— Да.

— Ако те помоля да легнеш при мен в леглото, но да не правиш нищо, можеш ли да го направиш?

Погледна я и се запита какво ли вижда тя, като го гледа. Някаква ужасяваща фигура, облечена с дрехите на съпруга й. Явяване на дух, наполовина желан, наполовина вледеняващ? Очите му се спряха на юргана. Квадратите образуваха огромни животни, с големи очи и малки крака, тромави, но хералдически. Изглеждаха сглобени от откъслечни спомени за животни от нечии сънища. Телата им бяха съчленени от мускули, краката им бодливи, а виещите им гърла с огромни зъби — широко разтворени.

— Ще можеш ли?

— Да.

— Сигурна бях, иначе никога не бих те попитала.

Той отиде до леглото, изхлузи ботушите си, вмъкна се под завивките облечен и легна по гръб. Подложката върху нара беше напълнена с прясна слама и ухаеше на суха сладка есен, на фона на която се открояваше аромата на самото момиче, напомнящ за сухите лаврови листа по земята.

И двамата не помръдваха, сякаш между тях стоеше насочена и заредена пушка. След миг Инман я чу да се разтърсва от тихи ридания.

— Ще си тръгна, ако така ще се чувстваш по-добре.

— Тихо.

Тя продължи да плаче още известно време, после седна, избърса очите си в завивката и започна да разказва за съпруга си. От Инман искаше единствено да изслуша разказа й. Всеки път, когато той се опитваше да каже нещо, тя му нареждаше да мълчи. В историята й нямаше нищо забележително, освен че това беше нейният живот. Разказа му как с Джон са се запознали и влюбили. Как построили къщата, как тя работила рамо до рамо с него, сякла дървета, вдигала греди, ковала дъски. За щастливия живот, който планирали да имат в това забутано място, което според Инман едва ли можеше да предложи живот на когото и да било. За трудностите през последните четири години, смъртта на Джон, недостига на храна. Единственият щастлив лъч бил краткият отпуск на Джон — време на невероятно щастие, от което се родило бебето, което сега спеше до огнището. „Тя е единственото, което ме кара да продължавам да живея!“

Последните й думи бяха:

— Прасето е добро. Хранила съм го с много кестени, а преди две седмици го прибрах от гората и му давах зърно, за да може сланината да се отдели. Толкова е дебело, че очите му почти се затварят.

Когато престана да говори, тя се пресегна и докосна белега на врата на Инман, първо с върха на пръстите си, после с цяла длан. Остави ръката си така за миг, после я отдръпна. Завъртя се с гръб към него и скоро дишането й стана равномерно и дълбоко. Той предположи, че момичето е имало нужда просто да разкаже на някого колко тънка нишка представлява животът й, където едно прасе може да действа като запушалка на цяла дамаджана мъки.

Макар да бе изтощен, Инман не можеше да се успокои. Докато Сара спеше, той лежеше буден и гледаше тавана и светлината, която постепенно заглъхваше с догарянето на дървата. Толкова отдавна не бе усещал нежния допир на женска ръка, че вече се смяташе за съвсем различен вид създание, от това, което някога беше. Осъден бе на наказанието на неопростените — никога да не познае нежност и животът му да бъде белязан от една-единствена мрачна грешка. А при тези тревожни мисли и непрестанна мъка дори и през ум не му мина да протегне ръка към Сара, да я придърпа към себе си и да я прегръща до сутринта.

Малкото сън онази нощ беше накъсан от видения, породени от бродериите на юргана. Зверовете оттам го преследваха в тъмна гора и нигде нямаше за него убежище. Всички в онова тъмно и нещастно царство се бяха събрали озлобени и настръхнали срещу него, единака, и всичко наоколо бе сиво и черно, освен бледите като месечина зъби и нокти.



Инман се събуди, Сара разтърсваше рамото му и настоятелно му повтаряше да стане и да излезе.

Зората едва просветляваше и в колибата беше много студено, а някъде по пътя към къщата се чуваше приглушен конски тропот.

— Хайде. Независимо дали са от военната полиция или просто разбойници и за двама ни ще е по-добре да не те заварят тук.

Тя изтича да отвори задната врата. Инман нахлузи ботушите, взе пищова от полицата и изскочи навън. Изтича в несвяст до началото на гората, към храстите отвъд потока. Скочи сред тях, после скрит от чужди погледи, си проправи път наоколо, докато намери гъст лавров храст, от който се виждаше входа на къщата. Пропълзя в сянката на храста и надникна иззад един чаталест клон, за да замаскира лицето си. Земята под него пращеше замръзнала.

Видя как Сара изтича боса и по нощница до кошарата на прасето. Свали коловете на оградата и се опита да го примами, но то не помръдваше. Влезе в калната кочина и изрита прасето с окаляни от локвите крака. Прасето се изправи и тръгна бавно, но беше толкова голямо и ниско, че едва успя да прекрачи гредите на земята. Едва се бе отдалечило от кошарата, когато откъм пътя се чу вик:

— Стой, не мърдай!

Полицаи. Инман видя трима, възседнали изпосталели коне. Слязоха и минаха през портата. Двамата носеха пушки „Спрингфийлд“ на лакът. Дулата бяха леко сведени, но пръстите и на двамата държаха спусъка. Третият държеше револвер, насочен нагоре, сякаш възнамеряваше да отстрелва птици, но очите му не се отделяха от Сара.

Приближи към нея и й нареди да седне на земята. Тя се подчини. Двамата с пушките се качиха на верандата и влязоха в къщата, като единият отвори вратата, а другият го прикриваше. Известно време не се показаха, а междувременно третият стоеше до приклекналата Сара, без да я поглежда или да каже нито дума. Откъм къщата се чу трошене и разхвърляне. Когато двамата отново се появиха на прага, единият държеше бебето завито в одеялцето, както би държал кама. То проплака и Сара понечи да отиде при него, но мъжът с пистолета я блъсна обратно на заледената земя.

Тримата се събраха на съвещание в двора, но Инман не чуваше какво си казват заради плача на бебето и молбите на Сара. Успя все пак да различи акцента им, накъсан и бърз като удари на чук, и усети, че изгаря от желание да отвърне на удара с всичка сила. За съжаление те бяха прекалено далече за неговия „Лемат“, но дори и да не бяха, не можеше да се сети за план, който да не значи сигурна смърт за него, Сара и бебето.

После чу, че я питат за пари, къде ги е скрила. С това се изхранват, помисли си Инман. Сара им каза самата истина, а именно, че всичко, което има на този свят, е пред очите им. Те продължиха да я питат, после я заведоха на верандата, като онзи с пистолета държеше ръцете й зад гърба, а единият с пушката отиде до конете и донесе връзки, които приличаха на стари ремъци от рало или седло. Господин Пищов я завърза за един кол с ремъците, а после само посочи с пръст бебето. Един от мъжете разви бебето и го сложи голо на ледената земя. Инман чу онзи с пищова да казва: „Имаме цял ден“, после Сара започна да крещи.

Мъжете седнаха на края на терасата, клатеха крака и си говореха. Направиха си цигари и ги изпушиха. Двамата по-низши влязоха в къщата и се върнаха със саби, после тръгнаха из двора, ръгайки по заледената пръст, сякаш се надяваха да намерят съкровище. Продължиха да го правят известно време. Бебето продължаваше да пищи, а Сара да моли. После онзи с пистолета стана и отиде до Сара, набута дулото на пистолета между бедрата й и каза: „Ти май наистина нямаш нищо, а?“ Другите двама се приближиха да гледат.

Инман започна да се придвижва назад през гората, за да остави коня между себе си и верандата, така че когато ги нападне, да може поне да застреля онзи, който идва иззад ъгъла, преди да го е видял. Планът беше лош, но друг нямаше, като се има предвид откритото пространство, което трябваше да измине, за да стигне до тях. Единствената му мисъл бе, че той, жената и детето вероятно ще бъдат убити, но друг изход не виждаше.

Преди обаче да се е отдалечил много, мъжете отстъпиха назад, Инман спря и се огледа, надявайки се на по-добро преразпределение на силите. Господин Пищов отиде до коня си, взе въже, отиде до прасето и го завърза за врата. Единият с пушка отвърза Сара от кола, а другият взе бебето, вдигна го за едната ръчица и й го хвърли. Започнаха да тичат из двора и да преследват кокошките. Хванаха три, вързаха краката им и ги увесиха на седлата си с главите надолу.

Сара притисна бебето към себе си. Когато видя, че главатарят отвежда прасето, извика: „Това прасе е всичко, което имам. Ако го вземете, по-добре убийте и двете ни, защото и без това така ще свършим.“ Мъжете само се качиха на конете и тръгнаха обратно към пътя — главният водеше прасето, което се влачеше едва-едва в края на въжето. Потеглиха в тръс и се изгубиха зад завоя.

Инман изтича към верандата и погледна Сара.

— Стопли бебето, а после запали голям огън и сложи казан с вода да заври — и изтича надолу по пътя.

Проследи полицаите, като се придържаше към сенките на гората и се чудеше какво точно възнамерява да прави. Можеше единствено да се надява, че нещо само ще се случи.

След няколко километра тримата отбиха от пътя и навлязоха в една вдлъбнатина на входа на тесен каменист дол. Навлязоха малко навътре и завързаха прасето за една акация, после се заловиха да накладат огън на една плоска скала близо до малкото бързо поточе. Инман предположи, че намерението им е да останат тук за през нощта и да се натъпчат до пръсване, дори това да означава да режат месото направо от прасето. Направи дъга сред дърветата, докато се оказа над тях, на ръба на скалата. Скри се сред камъните и ги наблюдава, докато извиха врата на двете кокошки, оскубаха ги и ги одраха, а после ги нанизаха на тънки сурови пръчки над огъня.