Потопи писалката в мастилото и започна писмо до братовчедка си Луси в Чарлстън. Няколко минути дращенето на писалката по хартията бе единственият звук.

Сигурно ако се срещнем на пазара, изобщо няма да ме познаеш, да не говорим, че и едва ли ще искаш, като видиш настоящата липса на деликатност в обноските и облеклото ми.

В момента съм седнала на земята и пиша това на коленете си, облечена съм в стара шарена басмена рокля, цялата напоена с пот от цепенето на дъбови трупи, а на главата си имам сламена шапка, която вече се разплита по периферията, рошава точно като сеното, в което едно време се криехме от дъжда (спомняш ли си?). Пръстите, които държат писалката са черни като на калайджия от белене на сурови орехи, а нокътят на показалеца е нащърбен като трион и плаче за пила. Сребърната гривна с цветя на китката ми е в силен контраст с тъмната кожа. Денят е толкова есенен, че ако започна да пиша за него, никога няма да спра. Почивам си и чакам роклята ми да изсъхне, преди да насоча вниманието си към изгарянето на купчина храсти.

Не мога да ти опиша всичката груба работа, с която се занимавам, откакто татко почина. Тя ме промени. Изумително е как може човек да се промени физически само за няколко месеца. От стоене по цял ден навън съм почерняла като индианка, а китките и ръцете ми са станали доста жилави. В огледалото виждам по-сурово лице, с доста хлътнали бузи. А мисля, че от време на време през него минава и ново изражение. Понякога, докато работя на полето, главата ми се изпразва от всякаква мисъл. Нито една идея не се заражда в нея, макар сетивата ми да възприемат всичко наоколо. Например, ако прелети врана, виждам я до най-малката подробност, но не търся да сравня чернотата й с нещо. Създание само по себе си, без аналог. Мисля, че тези моменти са в основата на онази нова черта на лицето ми. Ще се изненадаш да я видиш, защото подозирам, че по някакъв начин се доближава до доволство, което не е характерно за мен.

Прегледа писмото и й се стори странно и някак нечестно, че не е споменала Руби. Така създава впечатлението, че е сама. С намерението да поправи тази грешка, остави писмото недовършено под капака на писалището. Взе една вила, кибрит, шал и трети том на „Адам Бийд“, както и малко столче с къси крака и ги занесе при купчината храсти.

Миналия месец почти цял един ден бяха работили със сърпове, куки и бичкии и бяха оставяли орязаните храсти да падат, където си искат. Купчината къпини, висока трева, дребни елови дръвчета и смрадлика няколко седмици бе съхнала на слънцето, разхвърляна по земята и сега беше доста суха. Ейда първо посъбра купчината с вилата и когато свърши, купчината беше висока колкото хамбара, а из въздуха се носеше острият мирис на отрязана и увяхнала зеленина. Взе малко листа и малко дребни съчки от края на купчината и ги запали. Когато се разгоряха, придърпа малкото столче близо до топлината на огъня и зачете „Адам Бийд“, но книгата не вървеше. Не можеше да задържи вниманието си върху нея, защото често трябваше да става да прибира изхвърчалите клони или въглени обратно. Връщаше ги в огъня с вилата, а когато купчината се изравняваше, събираше остатъците в нова купчина, всеки път по-малка. Следобедът напредваше, купчината стърчеше като висок конус насред полето, а от нея се издигаха високи пламъци като от малък изригващ вулкан, какъвто бе видяла на една картичка от Южна Америка.

Така тя използваше работата като извинение, че не може да задържи мисълта си върху страниците на книгата. Истина беше и това, че отдавна вече й бяха омръзнали и Адам, и Хети и останалите, и ако не беше платила толкова много за книгата, отдавна щеше да я е захвърлила. Искаше й се всички хора в нея да са по-свободни, не така притиснати от обстоятелствата. Нужен им беше размах, повече пространство. Да отидат в Индиите. Или в Андите.

Отбеляза докъде е стигнала със стръкче равнец, затвори книгата и я остави в скута си. Чудеше се дали е възможно литературата да не е вече толкова интересна, когато човек достигне възраст или състояние на духа, в които животът му е начертан толкова сигурно, че нещата в книгите нямат вече силата на алтернативи на нейния собствен живот.

До нея стърчеше магарешки бодил. Спомни си как бе обикаляла със сърпа около него, без да посмее да го отреже, възхитена от огромния цикламен цвят, но сега той беше сух и сребристобял. Тя протегна ръка и започна да скубе главата. Логиката й беше, че след като дори и най-малкото място на света може да бъде дом на някакво същество, на нея се пада да открие кои са обитателите на бодила. Скоро хвърчилки се разнесоха на вятъра и се закачиха по опушената й рокля и косата. В сухия цвят намери единствено самотно малко паяче, колкото карфичена глава. Държеше се за едно пухче с някои от задните си крака и размахваше миниатюрни щипки пред себе си по начин, който би трябвало да бъде застрашителен. С едно подухване тя издуха блестящите хвърчилки и безименното същество, проследи как един по-силен повей на вятъра ги улови и издигна, докато накрая се изгубиха сред небето, както се твърди, че правят душите на починалите.

Когато запали огъня и започна да чете, светлината беше ярка и силна, а цветовете в небето избледняваха в точна последователност от хоризонта към зенита, от бяло до синьо, както Ейда си представяше рисуваните пейзажи с недобро качество. Но сега вечерта бе оставила отпечатъка си по хълмовете и пасищата. Небето избухна във вълни и спирали от приглушени цветове, докато на запад всичко приличаше на прошарените последни страници на дневника й. Ято канадски патици прелетя с крякане в южна посока, в търсене на място за през нощта. Подухна вятър и дрехите на плашилото в градината изшумоляха.

Уолдо беше застанала до портата край плевнята. Чакаше и скоро щеше да измучи, за да бъде освободена от бремето си, така че Ейда стана от стола, заведе кравата в обора и я издои. Въздухът беше неподвижен и влажен, захлаждаше се с идването на вечерта, а когато кравата обърна глава, за да наблюдава доенето, от носа й излизаше пара с дъх на мокра трева. Ейда дърпаше цицките и гледаше как млякото излиза, заслушана за звука на пълнещата се кофа — първо като високо свистене близо до дъното, после с по-нисък тон. Кожата на пръстите й се открояваше тъмна на фона на розовата кожа на вимето.

След като сложи млякото на хладно над потока, тя се върна на ливадата, където огънят бавно догаряше и се превръщаше в пепел. Вече беше безопасно да го остави за през нощта, но не искаше. Искаше Руби да се появи иззад завоя и да я види изцапана със сажди, застанала като страж над свършената работа.

Във въздуха вече се усещаше истински студ и Ейда придърпа шала си. Скоро вечерите вече щяха да са прекалено студени, за да гледа залеза, дори и увита в одеяло. По тревата имаше роса, тя се наведе, взе „Адам Бийд“ от земята и избърса корицата в полите си. Разрови огъня с вилата и към небето изскочиха искри. В края на ливадата се спря, събра малко елови съчки и сухи шишарки и ги хвърли в огъня, който скоро се разгоря и затопли близкия въздух. Ейда придърпа стола си и протегна ръце да се стопли. Загледа се в редиците планински върхове и различните им тъмни нюанси в зависимост от разстоянието. Гледаше небето, за да види кога ще притъмнее достатъчно, че лъчите на две планети — Венера и друга, която вероятно беше Сатурн или Юпитер — ще проблеснат ниско на запад, готови за зашеметяващото въртене по нощното небе.

Тази вечер отбеляза къде слънцето потъна на хоризонта, вече цяла седмица си налагаше да отбелязва върху билото на планината мястото на залеза. Бе следила постепенното му приближаване на юг със скъсяването на деня. Ако някога решеше да остане в Блек Коув до смъртта си, вероятно би издигнала кули на върха на планината, за да отбелязват южната и северната точка на годишното придвижване на слънцето. Тя притежаваше онази част от билото, която обхващаше всички точки, в които слънцето залязваше през годината и това бе нещо, на което си струваше да се наслади. Нужно бе само да се отбележат точките през юни и декември, когато слънцето се отклоняваше от курса си и се връщаше по пътя и за още два сезона. След като помисли обаче реши, че не е необходима кула. Може само да разчисти няколко дървета, за да оголи хълма в точката на връщане. Невероятно би било удоволствието година след година да следи с нетърпение как слънцето приближава процепа между дърветата и после в даден ден застава точно в него, на следващия ден се издига пак от него и тръгва по обратния път. С времето, с неизменното повтаряне на този процес, годините може би вече няма да са такава ужасяваща еднопосочна права, а по-скоро завършването на един кръг и завръщане. Следенето на такова явление ще даде на човек усещане за мястото му, ще му каже: „Ти си тук, на това място, сега.“ Това ще отговори на въпроса „Къде съм?“

Ейда седя пред огъня доста след залез-слънце, чакаше Руби. Венера и Сатурн заблестяха ярко на запад, после залязоха зад хоризонта, пълната луна се появи. Ейда чу шум в гората. Стъпки по сухите листа. Ниски гласове. Ейда инстинктивно грабна вилата от земята, отдалечи се от огъня и загледа напрегнато. В края на ливадата се движеха някакви фигури. Ейда отстъпи още по-назад в тъмнината и вдигна вилата пред себе си, с петте остри зъба насочени към мястото, откъдето се чуваше движението. После чу името си.

— Хей, госпожице Ейда Монро — чу се тих глас.

И двете имена бяха произнесени по начина, който баща й мразеше. До последно не се отказа да поправя хората по този въпрос: „Първо — широк звук в «Ейда»; ударена втора сричка в «Монро»“. Но през изминалото лято Ейда беше се отказала да се бори срещу инстинктите на хората и се учеше да бъде Ейда Монро, която гласът викаше.

— Кой е там?

— Ние.