Облаците бяха ниски и гъсти. Предстоеше безлунна нощ, скоро щеше да стане черна като дълбока пещера. Инман отметна глава и подуши въздуха, миришеше на сняг. Трябваше да реши кое е по-лошо — да загуби пътеката през нощта или снегът да я затрупа.

От двете по-сигурна и неизбежна беше тъмнината, така че той се върна при скалата, седна и се загледа в последната бледнееща светлина. Заслуша се в звъна на потока и се опита да събере парчетата на загадката по знаците, които бе открил, така че да обясни защо има само един гроб, защо двете жени са продължили през планината, вместо да се върнат у дома.

Но в такова състояние бе трудно да мисли логично. Едновременно по собствен избор и по необходимост Инман постеше и сетивата му трудно откликваха. Откакто сготви мечото месо, не беше хапвал нито залък. Звукът на течащата вода и потракващите под нея камъни сякаш бе събрал множество гласове, за миг му се стори, че ако се вслуша достатъчно внимателно, потокът ще му каже какво се е случило. Гласовете се променяха и смесваха и независимо от това колко се напрягаше, не разбираше думите им. После реши, че изобщо не чува гласове, че това са думи, които се раждат в главата му. Дори и тогава не успяваше да открие смисъл в тях. Беше прекалено изпразнен, за да мисли.

Нямаше храна, само няколко ореха, които бе намерил около една опожарена колиба преди два дни. От нея не беше останало нищо освен купчина пръст на мястото на комина и голямо орехово дърво там, където вероятно се е намирал входът. Под него все още имаше опадали орехи. Черните черупки лежаха в малки гнезда насред високата трева, където обвивката им бавно се бе разложила. Инман събра колкото можа да намери и ги прибра в раницата, но така и не стигна до тях. Така или иначе ядките им едва ли бяха по-големи от върха на пръста му. Не ги и изхвърли, тревожеше се, че ако поставя целия си живот на такива изпитания, ще изглежда сякаш не го цени. Освен това му харесваше да чува тракането им, докато върви. Потракваха едни в други като костите на обесените на онова дърво скелети.

Погледна корените, които остави на камъка. Първо си помисли да ги сдъвчи, но ги изхвърли в потока. Извади един орех от раницата и също го хвърли във водата. Останалите орехи запази, макар че възнамеряваше да не хапне нищо, докато не намери Ейда. Ако тя не го иска, ще се качи високо в планината да види дали портите на Шайнинг Рокс ще се отворят за него, както би трябвало да стане по думите на онази стара индианка. Стига да отиде с открито сърце и пречистено тяло. Инман не виждаше причина да остава. Точно в този момент на света нямаше по-празен човек от него. Просто ще си тръгне от света и ще продължи да върви сред онези щастливи долини, които жената бе описала.

Начупи клони и накладе голям огън върху жарта от предишния. Претърколи два големи камъка да се затоплят. Дълго време лежа в одеялото си с крака към огъня и мисли за следите, които бе видял.



В началото на деня, не си бе и помислял, че тази вечер отново ще лежи на студената земя. Смяташе, че у дома ще бъде много различен от човека, в който се бе превърнал напоследък, различен в живота си, в отношението към себе си и дори в начина, по който седи и се движи. И със сигурност възнамеряваше до вечерта да е предложил сърцето си на Ейда и да е получил някакъв отговор. Да, не, може би. Във въображението си неведнъж бе разигравал сцената — докато вървеше, докато лежеше в очакване на съня. Ще се появи на пътя към Блек Коув с изнурен вид. Преживяното ще е изписано на лицето му, но само колкото да му придава героизъм. Ще се изкъпе и ще облече чисти дрехи. Ейда ще излезе случайно на верандата. Ще е облечена в красива рокля. Ще го види и веднага ще го познае. Ще се затича към него по стълбите като придържа фустите си. Ще се втурне развълнувано през двора и портата и още преди пантите да изскърцат, двамата ще се прегръщат на пътя. Вече толкова време си представяше срещата им и постепенно започна да вярва, че освен ако не умре по пътя, просто няма как да не се случи точно така.

Точно тази въображаема сцена на пристигането у дома го крепеше сутринта, когато стъпи на пътя към Блек Коув. Беше подготвен, пристигна уморен, но чист. Наясно бе, че изглежда загрубял като прост мулетар, предишния ден спря при един поток да се изкъпе и изпере дрехите си. Времето беше доста студено, но той запали огромен огън. Топлеше канче след канче вода, разви сапуна от потъмнялата мазна хартия. Изля водата върху дрехите и започна да ги търка със сапуна, въртеше ги, удряше ги в камъните, накрая ги изплакна в потока. Просна ги да се сушат по храстите наоколо и се залови със себе си. Сапунът беше кафяв и груб, почти дереше кожата му. Изми се с възможно най-гореща вода и се търка със сапуна, докато кожата го заболя. После докосна лицето и косата си. Тъкмо му беше покарала нова брада след бръсненето при онова момиче, а косата му стърчеше доста своенравно. Нямаше бръснач, налагаше се да остави брадата. Не го биваше и да подстригва, дори с огледало и ножица под ръка. Само с боен нож и неподвижната локва, отстрани на потока, не можеше да очаква да подобри особено вида си. Единственото, което можеше да направи, бе да стопли още вода, да насапуниса и изплакне косата, да я среше с пръсти и да се опита да я оформи върху главата си, така че поне да не стърчи и да не плаши хората.

Свърши с прането и къпането, зави се в одеялото и прекара цял ден така. Спа гол, докато дрехите се сушиха. Паднаха няколко снежинки, но повече сняг не валя. На сутринта се облече, дрехите миришеха не на пот, а на домашен сапун, планинска вода и дим.

После тръгна към Блек Коув по странични пътеки, внимаваше да не слиза на пътя, докато не се приближи до къщата. Когато стигна, от комина се издигаше дим, но други признаци на живот нямаше. В тънкия сняг на двора нямаше стъпки. Отвори портата, отиде до вратата и почука. Никой, почука отново. Мина отзад, откри следи от мъжки ботуши, които водеха от къщата до тоалетната отвън. На простора висеше замръзнала нощница. Кокошките в курника се разкудкудякаха и разпърхаха, после утихнаха. Отиде до задната врата и зачука силно. Един прозорец на горния етаж се отвори, чернокосо момче показа глава и го попита какъв е той и защо вдига такъв шум.

След известно време успя да придума момчето от Джорджия да слезе и да му отвори. Седяха пред огнището, Инман изслуша историята за убийствата. Момчето бе мислило много за случилото се и бе дооформило историята. Приличаше повече на голяма престрелка, в която то бе успяло да си проправи път и да се измъкне, а Стоброд и Пенгъл, понеже не бяха имали неговия късмет, бяха заловени и убити. В тази версия Стоброд изсвирил за последно своя композиция, която идвала сякаш от съзнанието за надвисналата смърт. Кръстил я „Сбогуването на цигуларя“ и това била най-тъжната песен съществувала някога. Накарала всички, дори екзекуторите му, да се просълзят. Само че момчето нямаше музикални умения и не можеше да възпроизведе мелодията, дори да я изсвири с уста, така че тя вече беше загубена завинаги. Тичал цяла нощ, за да разкаже всичко на жените и те от благодарност настояли да остане колкото иска в къщата, да яде и да си почива, докато се съвземе от болестта, която прихванал по време на отчаяния си бяг от планината. Беше някакво неизвестно, вероятно смъртоносно заболяване, което на пръв поглед почти не си личеше.

Инман зададе много въпроси на момчето, но се оказа, че то не познава Монро и няма представа къде може да е. Не успя да помогне много и с обясненията си коя е приятелката на Ейда, освен че според него била дъщерята на цигуларя. Момчето го упъти колкото можа и той отново пое към планината.



Ето как отново се наложи да спи на голата земя. Беше объркан. Лежеше край огъня, мислите му идваха и си отиваха, без да може да ги контролира. Страхуваше се, че се разпада в неподходящ момент. Запита се кой момент е подходящ, но не можа да си отговори. Опита се да успокои трескавото си дишане, да го стабилизира Водеше се от идеята, че контролът върху мислите е възможен, само ако има контрол върху дробовете, но дори не успяваше да накара гърдите си да се повдигат, когато иска. Дишането и мислите му се движеха напосоки.

Мислеше си, че при Ейда може да се избави от опасностите от изминалите четири години, че с нея ще има достатъчно време да го направи. Сигурно човек можеше да си помогне, като успокоява ума си с мисли за бъдещето, за това какво удоволствие би било да държи внуци в скута си. Но вярата, че това наистина може да се случи изискваше и силна вяра в правилната насока. А откъде да намериш нещо толкова рядко срещано? Мрачен глас се появи в съзнанието му и му каза, че независимо колко много го желае и се моли, никога няма да има такъв живот. Прекалено късно е за него. Страхът и омразата вече го гризат подмолно. В такива времена вярата и надеждата не са уместни. Той е готов за дупката в земята. Имаше много проповедници като Вийзи, които се кълняха, че могат да спасят душите дори и на най-ужасните грешници. Предлагаха спасение на убийци, крадци, прелюбодейци и дори на такива, разядени от отчаяние. Но мрачният глас в главата на Инман смяташе такива твърдения за лъжи. Такива хора не могат да спасят дори себе си от греховен живот. Измамната надежда, която предлагаха, бе отровена. Единственото възкресение, което можеха да очакват, бе на самия Вийзи — да изровят трупа му от гроба, за да го обесят.

Гласът казваше истината. Човек може толкова да се изгуби сред горчивината и гнева, че да не успее да намери обратния път. За това пътуване карта и указания нямаше. Част от Инман го знаеше. Но знаеше също и че в снега има следи и ако доживее идния ден, докато може да ходи, ще ги следва до края, независимо къде ще го заведат.

Огънят започна да угасва, той претърколи горещите камъни на земята, изтегна се до тях и заспа. Когато преди разсъмване се събуди от студа, беше прегърнал по-големия камък, сякаш бе любовта на живота му.