Седяха с гръб към скалата и гледаха, докато месото се пече. Инман чу да си говорят за дома и се оказа, че двамата са от Филаделфия, а третият от Ню Йорк. Говореха за това колко им липсва дома и колко биха искали да са там. Инман също би искал да са там, защото не изгаряше от желание за онова, което всеки момент щеше да се опита да стори.

Придвижи се доста по ръба на скалата, вървеше бавно и безшумно, докато стигна до нивото на земята. Близо до края на големия скален къс откри малка пещера и промуши глава вътре: стигаше само няколко метра навътре. Преди много време тук са се подслонявали ловци на кожи и други подобни хора, защото на входа имаше стар почернял кръг за огън. Пещерата бе давала подслон и на други такива хора, много преди това. Знаците им бяха нарисувани по стените — странни ъгловати следи от отдавна изгубено писмо. Едва ли имаше жив човек, който да ги разчете. Други знаци изобразяваха животни, отдавна изчезнали от тази земя, ако изобщо са съществували, създания, изпълвали черепи и скелети, отдавна кухи като стари кратуни.

Инман излезе от пещерата и продължи да заобикаля скалата, докато вече можеше да се приближи към лагера отгоре, покрай потока, който течеше в клисурата. Малко преди да види мъжете, попадна на голяма ела с клони почти до земята, покатери се около три метра и застана изправен, притиснат до тъмния ствол, както дългоухите бухали, докато мътят през деня, искат да останат скрити. Изкряка три пъти като дива гъска и изчака.

Чуваше, че мъжете си говорят, но не различаваше думите. Показа се главатарят, насочил револвер пред себе си. Дойде точно под дървото и спря. Инман виждаше върха на шапката му. Мъжът пъхна револвера под мишница, свали шапката и прокара пръсти през косата си. На темето беше започнал да оплешивява. Там имаше бяло петно колкото жетон и Инман се прицели в него. „Хей!“

Мъжът погледна нагоре и Инман стреля. Пропусна плешивото петно. Куршумът влезе през рамото, близо до врата, и изригна от стомаха сред ярък поток, сякаш повръщаше. Мъжът падна на земята, сякаш костите в краката му внезапно се бяха втечнили. Опита се да се влачи по земята на ръце, но тя сякаш се изплъзваше от хватката му. Той се превъртя и погледна нагоре да види какъв хищник се е нахвърлил върху него с такава тежест. Когато очите им се срещнаха, Инман допря два пръста до ръба на шапката си да отдаде почест, после мъжът издъхна със силно объркано изражение.

— Удари ли? — извика единият с пушката откъм хълма.

След това беше сравнително лесно. Инман слезе от дървото и се върна по същия път, като свърна рязко зад скалата, а после я заобиколи, така че този път се приближи към лагера отдолу, срещу течението на потока.

Двамата при огъня продължиха да викат мъртвия. Инман разбра, че името му е Ибън. Най-накрая се отказаха да го викат, взеха пушките си и тръгнаха нагоре по потока да го намерят. Инман ги следваше, като се криеше сред дърветата. Откриха Ибън. Постояха малко на известно разстояние от почти разчлененото тяло и обсъдиха какво да правят. В гласовете им се долавяше искрено желание да забравят какво са видели, да се обърнат и да се втурнат към дома. В крайна сметка решиха да постъпят така, както Инман бе очаквал. Тръгнаха нагоре по течението, за да намерят убиеца, защото дори за миг не се съмняваха, че е избягал.

Инман ги следваше неотклонно по протежение на дола. Движеха се сред гъстите дървета по брега на потока от страх да не се загубят. Бяха градски чеда, предпазливи в гората и умислени заради убийството, което смятаха, че се готвят да извършат. За тях това беше безпътна пустош и навлизаха в нея боязливо, но на Инман изглеждаха като мъже, тръгнали по оживена улица. Вложиха големи усилия да търсят следи от убиеца, но можеха единствено да забележат някоя голяма дълбока стъпка. Инман се приближаваше все повече и когато ги застреля, беше толкова близо, че можеше да протегне ръка и да ги хване за врата. Първият отнесе изстрел близо до мястото, където гръбнакът се съединява с черепа и на излизане куршумът отнесе по-голямата част от челото му. Естествено, свлече се като чувал картофи. Уцели другия наполовина извърнат, някъде около мишницата. За голямо учудване на Инман, раната не беше смъртоносна. Той падна на колене и заопипва за пушката си.

— Ако си беше стоял у дома, това нямаше да се случи.

Мъжът се опита да залюлее дългия „Спрингфийлд“, за да го насочи към него, но Инман го простреля в гърдите от толкова малко разстояние, че проблясъкът от дулото опърли предницата на куртката му.

Убитите филаделфийци бяха съвсем близо до пещерата, така че Инман ги довлече вътре и ги подпря един на друг. После се върна, взе пушките, подпря ги на стената до тях и тръгна надолу по клисурата. Когато стигна до елата, видя, че последната кокошка се е освободила и е забола глава в разкъсания корем на Ибън от Ню Йорк. Кълвеше опръсканите му в кръв вътрешности.

Инман прерови джобовете му за хартия и тютюн, после седна на земята и загледа работата на кокошката. Сви една цигара, изпуши я и я загаси в подметката на ботуша си. Това му напомни за един химн, който се пееше в канон, но той просто си затананика, като се опитваше да си спомни думите.

Няма го веч страхът от гроба.

Когато умра, ще заживея отново.

Ще ликува душата ми до кристална река.

Когато умра, ще заживея отново.

Алилуя, ще живея отново.

Инман реши да гледа на ситуацията в следния контекст: в сравнение с бойното поле пред ниския път във Фредериксбърг или струпаните в рова тела, това е нищо. И на двете места вероятно е убил повече мъже и то по-представителни от Ибън. Въпреки това реши да запази тази история само за себе си.

Стана, хвана кокошката за краката и я извади от нюйоркчанина, занесе я до потока и я зацамбурка, докато отново стана бяла. Върза краката й с парче от връвта на федералните и я остави на земята. Тя въртеше неистово глава и гледаше света през черните си очи с ново изражение, което Инман с изненада определи като интерес и ентусиазъм.

Дотътри нюйоркчанина до пещерата и го сложи да седне вътре при другарите му. Пещерата беше доста малка и тримата седяха почти в кръг. Изглеждаха зашеметени и объркани, а стойката им бе като на пияници, които се готвят да играят карти. От изражението на лицата им изглеждаше, сякаш смъртта е дошла при тях по-скоро като меланхолия, като посърване. Инман взе едно тлеещо дърво от стария огън при входа на пещерата и нарисува по стените животните от юргана на Сара, които го бяха преследвали в света на сънищата предишната вечер. Тяхната ъгловатост му напомни колко крехко е човешкото тяло на фона на всичко остро и твърдо. Рисунките му паснаха като част от древните образи, които вече бяха оставени на стената от ръката на някой чероки или друг преди него.

Инман се върна на поляната, провери конете и видя, че са жигосани военни коне. Натъжи се. Отвърза ги и направи три курса до пещерата, където закара всичките им принадлежности, с изключение на една торба. В нея сложи двете опечени кокошки. Заведе конете нагоре по клисурата, далече от пещерата, и ги застреля в главата. Не му харесваше да го прави, но така жигосани неизменно щяха да доведат следите до него и Сара. Когато се върна отново при лагера, той сложи живата кокошка при опечените и нарами сухарната торба. Развърза прасето и го задърпа след себе си, а това място остави зад гърба си.



Когато се върна в къщата, Сара вече беше напалила буен огън в градината. Над него вреше черен казан с вода, от който се издигаше облак пара. Беше изпрала дрехите му и ги бе проснала по храстите да съхнат. Инман погледна слънцето, още нямаше обяд колкото и невъзможно да изглеждаше.

Обядваха рано с опечените кокошки и се заловиха за работа. След два часа прасето — заклано, опърлено и одрано — висеше бледо от един дебел клон, набучено на кол, който минаваше през сухожилията на задните му крака. Вътрешностите димяха в разни съдове по земята. Момичето се занимаваше с един леген със сланина. Вдигна един пласт лой и погледна през него, сякаш е дантелен шал, после го сгъна и го сложи в легена за претопяване. Инман разфасова трупа с помощта на кама. Разсече го на две половини точно около гръбнака, после ги раздели по дължината на сухожилията на познатите части свинско месо.

Работиха почти до тъмно, успяха да претопят всичката лой в мас, измиха червата за печене, като смачкаха и накълцаха дреболиите и изрезките за наденица, осолиха бутовете и останалото червено месо, източиха кръвта от главата, за да я приготвят за пача.

Измиха се и влязоха. Сара се залови с вечерята, а Инман хапна набързо с чиния препечени кожички, която тя смяташе да предложи към хляба. Тъй като очевидно нямаше да останат, тя сготви нещо като задушено от черния дроб и карантиите, подправени с много лук и лют пипер. Ядоха, после спряха да си починат. После ядоха още.

След вечеря Сара каза:

— Мисля, че ще изглеждаш много по-добре, ако се обръснеш.

— Ако имаш бръснач, мога да опитам.

Тя отиде до сандъка, порови малко и се върна с бръснач и тежко точило от промазана кожа.

— На Джон са.

Отля вода колкото за едно бръснене от хладката вода в едно черно канче до огнището и я сложи над огъня да се стопли. Когато започна да вдига пара, тя я изсипа в малък съд от кратуна. Запали свещ в тенекиен свещник, Инман занесе всичко навън и го нареди на дъската за миене в края на верандата.

Наточи бръснача и намокри брадата си. Вдигна бръснача и забеляза кафяво петно кръв на ръкава на ризата на Джон. Все едно дали от човек или от прасе. Погледна в металното огледало, допря острието на бръснача до лицето си и се залови за работа на трепкащата светлина на свещта.