Мечката изсумтя два пъти и пристъпи напред предпазливо. Инман се размърда и се изправи, мечката наостри уши. Премигна и протегна врат отново, подуши и направи още една крачка.

Инман остави пищова на постелката си; бе дал обет никога вече да не убива мечки, макар в младостта си да бе убил и изял много и да знаеше, че дълбоко в себе си все още харесваше вкуса на меча мас. Решението му бе резултат от поредица сънища една седмица в окопите на Питърсбърг. В първия сън той бе все още човек. Бе болен и пиеше чай от листа на мечо грозде за подсилване и постепенно се превърна в черна мечка. През нощта виденията с мечката го преобразяваха и той бродеше сред зелените планини на сънищата сам, на четири крака и избягваше всички от своя род и от другите. Ровеше земята за белезникави корени, катереше се по дърветата за мед, ядеше цели туфи с боровинки, беше щастлив и силен. Смяташе, че този начин на живот е може би пример как да се въдвори мир и да се изцелят раните на войната.

В последния сън обаче го преследваха ловци; накрая го застреляха. Увесиха го за врата на едно дърво и го одраха, а той гледаше процеса някъде отгоре. Обленият му в кръв труп бе точно както го бе виждал в реалния живот — почти като на човек, много по-слаб, отколкото се очаква, а лапите под дебелата козина бяха точно като човешка длан. С убийството му сънищата престанаха и онази последна сутрин той се събуди с усещането, че това е животно с особено значение за него, че ще е равносилно на грях да убие мечка, независимо от обстоятелствата. Защото в мечката имаше нещо, което напомняше надежда.

При все това настоящата ситуация никак не му допадаше — опрял гръб до скалата, пред него сплетените храсти и мечката, изнервена от малкото, родено в неподходящ сезон. Предимствата на Инман бяха следните: знаеше, че е много по-вероятно мечката да избяга, отколкото да нападне, че може най-много да инсценира нападение, да се втурне напред няколко метра, да се изправи рязко на задните си крака и да изръмжи. Целта би била да го сплаши, а не да го нарани. Той искаше тя да знае къде се намира и затова заговори:

— Не съм дошъл да те притеснявам. Ще си тръгна и няма да се върна. Моля само да ми сториш път, без да ме нападаш. — Говореше спокойно и ясно, искаше гласът му да внушава респект.

Мечката отново изсумтя. Пристъпи от крак на крак, завъртя се на една страна, после на друга. Инман бавно прибра завивката си и нарами раницата.

— Ето, тръгвам.

Направи две стъпки и мечката се престори, че напада.

Докато това се случваше, Инман прецени, че няма начин нещата да се наредят. Като проблем при дърводелството, когато никоя от мерките не отговаря на останалите. Имаше само около метър за отстъпление. Тя имаше цялото ускорение на тежестта си и само три-четири метра до ръба на скалата.

Инман направи крачка встрани, мечката се втурна край него и се хвърли от високата скала, която така и не бе видяла. Усети силната й миризма, докато минаваше. Мокро куче, черна пръст.

Надвеси се да погледне и видя как се размазва на скалите далече долу като голям червен цвят на ранната зора. Скалите се осеяха с черни парчета кожа.

„По дяволите — помисли си. — Дори най-добрите ми намерения свършват зле, а надеждата е само поредното препятствие.“

Малкото мече на елата изрева от болка. Дори не беше отбито още и щеше да излинее и умре без майка. Щеше да вие дни наред, докато изнемощее от глад и някой вълк или пума го разкъса.

Инман отиде до дървото и погледна мечето в лице. То премигна насреща с черните си очи, отвори уста и заплака като човешко бебе.

За момент той наистина си представи как протяга ръка, хваща малкото за врата и казва: „Ние сме роднини“, сваля раницата си и го пъха със стърчаща от отвора глава. После мята раницата на гръб и продължава нататък, а мечето гледа от новото си извисено положение с блеснали като на индианче очи. Ще го занесе на Ейда за подарък. Или пък, ако тя не го приеме, той може да го отгледа и да го пусне на свобода. Понякога полудивият мечок ще се отбива на гости в колибата му в Студената планина. Ще води семейството си, така че Инман да има поне животинско семейство, ако не му е писано друго. Така би могъл да изкупи греха си към мъртвата мечка.

Той обаче направи единственото възможно нещо. Вдигна пищова и застреля малкото в главата, без да отмества поглед, докато хватката около елата се разхлаби и то падна на земята.

За да не отива месото на халос, Инман запали огън, одра мечето, наряза месото и го свари леко. Разпъна черната кожа на един камък, беше колкото на котка. Докато месото се готвеше, той седеше на сипея в очакване на утрото. Мъглата се разсея и пред него се разкриха планини и долини чак до края на света. Сенките по склоновете на близките върхове бавно се оттегляха към подножието, сякаш се оттичаха в тъмно море под земята. Дрипави облаци висяха над долините под него, но никъде сред огромната панорама не се виждаше нито покрив, нито дим, нито ивица разчистена ливада, която да показва, че там живеят хора. Човек може да се взира безкрай във вълнистия пейзаж и с всяка частица да усеща, че така е до края на света.

Силният вятър откъм долината отнесе миризмата на готвеното мечешко, остана единствено мирисът на мокър камък. Инман виждаше далеч-далеч на запад. Извивки, сипеи, скали, струпани една след друга, сиви, чак до хоризонта. Индианците я наричаха Каталучи — бурно море от отдалечаващи се върхове. А днес вълните по нищо не се различаваха от суровото зимно небе. И двете бяха прорязани от нюанси на сиво — единственият цвят — така че гледката представляваше огромна непроходима стена на тъмни жилки. Дори облеклото на Инман бе възможно най-подходящото, за да се слее изцяло с този свят, защото носеше единствено сиво, черно и мръсно бяло.

Макар пейзажът да бе неприветлив, в сърцето на Инман радостта растеше. Приближаваше дома; усещаше го в допира на студения въздух по кожата си, в копнежа си да види дим от огнището на хора, които е познавал през целия си живот. Хора, към които нямаше да е длъжен да изпитва страх или омраза. Изправи се, застана разкрачен на скалата и разтри очи, за да изостри зрението си и да проникне отвъд безкрая до един далечен връх. Той се открояваше на фона на небето като едва забележима драскулка от изсъхнала писалка — тънка, бърза, изпълнена със значение линия. Но формата скоро стана ясна, непогрешима. Той гледаше към Студената планина. Бе успял да види онова, което за него значеше дом.

Постепенно, докато се взираше в нея, разпозна всеки далечен връх, всяка долина. Сякаш отдавна бяха гравирани върху роговицата на очите му с остър инструмент. Гледаше тази висока земя и знаеше имената на местата и гледките. Каза ги на глас: Литъл Беъртейл Ридж, Уагън Роуд, Рипшин, Хъгър Крийк, Кохемър Ноб, Роки Фейс. Всеки връх, река или поточе си имаше име. Нито една птица или храст не беше анонимна. Неговият дом!

Поклати глава и сякаш я намести на раменете си. Имаше непогрешимото чувство, че се намира абсолютно вертикално на хоризонта. За момент изглеждаше възможно да не се чувства винаги толкова чужд. Със сигурност там, в онова сурово място, имаше място за още един човек. Можеше да върви, вятърът да разнася жълтите листа под краката му и да е скрит от кръвнишкия поглед на останалия свят.

Инман седя така и се наслаждава на дома си, докато мечото месо се свари, после оваля парчетата в брашно и ги изпържи в последната мас, която жената му бе завила в хартия преди няколко дни. Яде на ръба на скалата. Никога преди не бе ял толкова младо мечо месо и макар месото да не бе толкова тъмно и мазно като това на по-старите мечки, усещането за извършен грях бе същото. Опита се да определи кой от седемте смъртни гряха е в сила в този случай, но когато не успя с познатите, измисли осми: съжалението.

Празнота и скръб

Дори и върхът, който сега изкачваха, да си имаше име, Стоброд не го знаеше. Той и двамата му другари крачеха прегърбени, с наведени глави, стиснали зъби от студ, с шапки наведени чак до носа и прибрани в ръкавите ръце. Дългите им сенки се движеха пред тях и те всъщност стъпваха върху образите си. Гората отминаваше покрай тях незабелязана. Храстите и дърветата размахваха голи клони на студения вятър. Натрупвани с хилядолетия листа заглушаваха стъпките им.

Пенгъл ходеше по петите на Стоброд. Третата фигура ги следваше на пет-шест крачки по-назад. Стоброд носеше цигулката си в калъфа под мишница, а Пенгъл бе закачил банджото на рамо. Третият нямаше музикален инструмент, носеше малкото останали вещи на групата в една раница. Беше се увил в проядено от молци светло одеяло, което се влачеше по земята и шумеше по листата.

Стомасите им бяха доста разстроени от вечерята предишния ден, която си бяха направили от един замръзнал на пътя елен. В глада си бяха предпочели да не обръщат внимание на знаците, които показваха откога лежи там или как е умрял. Запалиха малък огън от мокри върбови клони и свариха единия бут. Ядоха лакомо и сега съжаляваха. Не разговаряха. От време на време някой се втурваше към шубрака и след известно време настигаше останалите.

Вятърът не свистеше, не се чуваха птици. Единственият звук бе от падащите тънки иглички, когато минаваха през еловите клони. Първите следи на зората разляха охра на изток, а фини прозрачни облаци преминаваха пред яркото слънце. Преплетените тъмни клони на елите стърчаха настръхнали на слабата светлина. От известно време всичко изглеждаше кафяво и синьо, изгубило яркост. Минаха покрай покрита с лед скала, върху която растеше някакъв мек жълтеникав мъх, толкова светъл, че ги заболяха очите да го гледат. Пенгъл посегна, откъсна парче и предпазливо го задъвка. Не го изплю, но и не си откъсна повече, така че трудно можеше да се определи какво смята по въпроса. След това обаче ходеше с наострени сетива, в търсене на други подобни дарове на природата.