Когато Руби най-накрая се върна, носеше само малко кърваво парче гърди, завито в хартия и една кана вино, тъй като се оказало, че Ейдам е готов да се раздели с доста по-малко от месото, отколкото се беше надявала. Руби се приближи, погледна баща си и момчето, но не каза нищо. Очите й бяха много черни, а докато вървеше, косата й се разхлаби от плитката и се разпиля по раменете й. Носеше тъмнозелена пола с кремаво-сивия си пуловер и сива мъжка филцова шапка с малко перо в сатенената лента. Държеше увития в хартия пакет на длан, а се поклащаше леко нагоре-надолу.

— Няма и кило и половина — каза. Остави пакета и каната на земята и отиде до къщата. Върна се с четири малки чаши и паничка със смес от сол, захар, черен и червен пипер. Разви хартията и втри подправките в местото, после го зари в жарта и седна на земята до Ейда. Полата отдавна вече беше се омърляла, така че нищо нямаше да й стане, ако седне на земята.

Докато месото се печеше, четиримата отпиваха от виното, после Стоброд извади цигулката си, разтърси я да чуе пръстените вътре, подпря я на брадичка и завъртя един ключ. В този момент момчето се изправи, грабна своя инструмент и прокара няколко звънливи откъса. Стоброд започна лека бавна мелодия, която бе доста весела.

Когато свърши, Ейда каза:

— Жалната цигулка.

Руби я погледна с насмешка.

— Баща ми я наричаше така, винаги с насмешка — обясни Ейда. После разказа, че за разлика от обикновените проповедници — които са против музиката от цигулка като грях и гледат на самия инструмент като дяволска кутия — Монро я ненавиждал по естетически причини. Критиката му била насочена към това, че всички мелодии на цигулка звучали еднакво и всички имали странни имена.

— Точно това им харесвам — каза Стоброд. Посвири още малко и каза: — Това е една от моите. Наричам я „Пияният негър“. — Мелодията беше бавна, с извивки и накъсана, с малко работа за лявата ръка, но лъкът и предмишницата работеха трескаво, като мъж, който гони конска муха около главата си.

Стоброд изсвири още няколко от своите композиции. Като цяло всички бяха стара музика. Грубо ритмични, но много от тях неподходящи за танци — единствената цел, за която Руби някога бе чувала цигулка да свири. Ейда и Руби седяха една до друга и слушаха, по някое време Руби хвана ръката на Ейда, премести разсеяно гривната й на своята ръка, а после я върна на мястото й.

Стоброд сменяше мелодиите и извикваше имената им, преди да започне, а постепенно Ейда и Руби започнаха да подозират, че това, което слушат, представлява автобиография на военните му години. Сред песните бяха: „Да докоснеш слон“, „Приклад на мускет бе моята възглавница“, „Шомпол“, „Пиян шест нощи“, „Бой в кръчмата“, „Не я продавай, подари я“, „Порязване с бръснач“, „Дамите на Ричмънд“, „Сбогом, генерал Лий“.

За край на серията той изсвири една, която наричаше „Каменно легло“. Мелодията представляваше до голяма степен стържещи звуци, предимно в средно темпо, приближаващи и отдалечаващи се ритми, голямо напрежение в отношенията между отделните тактове. Нямаше никакъв текст, с изключение на мястото, където Стоброд отметна глава и изпя заглавието три пъти. Пенгъл бе достатъчно чувствителен и добави само леки подрънквания на банджото, със заглушени струни, които докосваше леко с най-месестата част на палеца и показалеца си.

Макар музиката да бе груба, Ейда усети колко много я развълнува. Дори повече от всички опери, които бе посещавала от „Док Стрийт“ до Милано, защото Стоброд я изпълняваше с толкова безкрайна вяра в съдържанието й, в способността й да води човека към по-добър живот, в който е възможно някой ден той да достигне до спокойствие на духа. Искаше й се да може да улови онова, което чува, както амбротипът улавя образа, за да може да го запази за бъдещето, чиито обитатели може да изпитат нужда да се докоснат до онова, което символизира.

Към края на песента Стоброд отметна отново глава, сякаш за да разгледа звездите, но очите му бяха затворени. Дръжката на цигулката притискаше сърцето му, а лакътят се движеше с резки, накъсани кратки движения. В самия край той отвори уста, но не извика и не изквича, както Ейда очакваше. Вместо това се усмихна с дълга, дълбока усмивка на мълчаливо задоволство.

Спря, задържа лъка във въздуха там, където свърши последното движение, отвори очи и погледна останалите на светлината на огъня, за да се наслади на ефекта от свиренето си. В този момент лицето му бе на светец, безгрижно, отпуснато, с едва доловима усмивка от щедростта на своя дар и с подобаващо безразличие към собствените си способности, сякаш отдавна вече, без да страда, бе приел, че колкото и добре да изпълни дадена мелодия, винаги има още накъде. Ако целият свят изглеждаше по подобен начин, то войната щеше да е само един горчив спомен.

— Той вече направи нещо добро за вас — каза Пенгъл на Ейда. После, сякаш отвратен от себе си, че се е обърнал толкова директно към нея, скри глава и се загледа към дърветата.

— Ще изсвирим една последна — обяви Стоброд.

С Пенгъл оставиха инструментите си и свалиха шапки, сякаш да покажат, че следващата песен ще бъде божествена. От Евангелието. Стоброд водеше и пееше, а Пенгъл го следваше. Стоброд бе насочил природното ломотене на момчето в напрегнат висок тенор и така Пенгъл повтаряше частично фразите на Стоброд по начин, който — при една съвсем различна система на мислене — можеше да се смята за комичен. Гласовете им в повечето време се противопоставяха, докато дойде припевът, когато си паснаха и намериха място на дълбоко съгласие. В песента се пееше за това колко мрачен е животът ни, колко студен и бурен, колко е лишен от разбирателство и как накрая ни чака само смъртта. Това беше. Песента свърши някак неочаквано, отрязана, защото противно на всички очаквания в този жанр, нямаше светла пътека във въздуха в последния миг, която да заведе хората в отвъдното с надежда. Сякаш липсваше основен стих. Но хармонията в припева беше близка, почти братска, достатъчно сладка сама по себе си, та отчасти побеждаваше иначе мрачната песен.

Сложиха отново шапките си и Стоброд вдигна чаша. Руби му наля малко от виното и спря, той докосна ръката й. Ейда, която ги наблюдаваше, отначало си помисли, че това е израз на нежност, но осъзна, че е знак от негова страна да му налее още малко.

Когато Марс се издигна червен иззад Джонас Ридж, а огънят вече догаряше, Руби обяви, че месото е готово и го изрови от жарта с вилата. Подправките бяха образували коричка. Руби го сложи на един дънер и го наряза по дължината на нишките. Вътрешността беше розова и сочна. Изядоха го с ръце, без чинии, а и друго за вечеря нямаше. Когато приключиха, избърсаха ръцете си в тревата на ливадата.

Стоброд закопча яката на ризата си, хвана реверите си и ги издърпа един по един, за да намести сакото си. Свали шапката си и приглади малкото останала коса до слепоочията си, после я сложи обратно.

Руби го наблюдаваше и каза сякаш на себе си:

— Сега ще помоли за нещо.

— Искам само да поговоря с теб. Да те попитам нещо.

— Е?

— Ами, работата е там, че имам нужда някой да се грижи за мен.

— Да не би алкохолът да те е предал?

— Не, има още много. Въпросът е там, че съм уплашен.

Обясни, че се страхува най-вече, че онова нападение ще им донесе наказанието на закона. Сред дезертьорите се е появил водач — мъжът с мечата кожа. Умеел да говори и им дал нещо, в което да вярват: че борбата им във войната не е била толкова чиста, както са мислели в началото. Била е покварена, защото всъщност са се били като обезумели за това големците да имат негри, били са се, водени единствено от онази човешка слабост, наречена омраза. Те са група бивши глупаци, но вече са получили просветление. Непрекъснато говорели за това, събирали се на съвещание около огъня. Решили, че отсега нататък ще воюват само и единствено за своите интереси. Нямало да ги хванат лесно и да ги върнат в армията.

— Иска да дадем кръвна клетва да умрем като кучета — обясни Стоброд. — Впили зъби в нечие гърло. Само че аз не съм оставил едната армия, за да се запиша в друга.

Ето защо решил, той и Пенгъл в най-скоро време да се оттеглят, да си намерят друг подслон. Да напуснат войнствената банда. Имал нужда само да знае, че ще има храна, суха плевня в лошото време и от време на време малко пари, поне докато войната свърши и може да се покаже навън свободно.

— Яж корени. Пий мътна вода. Спи в хралупите на дърветата.

— Само това ли изпитваш към стария си баща?

— Просто ти давам уроци по дърварство. Говоря от собствен опит. Много пъти съм вечеряла с корени, докато ти лентяйстваше. Спала съм в много по-лоши места от хралупи.

— Знаеш, че правех каквото можех за теб. Времената бяха тежки.

— Не колкото сега. И изобщо не ми разправяй, че си правил каквото можеш. Не правеше нищо, освен ако не ти харесваше. И няма да те слушам да ревеш — колко значим един за друг. За теб аз никога не съм означавала нищо. Идваше и си отиваше, аз можеше и да съм там, а можеше и да съм изчезнала. Но за теб нямаше голямо значение. Ако бях загинала в планината, може би щеше да се чудиш седмица-две дали ще се появя. Като липсващо ловджийско куче от голяма глутница, когато роговете изсвирят на зазоряване. Само толкова. Така че не очаквай да размахам опашка, когато си решил да ме извикаш.

— Но аз вече съм стар.

— Каза ми, че още нямаш петдесет.

— Чувствам се стар.

— Аз също, ако изобщо има някакво значение. А има и още нещо. Ако всичко, което се говори за Тийг, е дори наполовина вярно, има защо да се тревожим да те приютим. Това място не е мое. Но ако беше, щях да кажа не.