Стоброд и негов другар се приближиха на светлината на огъня. Стоброд носеше цигулката си под лакът. Другият мъж държеше закачено на врата си, грубо изработено банджо, което побутваше пред себе си, както би показвал документи за самоличност на границата. И двамата присвиха очи на силната светлина на огъня.

— Госпожице Монро — извика Стоброд отново. — Ние сме.

Ейда се приближи до тях, като си засенчваше очите с ръка.

— Руби не е тук — каза тя.

— Ние просто минаваме. Ако нямате нищо против компанията ни, разбира се.

Двамата свалиха инструментите си, а Стоброд седна на земята точно до столчето. Ейда го отдалечи малко от него и също седна.

— Донеси още малко дърва, за да съживим огъня — каза Стоброд на мъжа с банджото.

Без да каже дума, мъжът навлезе в гората и Ейда го чу да чупи клони за огъня. Стоброд порови под палтото си и извади плоска бутилка с кафява течност. Стъклото беше зацапано и почти мътно от множество драскотини и отпечатъци от пръсти. Отвори го и го приближи към носа си. Задържа бутилката на светлината на огъня и погледна през уискито, после отпи малко. Подсвирна едва чуто.

— Прекалено е хубаво за мен, но все едно ще го изпия.

Отпи голяма глътка, после натисна запушалката с палец и прибра бутилката.

— Не сме Ви виждали от известно време — обади се Ейда. — Надявам се, че сте добре.

— Доста добре. Животът в планината като престъпник не е най-приятното нещо на света.

Ейда си припомни историята, която бе чула от пленника зад решетките. Започна да я разказва на Стоброд като предупреждение какво очаква дезертьорите, но той вече я знаеше. Беше обиколила страната няколко пъти, първо като новина, после като дрънканици и накрая като легенда.

— Хората на Тийг са убийци — каза Стоброд. — Особено когато имат числено превъзходство.

Другият мъж се появи при светлината и хвърли наръч начупени клони в огъня, после се върна няколко пъти до гората за още, които натрупа за по-късно. Когато привърши, седна на земята до Стоброд. Не каза нито дума, нито пък погледна Ейда, но се извърна от огъня, така че да може да вижда Стоброд.

— Кой е другарят ти?

— Той е от Суонгълови, или Пенгълови. Един път казва едно, друг път друго. И едните, и другите не го искат, защото е глупав, но на мен ми прилича, като да е от Пенгълови.

Мъжът имаше голяма кръгла глава, която изглеждаше несъразмерна и сякаш Господ се бе пошегувал да направи съдържанието й прекалено малко. Макар, според Стоброд, да беше почти на трийсет, хората все още му казваха момче, защото мислите му не можеха да смелят дори и най-простия въпрос. За него в света нямаше последователност, нямаше причини, а следователно и следствие. Всичко, което виждаше беше току-що сътворено, а почти всеки ден бе за него панаир на чудесата.

Беше дебел и разплут, с голям задник, сякаш бе отгледан само със сланина. Имаше цици като на свиня-майка, които се очертаваха под ризата и подскачаха, когато се движи. Панталоните му бяха набутани в ботушите и леко бухнали над ръба им, а стъпалата му бяха прекалено малки, за да носят огромната му тежест. Косата му беше почти чисто бяла, а кожата сивкава, така че цялостното впечатление от негово беше на порцеланова чиния, пълна с бисквити. Нямаше никакъв талант, освен наскоро откритата си способност да свири на банджо. Ако не се брои фактът, че беше нежен и мил и гледаше на всичко, което се случваше пред него, с влажни опулени очи.

Стоброд описа как двамата се намерили, а докато говореше, момчето не му обръщаше никакво внимание, сякаш не знаеше или не се интересуваше от факта, че говори за него. Пенгъл бил отгледан малко немарливо, според думите на Стоброд. Като цяло смятали, че той нищо не струва, понеже не можел да мисли правилно и не можели да го накарат да работи. Ако го насилваш прекалено много, той просто сяда. Ако го набиеш с камшик, той ще го понесе, без да трепне и пак няма да помръдне. Ето защо още в началото на възмъжаването му го изгонили и оттогава се скита из Студената планина. Постепенно изучил всяка нейна пукнатина и пещера. Ядял каквото намерел, без да прави голяма разлика между червеите и еленското месо. Не обръщал голямо внимание какво време от деня е, а през по-светлите лунни нощи, ставал почти като нощно животно. През лятото спял сред уханни треви и листа под елите и храстите, освен когато имало продължителен дъжд, когато се подслонявал под някоя скала. През зимата се учел от жабите, мармотите и мечките: правел си леговище в някоя пещера и почти не помръдвал през студените месеци.

Когато с известна изненада Пенгъл открил, че дезертьорите са се настанили в пещерата му, той се настанил при тях. Особено много се привързал към Стоброд, защото обожавал звука на цигулката. За него Стоброд бил много мъдър човек, вълшебник, просветител. Понякога, когато Стоброд докосвал лъка до струните, момчето се опитвало да пее, но гласът му бил като крясък на патица. След като останалите му викали да престане, той ставал и започвал мистериозен танц, древни келтски движения и спазми, каквито е възможно да са изпълнявали след всяка победоносна битка срещу римляните или ютите, саксонците, англите и британците. Момчето се кълчело, докато по челото му избиела пот, после се пльосвало на пода на прашната пещера и следвало цигулката, като с носа си описвал музикалните фигури във въздуха, както човек следи досадна муха.

Стоброд започвал дадена мелодия, която повтарял отново и отново и след известно време тя сякаш омагьосвала ума на Пенгъл. Пенгъл харесвал това чувство при свиренето на Стоброд и се побъркал по цигулката и цигуларя. Започнал да го следва навсякъде, винаги с верността на куче, което очаква храна. Вечер в пещерата лежал буден, докато Стоброд заспи, а после пропълзявал и лягал зад гърба му. Стоброд се будел сутрин и го прогонвал с шапката си. Тогава момчето сядало до огъня на бутовете си и се взирало в него, сякаш очаква да се случи някакво чудо.

Стоброд намерил банджото на Пенгъл един ден при нападение, термин, който пещерните дезертьори използваха, за да придадат достойнство на скорошния си навик да ограбват богати фермери, на които някой от тях има зъб дори и по най-малката причина. Десетина години оттогава не са достатъчно извинение. Някой е минал в галоп и те е опръскал, докато си стоял настрани от калния път, стрелнал се е покрай теб на излизане от магазина и е закачил ръката ти, без дори да се извини, наел те е на работа и не ти е плащал достатъчно или ти е давал заповеди с тон, от който би могло да се заключи, че те смята за по-нисш от себе си. Всяка дума, клевета или обида, независимо колко стара, върши работа. Може никога да не дойде по-подходящо време за разчистване на сметките.

Нападнали къщата на някакъв си Уокър. Той бил един от малкото богаташи в района, един от водещите робовладелци и на пещерните дезертьори това се сторило нечисто; още повече, че напоследък като цяло били по-склонни да обвинят собствениците на негри за войната и свързаните с нея неприятности. Освен това Уокър от край време се държал като надменно копеле с всички, които смята за по-нисши от себе си, което по неговите сметки включвало почти всички. Пещерняците решили единодушно, че е дошло време за наказание.

Промъкнали се във фермата след залез-слънце, вързали Уокър и съпругата му за перилата на стълбата и се редували да ги шамаросват. Претърсили пристройките и взели всичката храна, която намерили — бутове и филета, огромно количество консервирана храна, торби с царевично и пшенично брашно. От къщата взели махагонова маса, сребърни подноси и свещници, свещи от пчелен восък, портрет на генерал Вашингтон от стената на трапезарията, английски порцелан, уиски от Тенеси. Върнали се и украсили пещерата с плячката си. Вашингтон — подпрян в една ниша на стената, свещите — в сребърните си свещници. Масата отрупана със сребро, макар много от тях цял живот да са се хранили от чинии и прибори, направени изцяло от кратуни или рог.

По някакъв начин обаче въображението на Стоброд не било изцяло ангажирано от нападението над Уокър, мислите му били насочени към банджото на Пенгъл. Взел го от един пирон в навеса за инструменти на Уокър. Било доста грозно, липсвала му симетрия в заоблените части, но главата била от котешка кожа, а струните от черва, с прекрасен мек звук. Той ударил само един шамар на Уокър, за да си отмъсти за преди много време, когато дочул Уокър да го нарича глупак, докато седял пиян на един дънер до пътя, опитвайки се напразно да изкара музика от една цигулка. „Вече съм овладял изкуството на цигулката“ — казал Стоброд, след като ударил червената буза на Уокър. После като се замислил, стигнал до извода, че нападението над Уокър го тревожи. За пръв път в живота му минало през ума, че може да се наложи да отговаря за действията си.

Когато се върнали в пещерата, Стоброд дал банджото на Пенгъл и му показал малкото, което знаел за него: как да върти ключовете, за да го настрои, как да свири по струните с нокът и показалец, понякога дрънчейки, понякога просто с дърпане на струните като заловен бухал, вкопчил нокти в заек. Момчето, очевидно благодарение на изумителен природен талант и дълбоко желание да прави подходящ акомпанимент на цигулката на Стоброд, не срещнало големи трудности в откриването на начина на свирене, така както някои се учат да бият тъпан.

След нападението двамата с Пенгъл не правели нищо, освен да свирят. За пиене имали хубавото уиски на Уокър, хранели се единствено с крадени желета. Спели само когато са прекалено пияни, за да свирят и почти не излизали от пещерата, дори да разберат ден ли е или нощ. В резултат на това сега Пенгъл знаеше целия репертоар на Стоброд и вече бяха дует.