден ще научава нещо ново. Пръстите му вече сами напипвали струните, ръката му знаела движенията на лъка, вече не мислел за свиренето. Нотите идвали без никакво усилие. Мелодията оживявала като навик, който придава смисъл и ред в края на деня. Така, както с падането на нощта едни казват молитва, други проверяват резето на вратата, а трети пийват по едно.

От онзи ден нататък музиката все по-често витаела в ума му. Войната не го интересувала. Рядко се появявал, но и на никого не липсвал особено. Постепенно предпочел да прекарва колкото се може повече време в задимените кръчми на Ричмънд — мръсни места, които вонели на нечисти тела, разлят алкохол, евтин парфюм и пълни нощни гърнета. Всъщност още от самото начало на войната гледал да прекарва възможно най-много време по такива места, но сега разликата била, че се интересувал предимно от удивително музикалните негри, които често свирели за посетителите. Много нощи бродел от място на място, докато намери човек, който да свири на струнен инструмент с майсторлък — някой самороден талант. Изваждал цигулката и свирел до зори, и всеки път научавал по нещо ново.

Отначало прекарвал следобедите си в настройване, опипване и подготовка за свиренето. После започнал да се заслушва в думите на негърските песни, възхитен от способността им да изразят всяко свое желание, всеки страх в живота си толкова ясно и с такава гордост. Скоро започнал да усеща, че научава за себе си неща, които преди не е подозирал. Едно от най-изненадващите му открития било, че за него музиката е нещо повече от удоволствие, нещо много по-дълбоко. Групирането на звуците, фигурите, звънът и заглъхването му носели утеха. Музиката му казвала, че има правилен начин, по който трябва да са подредени нещата, за да не бъде животът винаги объркан и неясен, а да има форма и цел. Това било силен аргумент против разбирането, че нещата просто се случват. По това време вече знаел деветстотин мелодии за цигулка, от които няколкостотин бил композирал сам.

Руби се усъмни в цифрата, като посочи, че пръстите на ръката винаги са задоволявали необходимостта му да брои във всички останали аспекти на живота.

— Никога не е имал нещо, което да може да преброи с повече от десет.

— Деветстотин — повтори Стоброд.

— Ами тогава изсвири една.

Стоброд поседя така замислен няколко мига, прокара палец по струните, завъртя един ключ, изпробва звука и продължи така, докато постигна екзотична настройка в „ми“ с три позиции по-надолу, така че да е в хармония с „ла“.

— На тази така и не измислих име — каза той. — Вероятно може да се нарече „Зеленоокото момиче“.

Когато докосна лъка до струните, звукът беше изненадващо чист, остър и ясен, а изобилието в резултат на настройването даваше любопитно дисониращи хармонични ефекти. Мелодията беше бавна и ладова, но с взискателен ритъм и в широк диапазон. Дори повече, мелодията непрестанно внушаваше потискащата мисъл, че е преходна, тук е и я няма, че е непостоянна. Основната тема беше копнежът.

Ейда и Руби гледаха с изумление как Стоброд отваря музиката. Очевидно, поне за това мрачно парче, се бе отказал от кратките резки движения на лъка, познати на всички цигулари и с протяжни докосвания изкарваше ноти с невероятна сладост и пронизителност. Такава музика Руби никога не бе чувала. Нито пък Ейда, ако трябва да бъдем точни. Той свиреше с лекота, сякаш си поема дъх и в същото време изцяло убеден, че тя заслужава свой собствен живот.

Когато Стоброд привърши и свали цигулката изпод наболата си сива брада, последва дълго мълчание, в което гласовете на жабите при потока звучаха особено тъжни и безнадеждни пред идващата зима. Той погледна Руби, сякаш подготвен за някоя груба забележка. Ейда също я погледна. Нейното изражение обаче говореше, че ще е нужна повече от една прекрасна мелодия, за да се смекчи сърцето й. Не го погледна, а се обърна към Ейда:

— Наистина е странно, че едва на тези години е намерил единствения инструмент, с който изобщо е способен да работи. Толкова жалък човек, че най-яркото събитие в живота му е боят, дето изял, когато го хванали да краде месо.

За Ейда обаче бе почти чудо, че точно Стоброд ще бъде доказателството, че независимо как човек е пропилял живота си, винаги може да намери пътя към спасението, макар и само отчасти.