Руби огледа небето за някакви следи в облаците, въздуха и светлината, които да подскажат какво ще е времето и предсказа сняг и още по-голям студ.

— Имаш ли някакви панталони в къщата? — попита тя Ейда.

— Панталони?

— Вълнени или други, няма значение. Два чифта.

— Да, на баща ми.

— Трябва да ги облечем — отсече Руби.

— Мъжки панталони?

— Ти обличай каквото искаш, но аз не изгарям от желание да усещам ледения зимен вятър под полите си. А и кой ще ни види?

Намериха два чифта тежки вълнени панталони, едните черни, другите сиви. Сложиха си дълго бельо, облякоха панталоните, закопчаха ги, стегнаха ги колкото може на кръста с колани. Облякоха вълнени ризи и пуловери. Руби забеляза големите широкополи шапки на Монро, свали две от рафта и ги метнаха на главите си, за да пазят лицата им от снега. Ейда си мислеше, че при по-различни обстоятелства, това щеше да е нещо като състезанието с косите, игра на маскиране, в която трябваше да видят коя може да се маскира най-добре като мъж. Можеха да намажат лицата си със сажди за мустаци и бакенбарди, да се разхождат с незапалени пури и да имитират глупавите жестове на мъжете при пушене. Вместо това се обличаха мълчаливо, ужасени от предстоящите два дни.

Преди да тръгнат, намазаха ботушите си с восък, отвориха вратата към кокошарника, също и към обора на кравата и натрупаха сено на пода. Уолдо сигурно щеше да е доволна. Дадоха храна и завивки на момчето и му казаха да поспи в сеновала, докато се стъмни и вече е безопасно да потегли. Поведоха коня към планината, момчето все още седеше между чемширите и им помаха, сякаш бе домакин, който изпраща гостите си.

* * *

Надвечер през мъглата започна да пада сняг. Ейда и Руби вървяха под елите като мрачни сенки, насред място, чиито единствени цветове са различните нюанси на тъмнината. Най-близките дървета изглеждаха като истински, но онези малко зад тях приличаха повече на надраскана скица, драскулки, които слабо загатваха формата на дървета. Ейда имаше чувството, че тук няма пейзаж, че ходи в някакъв облак, заобиколена единствено от онова, до което стига ръката й. Всичко друго бе скрито. Ралф беше неспокоен, тръскаше глава, движеше уши напред-назад, за да долови заплашителни звуци.

Дълго време се катериха под гъстите клони на елите. После минаха напряко през нисък хребет и слязоха при един поток. Земята беше мека от еловите иглички, сухите снежинки падаха сред клоните, въртяха се в различни дъги и пируети. Сякаш не искаха да стигнат земята.

След известно време прекосиха поток с тъмна вода, стъпваха внимателно по стърчащите сухи камъни. Ейда гледаше корицата лед, която започваше да се образува близо до бреговете, около камъните и покритите с мъх паднали дървета, в които водата се задържаше. По средата на потока бързото течение продължаваше хода си необезпокоявано.

Следователно местата, където водата е плитка и се движи бавно, бяха най-застрашени от замръзване. Монро щеше да си извлече поука от това. Щеше да обясни коя част от живота на човека отговаря на различните места в потока, каква е била Божият промисъл. Всички Божии творения са в основата си сложни аналогии. Всеки светъл образ във видимия свят е просто сянка на нещо божествено, земята и небесата странно се допълват по форма и значение, тъй като са всъщност едно цяло.

Монро имаше книга, в която се описваха различните видове аналогии. Розата — със своите бодли и цветове — е пример за трудния и опасен път към духовното пробуждане. Бебето — което идва на този свят, ревящо и кърваво — пример за трудния земен живот, обграден от толкова нещастие. Гарванът — неговата чернота, разбойническата му природа, склонността му да се храни с мърша — пример за тъмните сили, които само чакат да завладеят душата на човека.

В този дух Ейда съвсем естествено си помисли, че потокът и ледът са може би оръдие. Или пък предупреждение. Но тя отказваше да вярва, че една книга може да определи как точно трябва да се разбира или използва животът. Каквото и да казва книгата, винаги ще липсва нещо основно, думите ще са безполезни като врата без панти.

На другия бряг на потока конят спря и отърси козина, съдовете в чувалите затракаха, той протегна врат и издиша безшумно и дълго с надеждата да получи в отговор знак от вдъхващ увереност другар. Ейда хвана кадифената му муцуна. Той извади език, тя го хвана с два пръста, разтри го леко, после продължиха напред.

Известно време се придържаха към потока нагоре към планината, но след това пътеката се отдалечи и навлезе сред дърветата, където все още се крепяха сбръчкани кафяви листа. Бяха стари изморени дъбове с вплетен сред клоните имел. Снегът се засили и започна да се задържа и пътеката се превърна в тънка, едва доловима линия сред дърветата, която лесно можеха да пропуснат в тъмното. Нямаше дори следи от дивеч. Приличаше на отдавна изоставена индианска пътека, която свързваше вече несъществуващи места.

Продължиха да вървят и след смрачаване, снегът не спираше да вали. Облаците бяха гъсти и закриваха бледата луна, но под дърветата, където снегът се бе задържал, беше доста светло.

Първата мисъл на Ейда бе да намерят подслон и при всяка по-голяма скала казваше: „Тук бихме могли да преспим“. Руби обаче заявяваше, че знае по-добро място и продължаваха да вървят.

След време стигнаха до купчина огромни плоски скали. Руби обиколи наоколо, докато намери онова, което търсеше: три плочи, паднали така, че образуваха навес, своеобразен долмен от прави плоски камъни и един отгоре, заседнал здраво напряко, сякаш да пази от дъжд. Вътре бе не по-голямо от кучешка колиба, но достатъчно да седнат и дори да се обръщат свободно. Формата напомняше на буквата „П“. Подът беше покрит с дебел слой сухи листа. На по-малко от двайсет метра имаше извор. Наоколо растяха вековни кестени и дъбове. Мястото представляваше прекрасен лагер и макар Руби да не бе идвала от години, нищо не се бе променило от нощта, която прекарала тук като дете в търсене на храна.

Руби накара Ейда да събере колкото може от най-сухите клони и само след половин час пред входа на естествения навес гореше огън. Отгоре вреше вода. Запариха чай, седнаха да пият, хапнаха по една-две сухи бисквити и няколко сушени резенчета от дребни, но много ароматни ябълки.

Не говореха много, докато се хранеха, освен дето Ейда каза, че според нея, по мъжките стандарти момчето от Джорджия не е голям хубавец. Руби отвърна, че не е много по-зле от всички останали, което означава, че би му се отразило неимоверно добре някой да го наритва на всеки две минути.

Приключиха с яденето, Руби разрови с крак листата на пода, докато стигне до пръст, взе малко в шепа и я пусна през пръстите си на светлината на огъня. Парчета въглен и кремък. Стар огън и счупени върхове на стрели. Пламък на стара надежда, макар и слаба.

Никоя не проговори, но Ейда порови още и взе най-запазения връх. Почувства утеха в това, че някъде в далечното минало хората са правели като тях — подслонявали са се сред тези скали, хранили са се и са спали.

Снегът падаше почти със съскане и температурата бавно се понижаваше, но огънят скоро затопли камъните и когато Ейда и Руби се увиха в одеялата си сред сухите листа и натрупаха още отгоре, беше топло като в леглото у дома. Ейда реши, че мястото е идеално. Изоставената пътека сред планини и реки, без жива душа наоколо. Топлият и сух каменен подслон, странен като приказен дом. Макар че хората биха го сметнали за безкрайно пусто убежище, то отговаряше тъй цялостно на нуждите й, че можеше просто да заживее тук завинаги.

Огънят хвърляше различни отблясъци и сенки по високия камък на покрива и Ейда откри, че ако гледа достатъчно дълго, вижда познати форми. Птица. Мечка. Змия. Лисица. Или пък вълк. Огънят сякаш се интересуваше само от животни.

Образите я настроиха за песен, една от песните на Стоброд. Помнеше я особено ясно. Впечатлил я бе странният текст и начинът, по който Стоброд я пееше — с жар, възможна единствено, когато става дума за дълбоки лични чувства. Говореше се за въображаемото поведение на лирическия герой, какво би направил, ако можеше да се превръща в различни животни. Гущер на пролет — да чуе песента на любимата. Птица с крила — да се върне при любимата, да плаче и скърби чак до смъртта. Къртица в земята — за да срине планината.

Ейда мислеше тревожно за песента. Животните изглеждаха прекрасни и ужасни в желанията си, особено къртицата — безсилно, подземно малко същество, принудено от самота и недоволство да разруши света около себе си. Още по-прекрасен и ужасяващ бе човешкият глас, който мълвеше стиховете на песента и искаше да прогони всичко човешко у себе си, за да утихне болката от загубената любов, от предадената любов, от неочакваната любов, пропиляната любов.

Ейда усети по дишането, че Руби също не спи и каза:

— Спомняш ли си онази песен на баща ти за къртицата в земята?

Руби каза, че си спомня и Ейда я попита дали според нея Стоброд сам е написал текста. Отговорът на Руби бе, че има много песни, за които не може да се каже кой точно ги е написал. Песента се пренася от цигулар на цигулар и всеки добавя нещо и отнема нещо, така че след време песента се превръща в нещо съвсем различно от първоначалната песен, почти неузнаваема по текста и мелодията. Но не можеш да кажеш, че песента е била подобрена, защото както и при всички други усилия на човека, напредък никога няма. Всяка добавена частица, означава и една изгубена и почти винаги загубената е за предпочитане пред новопридобитата, така че с течение на времето е истински късмет, ако се постигне някакво равновесие. Да мислиш различно е просто израз на празна гордост.