— Искате ли да кажете нещо?

— Не — отвърна жената. — Каквото и да кажа, ще е горчилка.

Докато Инман зарие гроба, вече се стъмни. Тръгнаха обратно към къщата.

— Трябва да те нахраня, но нямам желание дори да запаля огън, да не говорим да готвя.

Влезе и се върна с провизии. Два малки вързопа, единият с трици, другият с брашно. Малко мас, завързана в хартия, парче пушен свински врат, печена царевица, шепа бобени зърна, увити в квадратно парче хартия, праз, ряпа и три моркова, също и парче домашен сапун. Инман ги взе, благодари на жената и се обърна да си върви. Но преди още да стигне портата, тя извика след него:

— Никога няма да мога да си спомня за този ден с чиста съвест, ако не ти сготвя.

Инман запали огън, жената седна на малко столче при огнището и му изпържи огромен бифтек от телето на някакъв съсед, което затънало в едно тресавище и умряло, преди изобщо да забележат, че го няма. Жената напълни кафява глинена чиния с леко запържена хрупкава царевица. Пържолата се огъна при пърженето като протегната за просия ръка, жената я обърна и сипа в нея царевицата, а отгоре сложи две пържени яйца. За украса върху тях сложи голяма буца масло.

Когато сложи храната на масата, Инман погледна чинията и му се доплака при вида на маслото, което се топеше върху яйцата, кафявото месо и жълтата царевица, докато накрая цялата чиния заблестя на слабата светлина. Седна, стиснал нож и вилица, но не можеше да яде. Храната сякаш изискваше специална благодарност, а той не можеше да намери думи. Навън в тъмнината извика пъдпъдък, изчака отговор, после извика отново. Подухна ветрец, мимолетен дъждец изтрополи по листата и дъските на покрива.

— За тази храна й трябва молитва — каза Инман.

— Тогава кажи една.

Инман помисли минута, после си призна:

— Нищо не мога да измисля.

— Благодаря Ти за онова, което си сложил на трапезата ми. Ето така — каза жената.

Инман повтори думите й, бавно, сякаш ги изпробваше една по една.

— Беше толкова отдавна…

Докато той се хранеше, жената взе една снимка от лавицата и я заразглежда.

— Преди много време си направихме снимка. Някакъв мъж, който пътуваше с фургон, пълен с всичките там такъми за снимане. Останах единствено аз.

Изтри праха с ръкав, после подаде обрамчения портрет на Инман да го разгледа.

Той го взе и го обърна към светлината. Дагеротип. Имаше баща, няколко години по-млада жена, стара баба, шест деца — от момчета, достатъчно големи да носят шапки с периферии, до такива с бебешки бонета. Всички бяха облечени в черно, седнали с прегърбени рамене, всички гледаха подозрително, някак изненадани, сякаш току-що бяха получили вест за собствената си смърт.

— Съжалявам — прошепна Инман.

Когато се нахрани, жената го изпрати да си ходи. Вървя в тъмното, докато се появиха нови звезди, после си направи бивак край едно поточе, без да пали огън. Утъпка си място за спане сред високата суха трева, уви се в одеялото си и заспа дълбоко.

В следващите няколко дъждовни дни вървеше, колкото можеше и спеше в гнездата на птиците. Една нощ се подслони в един дънер с гълъби, птиците не му обръщаха внимание, освен когато се въртеше и тогава всички се размърдваха и издаваха гъргорещи звуци, после отново се успокояваха. Следващата нощ спа на един сух квадрат земя под острата стряха на един гълъбарник, който приличаше на храм в чест на някой малък неизвестен горски бог. Наложи се да спи на кълбо, защото ако се протегнеше или краката, или главата му щяха да са подложени на изпражненията от гълъбарника отгоре. Друга нощ прекара в изоставен кокошарник — разстла одеялото на покрития с дебел слой бели изпражнения под, който скърцаше от тежестта му и миришеше като праха на отдавна умрели хора. Събуди се малко след полунощ и не можа да заспи отново, бръкна в раницата си, извади парче свещ и го запали. Извади Бартрам и запрелиства страниците, докато попадна на откъс, който привлече вниманието му:

Планинската пустош, която неотдавна прекосих, е прилична на големия неспокоен океан след буря; издатините постепенно преминават в падини, но винаги симетрично, като люспите на риба, или като керемидите на покривите ни: точно пред мен зелена тучна земя, следващата по-синкава; и накрая почти наситено синя, като етера, с който сякаш онези части под хоризонта са обгърнати. Вниманието ми бе така погълнато от съзерцанието на този величествен пейзаж, толкова разнообразен, безграничен, че почти не забелязвах и не съзнавах прекрасните неща, които ме заобикаляха непосредствено.

В съзнанието на Инман изникна реалната картина на онова, което Бартрам описваше толкова прилежно. Планини и долини, докъдето погледът стига. Назъбен и деформиран, неравен пейзаж, към който човекът е просто един ненужен придатък. Инман неведнъж бе виждал гледката, която Бартрам описва. Това бе граничният район, който се простираше безкрай на север и запад от склона на Студената планина. Инман го познаваше много добре. Бе обходил краищата му навред, чувствал бе всичките му сезони, виждал бе цветовете му, усещаше миризмата му. Бартрам само е минавал; познал е само един сезон и време, което се е случило в онези няколко дни. В мислите на Инман земята бе каквато Бартрам я описваше, а не каквато я познаваше, откакто се помни. Виждаше върховете по-високи, долините — по-дълбоки. Инман си представи безкрайните редици от върхове, застанали бледи и високи като облаци, видя първо контурите, после ги оцвети — всеки нюанс по-блед и по-син и когато стигна до въображаемия край, където планината се слива с небето, вече бе заспал.

На другия ден Инман бъхтеше по стар коларски път през планината в посока северозапад. Бе студен ден и вече всички листа бяха опадали мъртви по земята. Нямаше никаква представа в кой окръг се намира. Може би Медисън. Стигна до някакъв знак с надпис „TOBO55M“ от едната страна и „TOAV65M“ от другата. Разбра единствено, че има още много път до тези градове, независимо кои са.

След един завой попадна на малко езерце, нещо като извор сред покрити със зелен мъх камъни. Дъното бе покрито с гниещи дъбови и върбови листа, а водата бе жълтеникава като чай. Инман се наведе да натопи манерката си. Подухна вятър и той чу странно скърцане и подрънкване, сякаш някой се опитва да прави музика само с помощта на сухи клонки. Погледна по посока на звука към гората от другата страна на извора и пред очите му се разкри странна гледка. Пред него стояха три увесени скелета, които се удряха един в друг на вятъра. Манерката избълбука и се напълни. Инман се изправи, запуши я и се приближи към скелетите. Висяха в редица на един нисък елов клон. Дори не бяха вързани с въже, просто плетени ивици върбова кора. Тазът и бедрените кости на единия бяха паднали на земята, образувайки малка купчина, от която стърчаха пръстите на единия крак. Плетените връзки на единия от целите бяха се разтеглили дотолкова, че пръстите на краката почти стигаха до земята. Инман отмете с крак листата в очакване да намери утъпкано място в земята, където мъжът се е въртял и е изровил в предсмъртни мъки. Косата бе опадала от черепа и лежеше пръсната при краката му. Руса. Всички кости бяха толкова бели, а зъбите в зейналите челюсти — жълти. Инман прокара ръка по ръката на скелета, който се бе разпаднал. Костите на краката му лежаха в купчина като подпалки за огън. Не е могъл да отреже въжетата сам, но ако е достатъчно търпелив и това ще стане.



Няколко дни по-късно Инман се катери цяла сутрин, без ни най-малка представа къде се намира. Пред него мъглите се движеха като елени сред дърветата. После цял следобед следва една пътека по билото, която се виеше сред високопланински храсти и малки открити полянки с букови гори и последните вечнозелени дървета, стигнали до максималната си височина на виреене. Докато вървеше, започна да добива бегла представа за местонахождението си. Намираше се на стар път, това бе ясно. Мина покрай купчина камъни, които индианците чероки много отдавна имали навика да струпват по пътя като обозначения, но дали за ориентиране, като паметник или свято място, не бе ясно. Инман взе един камък от пътя и го сложи върху купчината в знак на почит към някакъв стар стремеж към боговете.

По-късно се озова на каменист сипей, около който имаше гола земя, а скалите бяха обрасли с гъста плетеница от азалия, лавър и мирта. Пътеката свършваше тук, сякаш някакъв обичай повелявал пътниците да спират тук да се насладят на гледката. Пътят стигаше гората през тесен проход сред азалиите на около десетина метра от мястото, откъдето бе излязъл на открито.

Слънцето вече залязваше и Инман реши отново да се задоволи да прави бивак без огън или вода. Близо до края на сипея събра малкото останали сухи листа и си постла. Яде малко хлебна царевица от шепа и легна да спи върху своеобразното легло; щеше му се луната да е по-голяма, за да освети гледката пред него.

С първия светлик бе събуден от звука на стъпки. Седна, освободи предпазителя на пищова и го насочи по посока на звука. След около минута черна мечка показа глава сред листата на около пет метра от него. Спря се с вдигната муцуна и протегнат врат, задуши из въздуха с премигващи малки очички.

Онова, което надуши, не й хареса. Протегна глава напред и изръмжа. Едно-единствено малко мече, колкото човешка глава, се покатери зад нея по ствола на една млада ела. Инман знаеше, че слабото й зрение не позволява да го види на тази светлина, може само да го надуши. Всъщност тя беше толкова близо, че дори и със слабото си човешко обоняние, той долавяше миризмата й. Мокро куче и нещо по-остро.