— Можеш да ядеш на масата или направо тук. Тук е по-топло.

Инман взе чинията, ножа и лъжицата в скута си и се нахвърли върху храната. Част от него искаше да бъде възпитан, но скоро не устоя на напора на друга, животинска част от мозъка му и той започна да се храни шумно и с големи хапки, до дъвчене опираше само при крайна нужда. Отказа се да реже лука и започна да го ръфа като ябълка. Наливаше горещия боб в устата си и ръфаше краищата на мазния хляб с такава скорост, че дори сам се изплаши. Чорбата на боба се стичаше по брадата му и капеше по ризата му. Дишането му беше накъсано и носът му свиреше от липсата на ритмично дишане.

С известно усилие успя да забави дъвченето си. Изпи няколко глътки студена вода. Жената беше издърпала стола до другата страна на огнището, седеше и го гледаше, както човек гледа диво прасе да се храни с мърша, тоест с известна доза изумление и отвращение.

— Извинете ме. Не съм ял от дни. Само трева и вода от потоците.

— Няма нужда да се извиняваш — каза тя с такъв тон, че Инман не можа да разбере дали последната дума бе на опрощение или упрек.

Инман я погледна внимателно за пръв път. Наистина беше просто едно бледо слабо момиче, самичко в тази тъмна дупка, където слънцето никога не грееше дълго. Животът й беше низ от лишения, дори копчета нямаше — забеляза, че горната част на роклята й бе завързана с жилава клонка бръшлян.

— На колко години сте?

— Осемнайсет.

— Аз съм Инман. Вие?

— Сара.

— Как така живееш тук сама, Сара?

— Съпругът ми, Джон, замина да се бие. Загина неотдавна. Убили го във Вирджиния. Така и не видя детето си и сега сме само двете с малката.

Инман замълча и се замисли, че всеки мъж, загинал в онази война и от двете страни на барикадата е можел спокойно да опре пистолет до слепоочието си и да отнесе главата си с все същия резултат.

— Има ли кой да ти помага?

— Не.

— Как успяваш да се справиш?

— Ора колкото мога, сея малко жито, гледам и градината от другата страна на хълма, макар че тази година и двете реколти са слаби. Имам си каче с чукало и си меля брашно. И няколко кокошки за яйца. Имахме си и крава, но разбойниците от планините я взеха още през лятото, изгориха малката плевня, разбиха кошарата, взеха брадва и насякоха кучето ми на верандата, за да ме изплашат. Голямата свиня в кошарата е почти единствената ни храна за зимата. Скоро ще трябва да я заколя и умирам от ужас, защото все още не съм го правила сама.

— Ще ти трябва помощ — каза Инман. Изглеждаше прекалено крехка, че да коли и прасета.

— Да се нуждаеш от нещо и да го получаваш са неща, които в скоро време няма да станат едно и също. Вече всичките ми близки са мъртви, а и наоколо няма съседи, които да ми помогнат, освен Потс. А той не е много от полза, когато става дума за работа. Сама върша всичко.

След пет години вече щеше да се е състарила от този товар и в момента, в който го осъзна, Инман пожела да не бе стъпвал в тази къща, да беше продължил нататък, дори това да означаваше да падне покрай пътя и никога да не стане. С прискърбие си призна, че той самият лесно може да попадне във водовъртежа на нейния живот и да продължи да работи от тази вечер до смъртта си. Ако си позволеше да се замисли, щеше да види целия свят, надвиснал над това момиче като неизбежен смъртоносен капан, готов да се спусне и щракне.

Навън почти се беше стъмнило и стаята беше мрачна като меча дупка, осветявана единствено от слабата светлина на огъня. Момичето бе протегнало крака, за да се стопли. Обута беше с дебели мъжки чорапи, навити на глезените, а роклята й се бе повдигнала така, че той виждаше отблясъците на фините златисти косъмчета по гладката кожа на слабите й прасци. Умът му беше толкова размътен от глада през изминалите дни, че му се прииска да ги погали подобно врата на нервен кон, който човек се опитва да успокои, защото във всяка частица от тялото й прозираха знаците на отчаянието.

— Мога да ти помогна — чу се да казва Инман. — Малко е рано, но това време може да се приеме за подходящо за колене на прасе.

— Не бих могла да те моля за такова нещо.

— Не си ме молила. Аз предлагам.

— Ще трябва да ти предложа нещо в замяна. Мога да изчистя и зашия дрехите ти. Няма да им навреди. Онази голяма дупка на палтото ти има нужда от кръпка. Междувременно можеш да облечеш някои от дрехите на мъжа ми. На височина сте почти еднакви.

Инман се наведе и хапна още малко от чинията в скута си и скоро вече я обираше с коричка хляб. Без да го пита, Сара сипа още боб и му подаде парче хляб с вилицата. Бебето заплака. Докато той се трудеше над втората порция, тя отиде в тъмния ъгъл на стаята, разкопча роклята си почти до кръста и започна да кърми бебето, седнала с профил към Инман.

Той искаше да не гледа, но въпреки това видя закръглената й гръд, пълна и искрящо бяла на слабата светлина. След малко тя отдели бебето от себе си и един лъч светлина попадна върху зърното й.

Когато се върна при огнището, носеше сгънати дрехи и чифт чисти и здрави ботуши. Той й подаде празната чиния, а тя остави дрехите и ботушите в скута му.

— Можеш да излезеш на верандата и да се преоблечеш. Ето и това.

Подаде му съд с вода, направен от дъното на кратуна, парче сив сапун и суха кърпа.

Той излезе навън. В края на верандата имаше дъска за пране, а на дървения кол над нея висеше малко кръгло огледало с ръждясала рамка. Мястото за бръснене на младия Джон. Малки късчета лед все още барабаняха по сухите листа, останали по черните дъбове, но откъм входа на долината се виждаха разкъсани облаци, зад които се показваше луната. Инман се сети за кучето, което нападателите бяха убили на верандата пред очите на момичето. Съблече се на студа, дрехите му бяха като одрана кожа, мокри, тежки и провиснали. Не се погледна в огледалото, а започна да се търка силно със сапуна и кърпата. Изсипа останалата вода от кратуната върху главата си и се облече. Дрехите на починалия съпруг му бяха почти по мярка, меки и изтънели от прекалено пране, а ботушите паснаха идеално на краката му, макар като цяло да имаше чувството, че е навлякъл черупката на нечий друг живот. Когато влезе отново в колибата, се почувства като призрак — приел формата на миналото, без обаче да може нищо да промени. Сара беше запалила лоена свещ и миеше съдовете в един леген върху масата. Въздухът около светлината изглеждаше сгъстен. Всички осветени предмети наоколо сякаш имаха ореол. Всичко останало, попаднало в сенките отвъд този кръг, бе сякаш напълно унищожено, завинаги. Извивката на гърба на приведеното над масата момиче бе за Инман форма, която няма да се повтори до края на живота му. Нещо, което трябва да съхрани в спомените, така че ако някога остарее, този спомен да му помогне — няма да върне времето назад, но поне ще е някаква утеха.

Седна на стола до огнището. Скоро момичето се присъедини към него и останаха така мълчаливи, загледани в червеникавите пламъци. Тя го погледна, изражението й бе празно — красиво, но неразгадаемо.

— Ако имах плевня, можеше да спиш там. Но вече нямам.

— Хамбарът е достатъчен.

Тя погледна отново в огъня, сякаш да му каже да тръгва и той излезе на верандата, събра нещата си и мокрото одеяло и заобиколи къщата, за да отиде към хамбара. Облаците вече съвсем се разкъсваха и пейзажът наоколо започваше да се оформя под светлината на появилата се луна. Въздухът бе мразовит. Инман се покатери в хамбара, уви се колкото можа с одеялото сред кочаните царевица. Някъде в долината бухал извика няколко пъти, всеки път с по-нисък глас. Прасето се размърда, изгрухтя и после се смълча.

Инман знаеше, че го очаква студена и неудобна нощ, но като цяло приятна в сравнение с лежането на голата земя. Между дъските на хамбара се процеждаха лунни лъчи и Инман виждаше достатъчно, за да вземе пищова от раницата, да провери десетте заряда, да го отърка в ръкава на ризата на починалия съпруг и да нагласи спусъка наполовина дръпнат. Извади ножа си и го подпря на кожения ботуш, после се уви в одеялата да спи.

Не бе минало много време, когато се събуди от шум от стъпки по сухата шума. Протегна се и сложи ръка върху пистолета, като се движеше бавно, за да не изскърцат дъските. Стъпките замръзнаха на крачка от хамбара.

— Моля те, ела в къщата — каза младата жена и тръгна обратно.

Инман се дотътри навън, огледа се и пъхна пищова в колана на панталоните си, после вдигна глава към малкото късче небе над себе си. Орион се виждаше ясно и сякаш бродеше по билата на околните хълмове като някой, наумил си нещо и следващ целта си. Инман тръгна към къщата и докато приближаваше, видя, че хартията по прозорците свети като японски фенери. Вътре установи, че момичето бе добавило дърва в огъня, чиито пламъци се издигаха нагоре и стаята беше по-светла и по-топла от всякога.

Тя беше в леглото, косата й беше разплетена и се стелеше около раменете й, лъскава на светлината на огъня. Инман отиде до огнището, подпря пищова на малката лавица над камината. Люлката беше придърпана до огъня и бебето спеше по корем, така че от него се виждаше единствено бледа рошава главица, която се подаваше изпод завивките.

— С този пищов приличаш на разбойник.

— Не мисля, че точно сега съм каквото и да е от познатите ни неща.

— Ако те помоля да направиш нещо, ще се съгласиш ли?

Инман помисли малко, за да подготви уклончив отговор, някъде в рамките на вероятностите, някакво изречение, което да не е изцяло ангажиращо. Отговорът му обаче беше: