Пенгъл погледна Стоброд изненадано. По лицето му премина тъмна сянка на изумление.

— Ти какво мислиш по въпроса? — попита го Тийг.

Момчето седеше с леко наклонено назад тяло, с тежест изцяло върху големите си тазови кости. С една ръка засенчваше очите си от слънцето, което грееше иззад мъжете на конете. Той погледна с малките си очички с известно объркване. Чудеше се как най-добре да отговори на зададения му въпрос. По лицето се четяха обърканите му мисли.

— Ама това дори не е наблизо — рече той накрая, като гледаше Стоброд. — От тази страна е. Сам знаеш. Оттатък, на Биг Стомп. Няма и пет километра нагоре по потока. Стигаш там, дето се разделя на три и там от десния склон има няколко ели. Катериците работят под тях на есен. Пълно е с тях. Можеш да ги убиеш и с камък. Катериш се право нагоре през елите и стигаш до голяма скала. И върху нея — ето. Има дупка в скалата, голяма колкото цял хамбар.

— Много благодаря — каза Тийг. Обърна се към двамата зад него и с леко движение на устата им даде знак. Изправи се на шпори, ремъците изскърцаха, замахна с крак и слезе.

Останалите го последваха.

— Ще се присъединим към вас при огъня, ако нямате нищо против — обърна се Тийг към Стоброд. — Ще закусим с вас. Ще сготвим да хапнем. После и вас ще нагостим. Да видим дали има какво да ни кажете.

Подсилиха огъня и насядаха около него, сякаш бяха стари другари. Полицаите имаха големи запаси от наденица, вързани в торби, и когато я извадиха от дисагите, беше замръзнала и свита като животински черва. Наложи се да я насекат с малка брадва. Сложиха парчетата на плоски камъни покрай огъня, за да се затоплят достатъчно, че да ги набучат на пръчки и да ги въртят на огъня.

Огънят скоро се издигна високо и образува червена жарава и бяла пепел. Затопли въздуха наоколо, Пенгъл разкопча палтото, после ризата си, разголи белите си гърди и корем и най-накрая се отпусна. Не виждаше нищо необичайно в ситуацията, освен приятната топлина, топлата храна и другарите наоколо. Погледа банджото си известно време, сякаш се възхищаваше на формата му и добре подбрания материал, като че ли го виждаше за пръв път. Обичаше да се наслаждава на симетрията му, колкото и да свири на него. Скоро очите му се замъглиха и се затвориха и както седеше приведен, цялата му тежест се стовари върху огромните му задни части, така че отпред приличаше на водопад от бели гънки плът. Скулптура, изваяна от мас.

— Вече не е на тоя свят — обади се Стоброд. — Изтощи се.

Тийг извади бутилка уиски от джоба на палтото си и му я подаде.

— За теб не е прекалено рано, нали?

— Вече съм започнал. Когато не си спал почти два дни е трудно да кажеш за какво е прекалено рано.

Взе предложената бутилка, извади тапата и я надигна към устата си и макар да беше от средно качество, той бе достатъчно учтив да отпие. Облиза устни, издиша шумно и кимна одобрително.

— Защо не си спал?

Стоброд обясни, че от няколко дни и нощи свирят и залагат с шайка бандити, макар да пропусна да спомене, че са били в пещерата на дезертьорите. Карти, бой с петли, бой с кучета, зарове. Всичко, за което можели да се сетят. Големи играчи, нетърпеливи да залагат. Някои в такава треска, че са готови да спечелят и шапката от главата ти, а после да играят на броенка за косата ти. Накрая започнали да залагат коя птица ще излети първа от клона. Стоброд се похвали, че е излязъл на чисто, което при такава компания си е направо чудо.

— Истински състезатели.

Надениците се надуха, започнаха да пускат мазнина, цвърчаха приглушено, капките мазнина падаха в огъня, чуваше се цвъртене. Най-накрая бяха готови. Всички, с изключение на Пенгъл, който продължаваше да спи, започнаха да ядат направо от пръчките. Когато изядоха всичкото месо, Тийг погледна цигулката и банджото и попита:

— Можеш ли да свириш?

— Няколко песни.

— Избери някоя — пожела Тийг.

Стоброд не изгаряше от желание. Беше изморен. Освен това смяташе, че публиката му не разбира от музика, липсваше й изцяло онова, което бе необходимо, за да я обичат. Въпреки това взе цигулката, прокара сухата си ръка по струните, от шепота им разбираше кой ключ да завърти.

— Какво искате да чуете?

— Няма значение. Ти избираш.

Стоброд се пресегна и сръга Пенгъл в рамото. Момчето се събуди с едва-едва отворени очи. С очевидно усилие събра мислите си.

— Искат да им изсвирим някоя песен по наше желание — информира го Стоброд.

Пенгъл не каза нищо и известно време разтърква ставите на ръцете си на топлината на огъня. Взе банджото, повъртя малко ключовете и после, без да изчака Стоброд, започна да подрънква нотите на „Синди ходеше назад“. Надиплените му тлъстини потрепваха в такт с мелодията, но когато стигна до мястото, където мелодията трябваше да се повтори, нотите се объркаха, той се оплете и накрая спря.

— Тази нещо не се получи — каза той на Стоброд. — Ако се включиш, може и да я изкараме.

Стоброд изкара няколко ноти от „Синди“, после няколко други, някак отделни, несвързани. Повтаряше ги отново и отново и скоро стана ясно, че нямат никакъв смисъл. Но внезапно той ги събра и изсвири тяхна вариация, после друга и неочаквано те се превърнаха в мелодия. Той намери търсения ритъм, последва движението на нотите, търсеше логиката им — енергична, нетрайна, лесна като смях. Изсвири началото един-два пъти, докато Пенгъл оправи струните си и изкара няколко серии отчетливи ноти в отговор. После засвириха заедно да видят какво са измайсторили.

Макар да не беше нито бърза, нито бавна, ставаше за танцуване. Стомасите им обаче все още бяха в такова състояние, че не биха могли да направят и стъпка. Пенгъл все пак успяваше да тактува с един крак, кимаше с глава и полузатворени очи, между миглите му се виждаше само тясна бяла ивица. Стоброд изсвири поредица ноти, после свали цигулката до гърдите си. Изкарваше ритъма с лък. Пенгъл последва примера му и започна да тактува по главата на банджото и за миг инструментите бяха барабани. В ритъма на ударите Стоброд отметна глава и започна да импровизира. Пееше за жени със стегнати и твърди кореми. Такива жени, според песента, са по-жестоки от нормалното за техния пол.

Когато песента свърши, свириха още малко и после спряха. Консултираха се и отново се заловиха да въртят ключовете, за да настроят инструментите за по-сериозна музика, после засвириха мелодия, която напомняше за „Отстъплението на Бонапарт“, наричана от някои песента на генерал Вашингтон. Тя беше по-нежна, по-съзерцателна и все пак зловеща като смъртта. Когато минаваха в минорна тоналност, чувството напомняше за сенките под дърветата и цялото произведение извикваше образи на мрачни гори и светлина на фенери. Музиката беше много стара, в една от старите модалности. Музика, която обхваща цяла една култура и е истинен израз на нейния духовен живот.

Бърч каза:

— Исусе Христе! Май изпаднаха в транс.

Никой от хората на Тийг не беше чувал цигулка и банджо да свирят заедно по такъв начин, нито пък бяха чували свирене с такава сила и ритъм на толкова скръбни и елегични музикални теми. Начинът, по който Пенгъл използваше палеца си на петата струна и после на втората беше особено изумителен. Като звънец за вечерня, но много по-тържествено. Другите му два пръста работеха съвсем грубо, с опипване, но един се движеше по струните с изключителна точност. Пръстите на Стоброд по шийката на цигулката намираха комбинации, които съществуваха като природен закон. В движенията им върху струните имаше умисъл, дълбоко познаване, за разлика от автоматичното движение на лъка с дясната ръка. Краткият текст, който Стоброд пееше, разказваше за сън — негов или на въображаем лирически герой — за изгубената любов, за дълги самотни години, за момиче със зелено наметало. Без музиката, текстът не бе повече от кратка телеграма, но двете заедно образуваха един завършен свят.

Когато песента завърши, Бърч каза на Тийг:

— Господи, тези хора са светци. Техните умове са обърнати към неща, които винаги ще останат скрити за такива като нас.

Тийг засмука устна и се загледа в далечината, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Изправи се, приглади реверите на палтото, завъртя панталоните, докато ги намести както иска. Взе пушката от земята и я вдигна така, че дулото й сочеше между Стоброд и Пенгъл. Държеше я с отпусната ръка, приклад допрян до китката.

— Застани до онази голяма топола — каза той на Стоброд. — Заведи и момчето.

Поради липса на по-добра идея Стоброд отиде и застана до дървото. То се издигаше право и голо почти на трийсет метра и едва след това се появяваха клони. Но дори и те бяха само два, почти като отделни дървета — разклонени и извити като свещник. Короната на дървото се бе прекършила някога през миналия век и сега лежеше на земята и бавно се разлагаше, толкова мека, че и един ритник бе достатъчен да я разпръсне като купчина тор.

Стоброд държеше цигулката пред себе си. Лъкът висеше на единия му пръст и леко потрепваше в ритъма на сърцето му. Пенгъл стоеше до него; двамата бяха заели гордата и леко неспокойна поза на хора, които току-що са били снимани с амбротип от началото на войната, макар че вместо пушки, пистолети или ножове за украса, Стоброд и Пенгъл държаха цигулка и банджо.

Пенгъл прегърна Стоброд през раменете като другар от училище. Мъжете вдигнаха пушки и Пенгъл им се усмихна. В усмивката нямаше нито частица ирония или пък прекалена смелост. Беше просто дружелюбна.